Да е ясно – аз съм си момиче!
Нищо, че синът ми е голям
и подир госпожиците тича.
Той се чувства възрастен. Аз знам,

че е друг човек, съвсем отделен
и си има път определен.
Време му е с мен да се разделя
в някой прекалено близък ден.

Той вода студена пие потен.
Пие и каквото там си ще.
Учи. Управлява си живота.
С мене се държи като с дете.

Дава ми акъл и ме поправя.
Не съвети, иска джобни само.
А пък аз не трябва да забравям,
че е мъж, не бебето на мама.

Той ще тръгва ей сега. След малко.
Стискам палци. Няма да го спирам.
Той е мъж, а аз съм още малка.
Гледам. Всичко знам. Но не разбирам…

Мъчително безсилие.
Пълзят ми буквите.
И знам, че
страниците пожълтяват
по-бързо и от нокти на пушач.
А костите в ръцете ме болят като изгнили.
Тежат ми
книгите, които не държа
тежат ми
липсващите продължения на дланите.

Слънчогледи, стърчащи край пътя –
пътни знаци: „Внимание, лято!“
Хоризонтът изглежда размътен
от диоптрите на маранята,

и очите червени на мака
мигат в сухия прах. Аз пътувам,
за да стигна до прага на мрака.
Аз мълча. И търпя. И жадувам –

хладен мрак с очаровани сенки,
без тъга, без надежди, без грижи.
Тихо място спокойно да легна
под капак от звезди неподвижни.

Гладовете на душата.
Гладчетата. Гладищата.
Страховете и мечтите.
Тайните, дълбоко скрити.
Страстите – жестоки. Нежни.
Плановете безнадеждни.
Жалостта към болки чужди.
Всичките тъги и нужди –
вият си гнезда в душата.
Пеят, ръсят си перата,
в долините й зимуват,
в океаните й плуват,
в корените й се вплитат,
кацат там и не отлитат…
И човек мучи и крета,
зиме спи, израства лете,
звяр и звероукротител,
и слуга, и повелител.
Птици, животинки, красти,
семена, дървета, храсти,
на човека поверени,
кротки или озверени,
да ги чува, да ги храни,
във душата му прибрани.

Не сме в силата си.
Не сме в радостта си.
Душата ни постоянно е някъде другаде.

То се вижда по мобилните телефони. Постоянно ги носим със себе си в очакване някой да ни повика.
(Телефонен повик с три букви.)
Постоянно желаем да сме някъде другаде и говорим с други хора, не с тези около нас.

То се вижда по десетките часове на денонощие, прекарвани в интернет.
По безкрайния чат в мълчание.
По въображаемия секс с непознати, докато партньорът ти спи самотен в леглото ви.

Душата ни е другаде.
И умът ни.
И сърцето ни, затова общуваме без душа, работим без мисъл и в работата ни няма сърце, пулс, дъх и дух.
И не си я харесваме.
И още повече искаме да се махнем.
И сме изтощени от повдигане на пръсти и от протягане на ръце към това, което никога няма да видим.
И ако го видим, вече няма да го искаме.

Не сме в силата си.
Не сме в радостта си.

Измъчва ме носталгия по тук.

Нахално здраве. Кожа вкусна, нежна.
Желания естествени и чисти.
Благословено глупаво невежество.
Невинност на неопитните истини.

Не тегне разум и не скърцат ставите.
Спохождат ви любовите огромните.
Сега дори и глупости да правите,
ще ви се иска вечно да ги помните.

Целият есемесен диалог – тук.

Част от моето семейство; Иво;   кака и Маргарита.

Върви между хората тъжна, засмяна жена.
Върви между хората, като в гора без пътеки.
След нея пониква внимателна, топла трева,
настръхват гнезда и земята надига се леко.

По тихи дървета, самотни мъгливи скали,
по храсти бодливи, смирено разтворили пръсти,
закачат се нейните весели, пъстри поли,
перата й, люспите, ласките – всичко се пръска,

разсипват се сенки и блясъци. Цяла гора
изгрява, изгаря, оплетена в слънчеви нишки.
Когато окапе последният лъч прецъфтял,
от нея остава единствено зрялото нищо.

1993
леко пипнато сега

Те си пасват прекрасно –
две черупки от мида.
Между тях – любовта. Но
любовта си отиде.

И във шепите празни
тишината убива.
Нежността вече дразни,
прекомерно учтива.

И кънти безполезно
всяко нежно шептене.
Любовта им изчезна,
затова е студено.

Те замръзват допрени
в тишина като в дреха.
Те не искат промени.
Те си търсят утеха.

Как светът продължава,
любовта щом приключи?
Те не го заслужават.
Как можа да се случи?

Кое е важно и значимо,
зависи само от момента.
Каквото топлим – ще изстине,
ще секне, ще се скъса лента.

И във земята ще попият
сълзите, със които плачем.
Небрежен вятър ще изтрие
гнева, без нищо той да значи.

Усърдието е безсилно,
и вдъхновението – късо.
Не сме способни да закриляме
децата крехки на ума си.

И ако всичко отминава
и всеки порив е осъден,
мигът, усетен да изгрява,
най-скъпоценното ще бъде.

И благодарен, и обсипан
на миговете с благодата,
от чашата си ще отсипе
човекът, стъпил на земята.

Ще сподели троха и вино
с безименните богаташи,
които вече са отминали
с напразен труд и с празни чаши.

Човекът диша. И му стига
от вечността едничък резен,
богат единствено със мигове,
които грейват и изчезват.

Тя е нож, изваден от канията.
Верен, и способен да разрязва.
Тя потраква тихо със чиниите.
На детето приказки разказва.

Тя замазва. Чисти и подрежда.
И гневът й бавно се изостря.
Сготви ли последната надежда,
все едно кога, дори пред гостите,

ще пререже ласкавите нишки,
те от самота са изтънели,
брака от представите от книжките,
мрака на тревожните недели.

В нея любовта се свечерява.
Ножът свети. И минава време.
На котлона бавно се сгъстява
страх. И нежност, колкото поеме.

Сутрин се будя два пъти по-лесно.
Нещо очаквам – добро, интересно.
Даже кафето е с друг аромат.
Петък изгрява над тихия град

Всички колеги са странно учтиви.
Юлските жеги припламват красиви.
Има ли дъжд, той донася дъга.
Петък е ден, забранен за тъга.

В петък се смея дори без причина.
В петък живея, за да си почина.
Всички омразни неща са зад мен –
петък е празник, най-сладкият ден!

Всеки ден душата страда,
мъчи се и греши.
Петък е нейната лична награда,
за да се утеши.

Нови обувки и кино във мола.
Дълги целувки с език с алкохола.
Петък без разум, без рамки, без край.
Петък е демо на земния рай.

Скучни четвъртъци, съботи бледи.
Мазни недели с досадни съседи.
Вторник студен, понеделник свидлив.
Петък е точният ден да си жив.

Всеки ден душата страда,
мъчи се и греши.
Петък е нейната лична награда,
за да се утеши.

Понеже хората умират
от време и на време,
въжета лесно се намират,
отрова ще се вземе,
високите етажи викат
за опит за летене,
но някои човеци вникват
в причините. А те не
са толкова разнообразни –
я старост, я пък скука,
противни болести, заразни,
или акъл изкукал,
случайно, или пък насила,
или пък след присъда.
Но аз на себе си съм мила,
и жива нека бъда,
поне докато мога сладко
да ям и да се смея,
ей тъй, не искам много кратко,
а дълго да живея.

…

Това не е Стихотворение, а обичайното ми патешко крякане, когато става въпрос за голеееми теми. Взето от тук.