Есен,
която прилича на лято,
е по-сладка от лято.
Зрелост,
която прилича на младост,
е по-сладка от младост.
Есен,
която прилича на лято,
е по-сладка от лято.
Зрелост,
която прилича на младост,
е по-сладка от младост.
Може да съм с половината си зимни дрехи, облечени едно върху друго, но няма да признавам, че се е зазимило.
Може да разглеждам коледните играчки, но с едно затворено и с едно примижало око.
Може да печем свински мръвчици, но отворих последната бутилка бяло вино, мирише си на мускат.
Мустак на мишка, цялата в жълто, сред хризантеми и оранжеви тиквички.
Добавят се есенни пейзажи, зърнати от влак.
И се мечтае – за днешния ден, за този момент в момента.
Болят ме всички зъби горе вдясно, но поне е есен.
В парка – старите дървета.
Няма млади. Няма млади.
Катеричка се разшета,
с длан кората поизглади.
Хукна. Върна се. Намери
нещо, после го загуби.
Кихна. Чинарът разпери
нежно клоните си груби.
После кленът. После борът.
Път направиха, да мине
катеричката отгоре,
гладка като шал копринен.
Нека, тя им е детето.
Умълчани и огромни,
в парка старите дървета
нещо хубаво си спомнят.
Миналата година в Етрополе се почувствах така. Все едно там съм родена, все едно винаги съм живяла там. Едно нещо каза Щрак и аз си бях на мястото.
Защото ме приеха… не просто добре. Защото така ме приеха моите домакини.
В Попово – Светла и Тони.
В гимназия „Христо Ботев“ и в СОУ „Любен Каравелов“. Снимките са само няколко, но е хубаво да си ги имам.
А после ме заведоха да видя скалния манастир в Крепча. За първи път виждам такова нещо. И още нещо – за първи път тази година почувствах есента, с тишината й, със златистите паяжини в неподвижния въздух, мекото спокойствие, чувството, че в този момент всичко е наред.
Това е, което искам да запазя колкото може по-дълго – това чувство.
А когато то ми изчезне, знам къде да го потърся пак.
На втората вечер за десерт и за съвсем пълно щастие, видях Руми и изпихме една бутилка много хубаво вино. Снимки няма.
Наивна радост, пак ела
в деня ми като у дома си.
Една объркана пчела
пълзи в квадратите по масата.
И лятото се инати,
като във капка мед залепнало.
Последен слънчев лъч блести
на пръстена ми, без да трепва.
А пък на мене ми горчи.
Умът ми със лъжи ме храни,
опитва се да заличи
утехите, със труд събрани,
и настоява – гледай, виж,
на календара пише ЕСЕН,
и дворът е противно риж,
и ябълки висят обесени.
Ум, опитен и заядлив,
и от тревогите обсебен,
преуморен и зъл, бодлив,
не искам да говоря с тебе.
Есента си накисна прането,
позамисли се и го заряза.
И претегли със поглед, което
с много труд бе събрала и пазила.
Едри шипки и тлеещи въглени,
и врабци между трънките сини.
Цели топки мъгла покрай ъглите,
цели буци тъга във комина.
Боже, колко се е изоставила…
Колко работа има да върши!
Да приготви и да донаправи,
да измие и да позабърше.
За кого? Изведнъж се уплаши –
в тоя студ ей сега ще настине…
Взе една от кристалните чаши
и си сипа от новото вино.
Защото есента е синя,
звездите газят в рядка тиня.
Защото е почти лилава,
луна като огромна крава
върви през мокрите дървета
и се разпада на парчета
във локвите. Нощта я гълта.
Защото есента е жълта,
прозорците изгряват рано
и пее тъмното продрано,
и дълго кашля, и заспива.
Защото есента е сива,
денят – безслънчев и безснежен,
безформен, хладен и безбрежен
увисва тежко на простира.
Защото есента не спира
да си променя цветовете,
да си пролива дъждовете,
да си играе във пръстта,
да хвърля пасианс с листа,
да скача в кофите с боята,
да пръска злато, без да смята,
да плаче, да се преоблича,
на себе си да не прилича,
и пак да почва отначало –
накрая всичко става бяло.