Защото нямат другите момчета смешни раници с джуджета

Картинка

Ето една доста бързо сбъдната мечта. Така направихме: купихме една готова мешка, за да не се налага да измислям презрамки и токи и каишки или пък ципове да шия, не дай си боже.
Трябваше да реша джуджето така, че и в свит, и в разтегнат вид да изглежда добре, и когато раничката е пълна, то пак да е хубавко.
Иво избра какъв цвят да бъде шапката. Аз сигурно щях да избера друг плат, този е тънък и мек на пипане, но е много труден за шиене, трябва много тънка и остра игла, тя пък трудно се вдява. Майчинството е постоянно правене на жертви (и джуджета).
И ето. Доста ловко се справих. Помпонът на шапката е като електрическа крушка. Тропосах на едро, защото не бях сигурна дали Иво ще хареса резултата. След като го одобри, здраво залепих всичко със силикон, пъхнах пистолета между всички бодове от тропоската.
Накрая се поддадох на натиска и им сложих очи. Даже дребния сам залепи очите на раницата, накриво така. Имам си бодра смяна – човек, който разбира, че лекинката кривина вдъхва живот на предметите.
Малко ми е мъчно, че сложих очите все пак. Мисля, че загубих нещо от характера на джуджетата. Пак си имат, само че друг.

Честно, чак ми е малко неудобно, толкова съм щастлива.
Все едно всичките часове и опити да шия са били заради днешния ден, заради лекотата и чувството, че точно днес мога да направя каквото си поискам.

Следващата стъпка към коледната ми радост

Картинка

Отговор

Иво рядко иска нещо от мен. Когато пък поиска, аз от радост се престаравам, историята помни тежки случаи.
Вчера обаче детето взе, че поиска да му направя раница – джудже.
Това беше сложна задача по две причини – такива джуджета не бях правила преди, а полезни неща не правя по принцип.
Тези скандинавски гномчета с нахлупените шапки ме очароват точно защото са скандинавски – как да направя старозагорско и да разваля магията?
Ама за Иво щом е.
Що се отнася до това, раницата да е истинска раница, здрава и добре ушита, за да може да се използва по предназначение, без да се криви и да се разпада, измислих хитрина. После ще кажа каква 🙂

И тъй, първо направих малко джудженце.
После направих голямо кльощаво дългокрако, да подхожда на получателя си. Иво беше навън и аз ших като бясна, за да му го покажа готово, когато се прибере.

Иво се засмя, като го видя!
Обаче според него не става за раница, защото краката и ръцете му много щели да се мятат във всички посоки.
– Е да де! – викам аз, но кой да ме разбере…
И нали все пак сатисфакцията на мющерията е на първо място, реших, че тоз джудж ще си живее така, в свободно състояние. Изглежда много добре, закачен на стената. Египетската му походка е много добра, впрочем.

Две не вижда

Картинка

Иво хареса едни такива джуджета и аз вeднага се писах доброволец – ще ти направя бе, маме, как няма! Искаш раница с такова джудже? Ще ти направя!
Ще опитам де…
Ако наистина направя действаща раница, и нея ще снимам. Засега – това.

Наследството

Posted on 27/12/2016 by Мария

– Не ща!
– Искаш!
– Не и не! Няма пък!
– Няма, ама има!
– Млад съм още!
– Млад ли? Мечтай си!
– Млад съм. Само на 400 години.
– Само? Само? Съучениците ти вече имат внуци!
– Защото нямат акъл!
– Ами ти бе, умния, ти акъл имаш ли?
– Имам! Затова съм ерген!
– Свърши тая. До края на годината искам да се ожениш. Иначе…
– Иначе какво?
– Иначе ще останеш без наследство!
– Все едно има от какво да ме лишиш! Имаме само тая пещера. И тя е общинска!
– Така ли мислиш?
– Така. Защо, да не би да криеш нещо от мене?
– Не знам. Не казвам.
– Мамо! Мамичко! Не вярвам да имаш тайни от мене. Аз съм твоето момченце…
– Да бе, момченце.
– Първородният ти син! И единствен при това!
– Аз ли не знам? 98 часа те раждах!
– Е, бива ли да криеш тайни от твоето момченце-джудженце?
– Ти си срам и за майка си, и за целия джуджешки род! На 400 години стана – една кофа въглища не си изкопал!
– Оф, пак почна да опяваш…
– Другите джуджета трупат злато – мооичкият го пръска по русалки и вещици!
– Женските джуджета имат по-гъсти бради от моята ма, мамо!
– Така и трябва! Пък ти, я ми кажи, с кой акъл се обръсна? Пусни си една хубава брада, да заприличаш на джудже! Татко ти ако беше жив, щеше да умре, като те види!
– Хайде сега пък татко…
– Кой ме наказа да се мъча с тоя мой син непрокопсан?!!!
– Мамо, не реви! Моля ти се…
– Не ми се моли! Молбите бяха до тук. Няма я вече мама. Има госпожа Антрацитова. И казах – до края на годината ако не доведеш булка – няма наследство.
– Мамо… ах, простете, госпожа Антрацитова! Туй с булката няма да стане. Първо, днес е 27 декември, 8 вечерта, и второ – наследство няма да получа, защото ти си на 900 години и явно, че ще живееш вечно. И ТРЕТО – нямаме пари! Нямаме нищо!
– Малкият ми глупчо. А делвата със злато от татко ти?
– А?
– А я!
– Делва?
– Да.
– И вътре злато?
– Ъхъ.
– И защо аз научавам за нея чак сега?
– Защото днес случайно намерих завещанието. Беше пъхнато при сатенените ми гащички.
– Мамо!
– Какво ги запушваш тия уши! А не съм само майка, аз съм и жена!
– И какво за златото?
– Ами в завещанието пише, че ще го наследиш на 31.12.2016, но само при при условие, че си женен.
– Ами ако не съм?
– Получават го русалките от бар „Тортуга”. Ставай! Ставай бе! Ставай и отивай да се жениш!!!