Мокро, тук-там бяло,
мръсно като цяло,
дупки и боклуци,
левчета в юмруци,
хлъзгаво, студено,
грозно одимено,
дим между ушите,
изгладнели дните,
на очите пари
късен януари.

В някой друг живот ще живеем в къща.
Ако е студено, ти ще ме прегръщаш.
Ще се запознаем в детската градина.
Няма да допуснем пак да се разминем.
Ще сме закопчани. Ще сме заварени.
Нито аз без тебе. Нито ти без мене.

Ще си бъдем свои, любовта ни – цяла.
А сега какво е? Аз съм те живяла
отдалеч, накратко, в нощ като минута,
невъзможно рядко, на страха във скута,
в ноктите на риска, в стаи от тревога.
Колко много искам. Колко малко мога.

Тази тайна мисъл ме сдобрява с края.
Ако ни е писано пак да се познаем,
пак да ме намериш, пак да те обикна,
ще си тръгна смело, с тъмното ще свикна.
Само… Ти не бързай да нагазваш в мрака.
Колкото е нужно, толкова ще чакам.

Накипрена със пъстро шалче,
изплетено на нервна почва,
нарязва ябълка на залчета,
притихва – сериалът почва,

забърква клюките с кафето
с приятелките си любими,
кълне ги кротко зад пердето,
защото са непоносими,

а старостта е прилепчива,
прилежна, вярна, всеотдайна,
единствена не си отива,
задълго не остава в тайна,

превзема нови територии
и корените й са бели,
предъвква все едни истории
и покорява ниски цели,

и улицата й е къса,
а пък изглежда непозната,
и мислите й са накъсани,
и недовиждат очилата,

затваря лятото в буркани
и във килера го подрежда –
след нея сладко да остане
и консервирана надежда.
 

Интересно е да бъдеш слон в Истанбул. Харесва ми.
Аз съм слон на свободна практика, а в големия град има много възможности. Канят ме на тържества, на подписвания на международни договори, на празници и панаири. Викат ме за снимки (красив съм на фона на залеза над Златния рог). Помагам за брането на мандарините и маслините в дворчетата. Понякога работя като бавач, приспивам деца. С мен никой не може да се страхува от тъмното. Аз буквално съм голям приятел.
На младини се бях замесил в някои афери. Напуших се с хашиш и потроших един стъкларски магазин, снимаха ме и ме изнудваха. Но това е минало.
Изкупих греховете си с общественополезен труд. Свалил съм 139 котета от високи клони (138 + 1, което всяка сутрин се покатерва на чинара до нас и започва да се дере да го сваля, така започва денят ми), пренесъл съм стотици багажи на старци, а в събота, неделя и в пиковите часове регулирам движението на някои кръстовища.
Водя пъстър, но спокоен живот. Живея на пристанището в яхтата си. Тя не плава, много е стара. Обичам я.
Истанбул е родният ми град. Не бих се преместил другаде. Храната е добра. Има движение. Прииждат туристи от цял свят – понякога дори и аз се сливам с тълпата.
Нощем от леглото си виждам светлините на корабите, колите, които прекосяват мостовете над залива от Европа към Азия и от Азия към Европа. Наблюдавам луната и отражението й в черните води.
Заспивам с въздишка като човек.
Будя се като слон, протягам се, закусвам, свалям котето от чинара и тръгвам по улиците. Оглеждам се за работа. Всеки ден ми е различен от предишния. Аз съм щастлив истанбулски слон.

Любовта не намалява.
Трайна е до изтощение.
Чезне нашата представа,
че сме свои, и кое ни е

карало да бъдем близки,
и какво ни е събрало,
как отчаяно сме искали
да сме неделимо цяло,

без мъчителни въпроси
в умовете ни да зреят.
И сърцата си сме носили
нежно, да не се разлеят…

Преболява. Не е драма,
нежността че си отиде.
че един за друг ни няма,
че сме станали невидими,

че пропадаме безследно,
незначителни, неважни.
Тихо, без да ни погледне,
без да се обади даже,

тръгнала си е от къщи
сам-сама да се спасява…
Другаде, но цяла. Същата.
Любовта не намалява.