Да знаете само каква е хубава!
Аз я преведох. Представям си колко много ще се смеят децата, и ми става щастливо.
Скоро, скоро, скоро! Кога точно? Като стане, ще разберем. Ама скоро.
На 22 март отивам аз в Благоевград!
И стегнато и делово като войник, дисциплинирано и с бодра стъпка,
като войник, който не спира да се смее и да рецитира стихотворения
Тези дни ми бяха много тежки по разни причини, получих помощ и внимание от всичките си приятели, всички ми помогнаха толкова много.
Дано другата седмица, на 22 март, в Благоевград
просто да посрещнем заедно пролетта.
Много искам.
За финал и защото е уместно: Трите пъти.
Пролетта не е момиче.
Пролетта е жена.
Застава на прага и рамката на вратата се превръща в рамка на картина.
Слънцето от бяло става жълто като жълтък от яйце на домашна кокошка.
Дърветата от бели стават зелени.
Лицата от бледи стават розови, и очите блестят, и устните се усмихват.
Крайно време е да се влюбим и непременно да е щастливо.
Предстои. Съвсем скоро.
Проектът JAP (Джазът пее на български) навършва осем години в самото начало на пролетта, в самото начало на любовта.
Като официална комисия по посрещането на пролетта
ви каним на концерт на 23 март, за да уточним подробностите.
Подготвили сме нежен дъжд, свежи морета с рохкав пясък без нито една стъпка по него, разтопени снегове, горчиво кафе, карта с начертани маршрути до Париж, Рио де Жанейро, Ню Йорк и където още сърцето ви желае.
Концертът се препоръчва и за тези, които вече са влюбени – защото любовта винаги е начало.
На 23 март от 20 часа в Чайната на „Бенковски” 11 в София
джазът ще пее на български
с Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венци Благоев – тромпет
и Мария Донева – думи.
https://www.facebook.com/groups/318368831534421/
Вход за концерта – 10 лева. Телефон за резервации: +359887051080
И противотревожни.
Какъв късмет! Избрах отново
любим с особеност такава:
с талант да буди в мен любов
и с дарба – да я разрушава.
Дали причината е в мен,
съдба ли е или случайност –
дори да се държи студено,
и да ме иска само тайно –
обичам ли го – няма край.
Приемам ведро и наивно
по три пъти годишно – май,
и двеста пъти – в ада, жива.
Напълно ми е ясно: има
любов с особеност такава:
да ме избират за любима
мъже, каквито заслужавам.
Пристигнах в града уморена като куче. Спах по целия път в Гижо, чудната жълта кола на Гинка Ангелова. През сън чувах как със Савина Кулова си говорят за опера. В музея на Чудомир. Едно от най-специалните места, на които съм имала възможност да бъда. Залата затоплена, в коридора ледено студено, на двора – топла пролет. Репетиция. Изложба на Мара Чорбаджийска, влюбих се.
Мъничка разходка сама. Всички лица – ведри и смътно познати. Има Общински цветен пазар. Всички улици като цветен пазар. Нито едно цъфнало дърво, но през цялото време – силно чувство, че дърветата ме следят с присмехулен поглед и ми кроят шапка, просто решават в кой момент да цъфнат всичките едновременно.
Половин час преди концерта – публика. Приятели. Женя, Румен, Дора, Диана, Давид, Катя, Иван, всички. Категорично познавам поне половината от хората, макар че не мога навреме да се сетя за имената. Има микрофон, няма микрофон. Хоп, има. Веселин Стоянов. Музика.
Пак съм уморена като куче, но сърцето ми е топло и пълно с хубаво.
Всичко, което намерих във фотоапарата си, където ме има, е благодарение на Диди Рамналиева.
Оставаше само час до сватбата, а аз още бях по потник и долнище на пижама.
Церемонията щеше да бъде на брега на езерото, ей там долу. Не е далеч, но разберете ме и мен: едва тази сутрин се събудих. През две минути се прозявам, очите ми мигат и сълзят след цяла зима сън, а краката ми се огъват. Ох, гладен съм, но и не съм – коремът ми спи още.
Ама здравата съм отънял, а?
Пийнах вода и се огледах. Хубавец!
Поканата за сватбата беше пъхната между дъските на вратата, и то не отскоро – личеше си, че я е валял дъжд и я е духал вятър.
Здравата се бях успал.
Извадих изпод дивана червения куфар, с който дойдох тук миналата година. Бях тръгнал към морето, но навлязох в тази гора, загубих се в нея и в крайна сметка реших да се заселя тук.
В куфара бях оставил официалния си костюм – черен панталон, бяла риза, лилав фрак и лилава папийонка на бели точки – идеален за всякакви тържества. Не бях се показвал с него по тези места – първо строих къщата, после доста обилно похапвах – трупах мас за зимата, и той ми отесня. После спах.
Така елегантен и красив като отида на сватбата, като нищо може и на мен да ми излезе късметът.
Сложих куфара върху масата. Закопчалките не бяха щракнати – поне не се налагаше да търся ключето.
Вдигнах капака и… стаята изведнъж се напълни с катерици. Да! Кафяви, черни, даже имаше и една рижа.
Те взеха да скачат по мебелите, по первазите на прозорците, по лампата. Бяха толкова бързи, че ги виждах размазано и ми се зави свят. После рижата катерица извади от куфара една китара и ме хлопна с нея по главата.
Седнах на пода.
След малко катериците мирясаха и също седнаха на пода срещу мен. Бяха осем. Не, 16. Не, 24.
Явно ги виждах двойно от глад и дори тройно – от удара с китара.
Вдигнах лапа и катериците със скок се скриха в куфара ми.
Пипнах си темето. Там вече бе изникнала голяма цицина.
– Покажете се.
– Няма! Ще ни биеш!
– Няма да ви бия. Излезте.
Показаха се – само ушите, очите и опашките им се подаваха над ръба.
– Какво правите тук?
– Репетираме поздрав за младоженците.
– Но защо тук?
– Ами ти спеше!
– Ние какво ти пречим!
– Искахме поздравът да е изненада!
– Пък и такова.
– Какво такова?
– Мрън-мрън-мрън-такова.
– А?
– Откраднахме тая китара от едни чакали и сега се крием.
– В куфара?
– Аха.
– Само да сте ми оцапали дрехите…
– И те… такова.
– Какво?!
– Ушихме си сценични костюми. Гледай как сме се барнали!
Хлопнаха капака и отвътре се чу шушукане, смях и звук от закопчалки на тиранти. После излязоха със скок. Осем катерици, издокарани в черни панталонки, бели ризки, лилави фракчета и папийонки на точки.
Рижата пристъпи крачка напред.
– Има и за тебе нещо. Подарък! – и ми подаде едно от собствените ми седефени копчета.
Нагризано от катеричи зъби.
Направо ми се счупи и настроение, и празник, и всичко.
Станах, заобиколих масата с куфара и катериците върху нея, легнах си в леглото и се завих през глава.
Гадинките постояха, после се изнизаха на пръсти, като тътреха китарата по пода.
Настана тишина.
Тихи стъпчици.
Някой отви муцуната ми, лепна ми мокра целувка по носа и тънко катериче гласче прошепна:
– Лека нощ!
Вода, и границата между реалното и нереалното да изтънее.
Само две условия, които съвсем естествено съвпаднаха, щом в този южен град с мек климат по прищявка на циклоните и антициклоните една нощ заваля сняг.
Първо само леко ръсна, няколко снежинки неуверено залитнаха из въздуха в удобното безветрие.
Улицата беше стръмна, наклонена странно по ширина. На долния тротоар се редуваха големи нови къщи без дворове и малки стари къщурки с дворчета. Отсреща, на високия тротоар, веднага след плочките започваше иглолистна гора. И тротоарът, и платното бяха наръсени със сухи игли от елхи, люспи от борова кора и шикалки от кипариси.
Снежинките се въртяха и се оглеждаха във всички посоки. Споглеждаха се и си кимваха със сериозни изражения на микроскопичните лица.
После снегът спря.
После се изсипа обилно и рязко, все едно се срина от стряха.
Плътен, дебел, тежък, падна на място. Нощта – на тази улица винаги зелена от дърветата – изведнъж посивя и засребря.
В такъв топъл град да натрупа сняг, и то точно и само на най-закътаната улица – ако не е аномалия, значи е чудо.
Чудо беше, защото снегът сияеше и се надигаше като кипящо мляко, като морска пяна, като сладолед. В кръга от светлина под единствената лампа блестящата повърхност се разпука и от там като ручей се плъзна русалка.
Беше бяла и непрозрачна. По опашката, по тялото и по раменете й проблясваха цветни петна като от разлята нафта по асфалт. Косата й беше много дълга и се носеше като облак около нея. Плуваше между снега и въздуха и ставаше ту въздух, ту вода. Движенията й бяха гладки и безцелни, само заради радостта от гмуркането между мрак и светлина, между студено и ледено. Снегът едва ли беше повече от педя, но тя потъваше в него изцяло, без да забави движението си, без съпротивление. По-плавно от полет на птица, защото не размахваше криле, беше компактна и цяла, от последната люспичка върху ръбчето на опашката до най-малката снежинка, кацнала на носа й.
Изплува над улицата и се потопи в клоните на дърветата, без да ги разлюлее. Боровите игли разресваха косите й, прокарваха пръсти през лицето й, през цялото й тяло и тя започна да се разсейва и да изтънява, все по-бледа. В началото се плъзгаше като сапун през пяна, а сега повече приличаше на облак, на тънка мъгла, на струйка пара над чайника.
Уличната лампа внезапно угасна. Насреща светна висок прозорец.
В мрака, сгъстен като мармалад след дълго варене, русалката излезе от гората. Облегна се на стълба на лампата като уморен човек, който търси по джобовете си кибрит и всеки момент ще запали.
Постоя така. Онзи прозорец там угасна.
Русалката сви рамене, подскочи и с красива дъга се гмурна под асфалта.
По вдъхновение от една стара снимка, и с подбутване от приятел,
си викам – я да направя някое птиченце.
Открих, че от 2012 до сега съм станала доста по-сръчна. Приятно чувство е.
Да питам – 23 птичета правят ли пролет?
Виж, облаците се сгъстяват
и тътенът им се усеща,
когато някой закъснява
за най-отлаганата среща.
Тревогата почти се чува.
Не може радостта да смогне.
Наблизо някой боледува,
а няма как да се помогне.
Бледнее смешното ти право
да се осланяш на надежди
и челото ти озарява
светкавица от остра нежност.
А иде нощ и иде буря.
Ти дълго чака и се моли.
Сега светът ще се разтури.
И край на зимата. И пролет.
В програмата: музикални пиеси от Лудвиг ван Бетовен, Едуардо ди Капуа, Коул Портър, Франческо Паоло Тости, Камий Сен-Санс, Ернесто де Куртис, Енрико Тозели, Франц Лехар.
Тик-так, тик-так! –
настоява капчука.
Пролетта ще е тука
след петнайсет минути!
През виелици люти
вече път си пробива.
Зачервена, красива
пийва чай в кафенето.
Позатоплена, ето,
приближава към къщи.
Ти недей да се мръщиш,
а за ново начало,
озарено и бяло
трябва да си готов. Любов –
без звук, без глас,
без уречено време,
без трамвая да вземе,
без компрес и без хапче,
със изслуто чорапче
с крак игриво ще тропне
и вратата ще хлопне –
пролетта наближава
и светът заслужава
да подскочиш, да кихнеш,
просто да се усмихнеш,
и за ново начало,
озарено и бяло,
ти да бъдеш готов.
Любов, любов! –
настоява капчука.
Пролетта идва тука.
Стига спа, време няма!
Както си по пижама
телефона вдигни си,
на кого – избери си,
и предай новината –
щом измием стъклата,
щом отметнем завивки,
щом си сложим усмивки
пролетта идва вкъщи.
Вече спри да се мръщиш,
а за ново начало,
озарено и бяло,
трябва да си готов!
Любов! Любов –
мека, тънка,
тиха, звънка,
весела и учтива,
безпричинно щастлива,
с обици на ушите
тя на март във водите
с любопитство поглежда,
ах, чудесно изглежда,
и блещука във мрака,
теб единствено чака,
идвай, време е точно
пролетта да започне.
Тайна тя ще ти каже,
нещо хубаво даже
сигурно ще се случи,
първи ти ще научиш,
и за ново начало,
озарено и бяло
трябва да си готов:
лю-бов!
Имах радостта да се запозная с Валентина Добринчева, когато бях за първи път в Добрич. Току-що беше излязла нейната стихосбирка „Шипка”. Четох я във влака на връщане, беше снежно, след всяко стихотворение дълго гледах снега. Добрич – Варна, после няколко часа обикаляне по улиците (купих си много хубаво кристалче Сваровски, но и аз бях кристализирала от студ), после Варна – Стара Загора, прочетох пак „Шипка”. Спомням си не отделните стихотворения, а хубавото чувство.
Бих прочела всяка книга, написана от Валя Добринчева.
Затова така се зарадвах, когато тя ми писа, пратих й пощенския си адрес на мига, даже от кумова срама не се дърпах. И ето:
Така че аз съм привилегирована, имам всичките й книги като личен подарък.
Но как бих могла да ги намеря иначе? Сигурно могат да се поръчат от интернет, но от къде да разбера, че са излезли, за да ги потърся там?
„Посвещение” е красива книга за бавно четене.
Корицата и рисунките вътре са на Радостина Милушева. Особеното калиграфско изписване на тънките растения и силуети на животни, нежните, но категорични линии са подходящи, съжителстват ведро и спокойно с кратката проза на Валя.
Това е книга за съзерцанието.
Разказите са наистина кратки, от 5-6 реда до две страници, но писането е било предшествано от дълго съучастническо наблюдение. Без бързане. С радостно спокойствие, че природата се изменя хармонично и мъдро. За всяко стръкче има място и срок, нищо не е случайно, нищо не е грозно или непремерено. Радостта на очите, които попиват всяка подробност, широката великодушна памет, която отбелязва и най-финия нюанс. И детския възторг, който дописва изреченията на тревите и дотанцува последната стъпка от танца на дърветата.
Най-дълбока е зимата в пет сутринта.
На живот или смърт се разкашля съседът.
По тавана избиват криви, страшни петна
от безсилния напор на очите да гледат.
Аз съм будна от век. Още жива съм, щом
хапя въздуха. Вдишвам непрогледното тъмно.
Хем е рано, хем късно, хем е ясно защо
всеки скача в съня и се дави до съмване.
Благодат – да заспиш. Да пропуснеш часа,
в който мъката вече прелива над ръбчето.
Ако можех за миг да ти чуя гласа,
ако можеше да ме помилваш по гръбчето…
Взех бяла, сива и зеленикава прежда и щях да редувам цветовете, но вместо това избрах друг подход. Навих и шестте гранки на едно общо кълбо: бяло – сиво – бяло – зелено – бяло – сиво. Ще плета безразборно, където какъвто цвят се падне. Съдбата да реши.
Пък аз ще се радвам на гигантското си кълбо и ще го гледам как се топи и се превръща в дрешка.
Мария Донева 