Свирепин се беше притаил зад кървавочервената драперия, провесена на стената зад пианото. Ризата му скърцаше от белота, фракът му прилягаше съвършено, ръбът на черния му панталон бе остър като бръснач, лачените обувки искряха…  а Свирепин се криеше като мишок. Опитваше се да не мърда, а сърцето му… Е, сърцето му не биеше, но ако би било, щеше да бие като камбана на катедрала.
– Докога! – мислеше си горчиво Свирепин. – Докога ще й треперя! Мръсна чума! Какво като ми е баба! Какво като ме спаси от смърт! Чудо голямо! Лошо е да не си жив, но и да си нежив пак не е голяма печалба. Чума. Чума! Такава е тя, затова холерата нищо не можа да й направи.
Преди 400 години цялото им село измря от холера. Само бабата на Свирепин не умря, дъртата вампирка.
– Еми как ще умре? Нали е дърта вампирка!
Всички я мразеха, а тя мразеше всички освен него. И когато го видя да плаче в опустялата къща, направи това, за което копнееше, но се беше въздържала от деня на рождението му.
Нахапа го целия.
– Ще те изпапкам бе, ей! На баба мръвчицата кръвоснабдена, черно дробче бабино, мляс-мляс!
Свирепин не загина от холера. Вампиряса послушно и признателно и никога не порасна. Остана си петгодишен, с бисерни млечни зъбки и кръгли очи, които излъчваха сладурско отчаяние и игрив копнеж към смъртта.
400 години петгодишен.
400 години под бабино робство.
– Тя никога няма да ме признае за равен. Никога няма да ме остави да си намеря жена. Защо всички девици трябва да са все за нея? И след това ми ги пробутва съсухрени като стафиди. Как ще порасна?!
Свирепин тропна с крак и после замръзна.
Със скърцане и шумолене старата макара се задейства и драперията се заиздига към тавана. Светлината на черните свещи облъхна напрегнатото му, бледо до синьо личице.
– Я да види бабка кой се крие под перденцето зад пианцето? Кого виждат старите ми очи? Свирепииинннн! Я ела насам и ми кажи, внуко бабин, ти ли си скрил онова сладко прясно далаче в ковчега си за сън? И как точно ти хрумна, че няма да го надуша? И изобщо, ела тука при баба, баба да го схруска…

Вчера забелязах нещо, което съм виждала и преди много пъти, но сега го осъзнах.

Имаше голям и тържествен концерт на всички деца, които се занимават с различни дейности в ЦПРЛ. Много деца. Мажоретки, народни танци, латино, вокални групи, инструментални школи.

Ние с Биляна от Кукления театър водехме концерта, затова през цялото време бях на сцената или зад кулисите и наблюдавах.

Ръководителите стоят в тъмното и се вълнуват, но вече няма време и възможност за съвети и в секундите преди излизането на сцена казват единствено и само най-важното. И по време на изпълнението не спират да го прошепват и подвикват.

Усмивка! Усмивка! УСМИВКА!

С усмивка стават още по-хубави. Може да са изтощени от три часа репетиция. Може да са насред най-трудното упражнение или най-сложната стъпка. Може току-що да са направили грешка.

УСМИВКА.

Иво като малко дете.

Разликата между стихотворение и поезия е като между кошер и мед.

Тази книга ми е сувенир от Казанлък. Намерих я в една от книжарниците на главната улица, а бих могла да я намеря и във всяка друга книжарница или да я поръчам от нета, но аз я срещнах точно там, след срещите в училищата и преди срещата в галерията. Имах повече от час да повървя, да помълча, да похарча някой лев (то си трябва, парите трябва да се движат), да се настаня в хотела, най-много ми се искаше да поспя, предишната нощ не бях спала, защото си имах грижи, кой си няма, заспах чак призори, а нали трябва да съм весела и заразително мечтателна.
Любимото ми магазинче в Казанлък за гердани и гривни много е западнало, нищо не можах да си избера дори и с усилие на волята, но на книжарницата винаги може да се разчита.
6.
– Какво правиш, Елиса?
Пабло приличаше на акробат: носеше къси панталони, прилепнали по краката му, и фанелка без ръкави.
– Нищо.
Бях боса, на колене върху кревата и гледах през прозореца на стаята ни. Беше часът на деня, който ми харесва най-много, още в Темуко. Слънцето залязваше червено, а небето беше наситено розово, преливащо във виолетово и след секунда нощта беше паднала. Винаги се разсейвах в тоз момент, когато виолетовото се превръщаше в синьо и се появяваха звездите. А трябваше най-малко половин час, докато стане небето синьо.
– Ела – каза той. В ръката си държеше черна кърпа.
Потърсих обувките си, но те се бяха запилели под кревата.
Сграбчи ръцете ми и ме вдигна пред себе си.
– Не се страхувай.
Сложи кърпата на очите ми и я завърза, като за игра на „сляпа баба”.
– Виждаш ли нещо?
– Не – излъгах аз.
– Виждаш, със сигурност виждаш.
Затегна още възела. Усетих болка в клепачите и вече не виждах нищо. Изведе ме вън от стаята, хванал ме за ръка.
– Внимателно по стълбите.
Усетих мирис на влажна трева, а после допира на камъните по пътя, които нараняваха краката ми.
Хладният и мек пясък. Шумът на вълните, крясъците на чайките и пляскането на крилата им. После по-влажен и твърд пясък. Нещо меко и хлъзгаво, като желатин.
– Току-що настъпи медуза – каза Пабло.
Мирисът на морето, обгръщащ лицето ми като вятър.
Спряхме и веднага вълна заля глезените ми. Вдигнах крак, после и другия и се засмях, сякаш ме гъделичкаха. Пабло също се разсмя. Развърза кърпата и морето сякаш ме заля: сребристо, побеляло от пяна. Облиза краката ми като добро куче.
– Хайде да влезем.
Взрях се в космите по гърдите му, надзъртащи от деколтето на фанелката, и си спомних как се спускаха по гърба му. Спомних си и за голата жена.
– Малко ми е студено…
Наведе се, загреба вода с шепите си и ме обля, както бях с роклята. Закрих се с ръце – водата беше много студена, а зърната ми прозираха през тъканта.
Пабло се гмурна, после се показа заедно с вълната с рязко движение, като че бе загубил равновесие. Продължи навътре, поплува и след това остана неподвижен по гръб върху водата.
Седнах на пясъка да го наблюдавам.
Излезе със зачервени очи. Косата бе полепнала по челото му като водорасли.
Прибрахме се в къщата, хванати за ръка, макар че очите ми вече не бяха превързани с кърпата. Ръката на Пабло, отначало ледена, а после хладна, върху моята, ми пречеше да мисля, както по-рано кърпата върху очите ми. Небето беше станало синьо, отново без да забележа. Беше пълно със звезди, и мънички и огромни, никога не бях виждала толкова много.
Пабло е Пабло Неруда, поетът. Елиса е дъщеричката на новата прислужница Ракел, те са пристигнали заедно няколко дни по-рано в къщата в Исла Негра, след като майката дълго време не е успявала да си намери работа. Елиса е на 12 години и новите гледки, вкусове и цветове я прелъстяват, големият поет прелъстява ума й, а съпругата му Делия я въвежда в свят на музика и мода, изискан свят, облъхнат от елегантност и парфюми.
Да, за същия Неруда става дума, а Матилде от „Сто сонета за любовта” току-що е нахълтала в живота му…
Ако трябва да определя само с една дума романа „Жената от Исла Негра”, бих го нарекла прелъстителен. Жега, макове, море, поезия; ароматите на храната, смехът на жена в леглото; преживяванията на момичето, което наблюдава притаено, чете тайно подчертаните пасажи от книгите, подрежда раковини, спомени и впечатления; влюбва се във всичко и пази чужди тайни, израства, предава майка си… а после хладният, вцепенен Париж, в който тя живее далеч от себе си и успява да се върне чрез писането.
Изреждам само ключови думи, най-ярките, които ми хрумват, назовавам образите, които изплуват в ума ми като оранжевите петна, които виждаш под клепачите си, след като си наблюдавал слънцето.
Книгата е прелъстителна и много, много сериозна. В нея липсва пленителният хумор от „Пощальонът на Неруда”, разказът е от първо лице и гледната точка е момичешка и женска. Това е друга гледна точка и друг отрязък от живота на поета.
Образите са ярки и монолитни. Може би най-впечатляващо за мен е това, как всички тези хора са едновременно толкова пламенно отдадени на страстите си и толкова хладни в своята гордост. Не знам дали бих могла да живея с такива хора. Но пък колко много ми се иска да отида и да видя Исла Негра… Не съм голям пътешественик, но това място със статуите, антиките, безумната му архитектура и възторженото му море… Това е мястото.
Прелестна корица на Яна Левиева.
Прелестна книга.

За никого не е тайна, че любимото ми време в седмицата е вторник от 19 до 20,30.
Тогава се събираме в литературния клуб „Без заглавие“, за да си говорим, да фантазираме, да съчиняваме и да пишем истории. Тези млади хора са истинско вдъхновение. 

Това е книгата с техните стихотворения и разкази. Да знаете каква е хубава.
Премиерата ще бъде на 30 май от 18 часа в Младежкия дом в Стара Загора.