Била съм прекрасно бебе във всяко отношение, или поне така са ми казвали.
Имала съм тъмни очи и гъста коса като на майка ми в деня, в който се родила – чак до буклата на тила. Като се изключат крилата, аз съм била съвършена. И крилата дори не били кой знае какъв проблем.

Не зная дали е било точно това изречение, или друго, подобно на него. Отворих „Странната тъга на Ава Лавендър“ напосоки, прочетох твърдение, смущаващо с лекотата, с която се смесват възможно и невъзможно, и ми стана ясно, че тази книга е от моите и няма как да не я купя.
Чаровно и невъзмутимо се разлива историята на едно момиче и на нейното семейство, три поколения назад, като живите съжителстват с призраците на обичните си мъртви, любовта е основание човек да се държи особено и това не смущава околните, а ароматът на цветята и вкусът на хляба са съществени обстоятелства и причини за вземане на важни решения, мирисът на дъжда променя съдби, а любовта приижда като порой и се оттича като студена вода, и животът на героите е толкова пълноценен, страстен и вълнуващ, че въвлича читателя и не го оставя дълго след като последното изречение (и то какво изречение!) е прочетено и книгата е затворена.

Плътното усещане за страст, влага и чудеса остави в мен впечатлението, че чета книга на латиноамерикански автор, и макар че с очите си виждам, че авторът е синеока млада жена на име Лесли Уолтън, а Петя Петкова е направила превод от английски език, усещането ми си остана горещо-тропическо. Заради дъжда, но най-много заради чудесата.

Ава Лавендър е момиче, родено с крила, но това е почти съвсем естествено, не е първият случай в рода им. Пиерет, сестрата на майка й, се е превърнала в канарче заради любовта си към един възрастен любител на птиците. Баба й пък се е превърнала в син прах – от тъга. И прахът, и перата, останали от Пиерет, са заровени в една леха в градината, както е нормално да се постъпва с тленни останки.
Една жена отказва да слезе от влака, докато не стигнат до град, в който тя усеща, че би могла да живее.
Един мъж конструира изкуствени криле и прави опит след опит да се научи да лети.
Едно момиче се самоубива, като изрязва сърцето от гърдите си.
Друго момиче живее самичко в къща с кула, и не напуска къщата дори и сред смъртта си.
Една жена се отдава на страстта си към сладкишите, след цял живот смирение и въздържание.
Събития от подобен вид и порядък са положени едно до друго като релефни и ярки мазки с маслени бои, които някъде се докосват и преливат, другаде контрастът крещи, но общата картина е вълнуваща, хармонична, изпъстрена със сияния. Хора и птици, момче и куче, призраци и ангели живеят в очакване на едно чудо, което да изкупи всички грехове и да възнагради всички страдания, усилия и вярност.

Точно заради сгъстените емоции не бих определила книгата като фантастика, макар че са описани нереални, невъзможни събития. Не е и фентъзи. Ава Лавендър е обикновено момиче с крила. Романът е и любовен. Може да се каже, че има и криминален мотив – действието е напрегнато, на много места има улики и подсказвания, които предупреждават какво ще се случи или създават лъжлива надежда, че нещастието може да бъде избегнато, има престъпление и наказание за престъплението.
Аз не зная защо книгата е включена в поредица TeenZone и по какво се разбира, че една книга е юношеска. Наистина това е историята на Ава Лавендър, разказана от нейно име, и книгата свършва, когато Ава е на около 16 години; но тя самата излиза на сцената малко преди средата на книгата. Всъщност това е повече историята на баба й и на майка й. И никой от героите не е пощаден от любовта, а когато човек е влюбен, той е централен герой, дори да се появи само на пет страници и половина, защото любовта гори като свещ и огрява събитията с по-различна светлина.
Ако се определя като юношеска всяка книга, която е увлекателна,  добре – това мога да го приема, макар че е относително и субективно,  не чувствам вътрешна съпротива.

Историята не би била така убедителна, ако не беше облечена в думи, които й отговарят по красота. Аз вече казах за замайващите с магията си изречения. Така омайващо ми звучат, че се чувствам, все едно всеки момент ще се влюбя, знаете го чувството. На много места спирах, за да прочета някое изречение на глас и да го опитам в устата си. Съвсем произволно ще цитирам, да видим дали и вие ще ги почувствате така:

Нищо не се знае за прабаба ми преди брака й с Борегар. Единственото доказателство за съществуването й можело да бъде открито в лицата на най-големите й дъщери, Емилиен и Марго, и двете с тъмна коса, маслинова кожа и светлозелени очи. (Извън темата – какъв цвят има маслиновата кожа?!)

Миризмата на захарна глазура и преглътната гордост още се долавяла от дрехите й.

 „Цялото ми сърце през целия ми живот.”

 По време на престоя му пурпурните цветове насищали въздуха с упоителното си ухание и хората твърдели, че нощем къщата трептяла в тайнствено златисто сияние.

Красивият език е така прелъстителен, че дори когато в някои моменти историята ме изпускаше, продължавах упорито да чета само за да се наслаждавам на сладките думи – до следващото място, на което сюжетът пак ме придърпа към себе си. От всеки ред се усеща копнеж и тъга, дори от самия звук на думите. Това означава, че преводът е вълшебно хубав, нали?
Думите сами по себе си са от значение не само защото те са плътта на текста. Те участват в историята – в семейството на Борегар всяко от децата проговаря на различен език. В по-следващото поколение Хенри проговаря много късно и сякаш едновременно на всички езици, като избира най-хубавите думи от всеки език и изпитва непоносимост към думите, които намира за неприятни. Той говори, само когато смята, че е наистина важно – и точно той, макар че няма крила, е истински ангел – вестител на нещастието, което ще се случи след дъжда, и повтаря предсказанието си упорито и отчаяно, защото никой не го разбира.

Би ми се искало корицата да е по-изящна, за да обвива книжното тяло със същата красота, с която думите обвиват историята, това би ми се искало, да.

След като прочетох книгата – финалът е прекрасен – се върнах на предговора. Той е написан от самата Ава, завършва с подписа й, който аз помилвах лекичко с показалец, и страницата беше на допир като връхчето на бяло перо от гълъб.

Това е истината, която знам. За историите и митовете, обгръщащи семейството ми и моя живот – някои от тях старателно разпространени може би от вас, – мога да кажа, че в крайна сметка установих, че всички те са странно, дори красиво истински.