Снежинките черния свят ще замрежат.
Затрупват ме, без даже да забележат.
И стъпките вече не помнят адресите,
не знаят, не знаят, не знаят къде си те.
Денят ти се влачи с краката си къси.
Не сняг, а объркване ситно се ръси.
На гости си ходят, клюкарстват етажите,
къде си се питат и чудят се даже те.
На мен ми е мъчно и сиво, размътено –
да тръгвам? Да чакам? Бих хванала пътя, но
едничкото общо, което си имаме,
е моят прозорец сред цялата зима. Не,
никак не знам защо, но ще остана.
Тук жълта е лампата, син е диванът,
карето оранжево на одеялото,
зеленото, яркото розово, бялото,
са същите, същите са като вчера.
Трохите от нашата обща вечеря
бодат под дланта ми. Без памет, без звук,
снегът ме затрупва. Но аз ще съм тук.

Водното конче Крум се тръшна върху най-големия цвят на магарешкия бодил, отпусна се и затвори очи.
Лилавите мъхчета го гъделичкаха приятно. Както винаги, ароматът им го успокои.
Вятърът не беше силен. Магарешкият бодил се люлееше бавно.
Крум погледна нагоре. Виждаше само върховете на дърветата, масленозелени на фона на тъмнолилавото небе.
Черно, зелено, лилаво и розово.
Крум живееше за цветовете. В езика на водните кончета няма дума за цвят. Всичко е в позицията на тялото спрямо хоризонта, в скростта на потрепването с крила и в дискретните жестове на краката. Но крилата са четири, краката са шест, а цветовете са неописуемо безбройни и безкрайни.
И към всичко това да добавим водата. Бърза, бавна, застояла, течаща и подскачаща. Хоризонтална и вертикална. Бистра или размътена. Разнежена от изпарения. Плитка, дълбока. Денем, нощем, под слънце, в дъжд или на сенка.
Изведнъж Крум си спомни за дъгата и от вълнение подхвръкна. Направи кръгче около магарешкия бодил и пак се пльосна върху цвета му.
Цветове и вода е умопомрачителна комбинация.
На Крум не му беше останало време да яде – цял ден гледа, гледа, гледа. Цветовете се запечатваха в паметта му. Отпиваше глътка огледална вода и отразените цветове се вливаха в гърлото му.
Погледна нагоре – най-после черни дървета под черно небе.
Какво облекчение.
С широко отворени очи, с поглед в лековития хладен мрак, Крум лежеше и не мислеше за нищо. След малко щеше да заспи и да се втурне в поредния цветен сън. Само в тези мигове на блажена чернота между будуването и съня той можеше за мъничко да си почине.

Като в хотел с прекалено тънки стени,
пишеш своите стихотворения едва-едва,
с върховете на пръстите,
с молив на какъвто лист има.

Но когато любовта дойде,
стихотворенията се изливат направо върху чаршафите
и няма значение кой чува,
никой не чува всички чуват причернява просветва ти

Когато се събуждаш в дома си,
знаеш, че някъде има
едно стихотворение.