Ех, че хубаво!
Ще бъда в Габрово на 17 септември да си говорим за букви, за животни, за приказки и за каквото обичаме.
Ако пристигна навреме предния ден, ще успея за срещата с бай Илия Деведжиев.
Цялата програма ми харесва. Ето я по дни и часове ТУК.
Има раздели, които… не са.
Думи, които си търсят гласа.
Сгъчкани, сбръчкани не-до-раздели,
с поглед във нищото цели недели,
с преки пътеки, подхлъзващо кални,
в празни, напразни, омразни чакални,
пух, прахоляк, перушина ръждива…
Някой остава, а уж си отива.
Някой си тръгва, а спира заклещен.
Тича насън срещу влака насрещен,
и е кошмарно, и не, не сънува.
Срам го е, страх го е и се преструва,
и се стъписва пред прости въпроси,
и като дънер водата го носи,
и свободата е вятър и дим.
Даже на себе си не е любим
и от лъжи има пепел в устата.
Глътва ключа и упреква вратата.
Тази любов песента си изпя.
Тръгвай, спасявай се, доста търпя,
вдигай се, махай се, стига се мота.
Хващай си пътя.
Върни си живота.
Никой не може да те направи поет!
Съгласна съм, и то много съгласна. Даже ще добавя: никой не може да те направи оперен певец, цигулар или художник!
Никой не може да те направи шофьор на камион, нито златар, нито шивач.
Никой не може да те направи. Само ти можеш да се направиш, като учиш и си блъскаш главата, и опитваш сто неща, крадеш занаят, попиваш знания, сравняваш, гледаш добри и лоши примери… целия процес.
И пак няма гаранция.
Сигурно е само, че всичко си иска труд, време, внимание и учене.
Казвам го, защото Творческа академия „Заешката дупка“ кани желаещите да се запишат на курсове през октомври.
И аз ще участвам по покана на Рене Карабаш. С Азис Таш ще водим занимания, свързани с поезията.
Онлайн, два пъти седмично, в понеделник и четвъртък вечер.
От 40 години мисля за стихотворенията и ги чета и преживявам и съчинявам и ако и вие сте на тази тема, ще обменим съгласия и несъгласия.
На мен ми е скучна теорията извън контекст, затова ще работим по текстове и с конкретните примери ще откриваме общи важни неща. Имам предвид текстове от класически и съвременни автори, както и текстове, които сте написали вие преди или по време на общата ни работа.
Също така ще се радвам да ви разкажа, каквото съм научила през годините за това,
1. как се издава книга,
и ВТОРО, какво се случва след излизането й и какво бихме могли да направим, за да не се кумим като току-що паднали от небето и да викаме „ами аз не знам, нямам опит, никой не ми е обяснил“. И то вярно, че никой на никого нищо не обяснява. А пък е неловко да питаш.
Ще се радвам, ако питате.
Подробности и много интересни неща има на сайта на академията. ТУК
Ще бъда там, ще бъда там!
На девети септември на шатрата на Жанет 45 от 18, да се видим и да си побъбрим.
На десети септември в 12 ч. в любимото Фокс бук кафе на „Гладстон“, да си кажем пак буквичките и да се посмеем с животните и техните професии.
Ще се оглеждам за вас.
Не е рожден ден, а така се усеща.
Сама съм, но мисъл със мисъл се среща,
разлиства се спомен, протяга се чувство.
Приятелството е наивно изкуство,
на пръв поглед просто, случайно се ражда,
със точната чаша за твоята жажда,
държи те, помага ти да презимуваш,
подсеща те кротко защо съществуваш.
Например, да кажа за себе си лично,
родена съм, за да се чувствам отлично,
да правя, каквото със радост се прави…
А то не е толкова лесно без здрави,
макар и ефирни подкрепящи нишки,
и без споделени шеги и въздишки,
солени и сладки желани съвети,
прозорче, готово за тебе да свети.
Подаръци скъпи, със нежност подбрани,
един шарен ангел от ангела Ани,
две картички смели по Български пощи.
Не сме се забравили, има ни още,
и още ни бива, и супер сме даже…
Рожден ден ще имам, когато ти кажеш!
Едно от най-любимите ми събития!
От първия път, когато се случи в Стара Загора, когато го направихме, винаги участвам и го свързвам с интересни срещи и разнообразни реакции на читатели, слушатели, случайни минувачи. Моето гнездо е в Регионална библиотека „Захарий Княжески“ и това толкова ми харесва, че просто не мога да повярвам на късмета си, когато ме поканят пак. И много се раздавам, естествено, нали го правим за хубаво.
Тази година отново ще четем заедно със Здравко Георгиев. Нашата книга е „Сладко отмъщение АД“ от Юнас Юнасон.
На сайта на РБ „Захарий Княжески“ можете да видите читателските гнезда и графика, както и информация за книгите, от които ще се чете. ТУК
Има и специален сайт за събитието в цялата четяща държава. ТУК
Снимка със Здравко от лани. Да сте подготвени.
Който няма кака, нищичко не знае.
Раждаш се – тя чака да се запознаете.
Бебе си. Тя става изведнъж голяма.
А пък ти заставаш между тях със мама.
След това те учи, казвате си всичко.
И не ви е скучно, и не сте самички.
Биете се често. Белег й оставяш.
Малко я излагаш. Много те поправя.
Тя пораства после, а пък ти досаждаш.
Казва нещо остро, ти пък я обаждаш.
Нея я наказват, теб не пипват даже.
После те зарязва. (Вече има гадже.)
После се разделят. После кака плаче.
Искаш да го смелиш. Траеш си обаче.
После тя ти дава някакви съвети.
После заминава. После сте заети.
После се омъжва. После ставаш леля.
За да се разтъжите, ходиш там в неделя.
После – всичко. Точно както е в живота.
Все едно нарочно, ту като по ноти,
ту съвсем напротив, всеки нещо прави.
Нещо страшно става с майка ви, с баща ви,
само тя е тука, само тя разбира,
иде ти да пукнеш, тръгваш, тя те спира,
после нещо с нея, нещо със децата,
вместо да беснееш – хващаш й ръката,
в някакви минути ти си по-голяма,
вие сте си татко, вие сте си мама,
вие сте си всичко, в светлото и в мрака.
Как ще си самичка, щом си имаш кака?
Шаренийка да има.
Иронична ода за руската котешката душа
„Дните на Савелий“, Григорий Служител, превод от руски Ася Григорова, изд. „Гнездото“
Савелий е московчанин, роден на една от централните улички, недалеч от три православни храма. От най-ранното детство той опознава архитектурата на града, реката, историческите събития, които са се разигравали на техния фон, изучава обитателите на Москва. Културата, музиката, класическата философия текат във вените му. Той проглежда и има спомени още от времето, преди да се е родил. Надарен с изключителна интелигентност, Савелий проговаря на руски от първия си ден, свободно ползва и френски, разпознава фрази от италиански. И мисли, мисли, мисли. Обича семейството си с нежна и надменна обич, но останалите са му любопитни най-вече заради вродената му любознателност, а не защото са кой знае колко интересни сами по себе си. Савелий е чувствителен скиталец, свободолюбив философ, меланхоличен нехранимайко.
Освен всичко това, Савелий е котарак.
Котешката гледна точка – от долу нагоре – разкрива необичаен ракурс към ежедневието на многомилионния град. „Очудняването“ прави повествованието свежо и комично. „В битов план положението на леля Мадлен беше от добро по-добро… Но личният й живот не вървеше. Пазачът решил да кастрира леля.“ При цялата си ерудиция и дълбочина на разсъжденията, често пъти Савелий реагира с детска чистота, невинност и наивност. Той често не разбира мотивите на хората, но безпогрешно разпознава добротата и благородството. Като чистокръвен московски котарак, няма проблем с руския език, но кой знае защо не разбира нито дума на киргизки. Едни от спасителите и временните му… (Савелий не би приел думата „собственици“) осиновители са от Киргизстан. Той не разбира думите им, макар че съвестно ги предава, записани фонетично на кирилица, затова пък оценява и великодушно приема помощта им.
Котаракът среща и добри, и зли хора, и умни, и глупави. Истината е, че среща и точно такива котки. Разсъжденията му са фойерверк от остроумие и изискани изрази. „Животът на котките не е дълъг. Съдбата винаги ни гали срещу козината.“ „От къде, от какви шумерии и месопотамии е тръгнал този глупав навик хората да затъкват с котките душевните си пукнатини?“ „Отдавна бях забелязал, че колкото по-лош е почеркът на Господ, толкова по-твърда е ръката на изпълнителите на волята Му.“
В крайна сметка, всички пътища и перипетии водят Савелий към върховния смисъл на живота – любовта. Написано е толкова хубаво, че не искам нито да преразказвам, нито да оценявам тази любовна поема. Дори само заради тази част си струва да прочетете книгата, защото е прекрасна.
Авторът, Григорий Служител, е известен театрален актьор, а „Дните на Савелий“ е дебютът му в литературата. Книгата е бестселър и е отличена с наградите „Большая книга“ и „Ясная Поляна“.
Статията е публикувана на 07.01.22 г. във вестник „Сега“. Страницата, която водя там, излиза само на хартия, затова реших да кача някои от текстовете в блога.
За да не забравят ръцете ми как се държи игла.
Мечтаното тяло не идва с диети,
ръцете му са от прегръдки заети,
така е родено – напълно безплатно,
уютно, приятно, и плажно, и лятно,
чувствително, нежно, тук-там го боли,
в пуловер се сгушва, развява поли,
то има дефекти и с тях е прекрасно,
със своите слабости то е наясно,
то има стремежи, то вдишва копнежи,
готово е всеки миг да се разнежи,
то носи на страх, то тупти от въпроси,
то гордо минава през погледи коси,
но аз пък го виждам във розови краски –
оформено е от милувки и ласки,
гальовно, усмихнато, лакомо, щедро,
то може да бъде и дребно, и едро,
то може да бъде каквото си ще,
дали се смалява или пък расте,
дали боледува или оздравява,
дали тържествува или се спасява,
докато е живо, докато е цяло,
мечтаното тяло е твоето тяло.
„Когато животът ти изпрати хипопотам“, Анете Биерфелт, превод Росица Цветанова, изд. „Колибри“
Запознайте се с най-шантавото датско-руско семейство, което живее наполовина в отвъдното и знае от първа ръка, че „магията е илюзия, която човек се опитва да съхранява всеки божи ден с цената на нечовешки усилия“.
Романът е класическа, реалистично разказана фамилна история за четири поколения, които живеят по такъв начин, че увивните растения в градината им избуяват под звуците на оперна музика, къщата се рее с блеснали прозорци, в супата къкрят лебеди, а еталонът за любов е „Песен на песните“ и нищо по-малко.
Бабата, Варинка Совалска, е родена през 1900 г. в семеен цирк в Санкт Петербург. Когато пораства, тя става красавица с пламтящи черни очи и коронният й номер е в ролята на дама, която фокусникът разрязва на две. Циркът се крепи на ръба на фалита и надеждата за неговото спасение се явява в образа на слон, който ще привлече обратно тълпите под грейналото шапито. Само че вместо слон с главно С, животът им изпраща малък и извънредно смрадлив хипопотам. За хипопотамите знаем, че когато искат да покажат дружелюбност, с бързи движения на малката си опашчица изпръскват всички наоколо с изпражнения. Това е най-доброто, което могат да направят. Най-лошото се случва по време на едно представление, след салто-морталето на джуджето Вадим… Ето такива случки се редят една след друга с невъзмутим и ведър тон, все едно е най-нормалното нещо да срещнеш любовта в небето, да облизваш лицата на хората вместо „Здрасти“, да виждаш духовете на починалите си близки или пък да заспиваш пред стълбите на салона за булчински рокли просто от копнеж по Любовта на столетието. Лудите жени от това семейство имат такава гравитация, че просто е невъзможно да прочетеш романа и да не се влюбиш в някоя от тях, а нищо чудно и във всичките, с цялата им непоносимост, съмнения и експлозивни таланти. Разбитите им сърца звучат като рухнали кристални полилеи, а любовният им зов кара корабите да се разбиват в плитчините на мразовитото скандинавско ежедневие.
Човек чете страница след страница и умът му се изпълва с гълъби, звучат оперни арии, пламтят цветове, а думите танцуват („- Съгласните са обувките за фламенко на езика – изкрещява Олга и излиза на силния вятър.“)
В този роман открих едни от най-красивите и проникновени страници, посветени на любовта. Започваща, тържествуваща, приключваща с фиаско, цинична, романтична, похотлива, всякаква любов, но най-вече – жизнено необходима, крайна и безкрайна.
Цялото това смайващо тържество на четенето не би могло да се състои за нас, ако не беше изключителният превод на Росица Цветанова. Тя е открила толкова чаровни думи на български, уловила е толкова прозрачни и деликатни нюанси, че текстът се рее точно като мечтания дом на Ханибал – пълен с деца и с цветове.
„Животът е пълен с хипопотами… Те идват като утешителна награда вместо изначалните мечти за слон. Големи, щури мечти, свили се при прането. Хипопотами, от които човек се опитва да изкопчи максимума, като поразкраси сценария и набие малко надежда в онова, с което разполага.“
И докато се ветреем с героите, покоряваме Париж, оттегляме се на остров в Балтийско море, препускаме с хрътката Игор и разгадаваме песента на цветовете, никак не е трудно да повярваме, че времето на чудесата още не е отминало.
Статията е публикувана на 15.07.22 г. във вестник „Сега“. Страницата, която водя там, излиза само на хартия, затова реших да кача някои от текстовете в блога.
Мария Донева 