Блещукат грозни златни жаби
по ръбовете на водата.
Тук можем лесно да ограбим
прозрачното легло на вятъра.

Щастливо, романтично, весело.
Поискам ли – ще те прегърна.
Пръстта е с цвят на ален кестен
и в нея можем да надзърнем.

Тук жабите пулсират кротко
и всяка дума се разбира.
И дрехите ни се измокриха
от блясъка на язовира.

Малка къщичка. На терасата и по всички первази – саксии с червено мушкато. Белите стени са грапави и свежи. Рамките на прозорците и вратата са боядисани в ярко синьо. Пердетата са като направени от захар. Пред къщата има двор с каменни плочи и лозница. Под лозницата – маса с два стола. Под масата – котка.
Къщичката е потопена във вода и е затворена в стъклена топка. Когато някой я разтърси, политат блещукащи снежинки и бавно се слягат върху покрива, цветята, масата и плочите.
Понякога ситен снежец полепва по мустаците на котката, но тя търпеливо чака, и си позволява да кихне само ако е сигурна, че никой не я гледа.
Топката е донесена от Гърция отдавна, за спомен от едно пътуване, за което никой вече не си спомня. Стъклото е размътено от допира на много пръсти. Затрупват я прах и досада и малката гръцка къщичка отдавна не е усещала върху себе си слънчев лъч отвън.
Цари вечно, разцъфтяло, прогизнало лято. Котката е остаряла, лапите й се схващат и дори нощем почти не става да се поразходи.
Един ден някой премества топката от обичайното й място и разсеяно я оставя, легнала на една страна. Водата се разплисква, снежната лавина се сипва и се утаява.
Миниатюрните чашки за кафе плавно се плъзват по масата. Котката се сепва в съня си. С меко движение улавя чашките и чинийките с лапа, преди да паднат на земята. Изпуска само една лъжичка, нарисувана с най-тънкия косъм на най-тънката четка. Тази лъжичка е толкова мъничка, че е невъзможно да се види с просто око отвън. Звънът й върху плочите е мелодичен и чист. В къщичката изскърцва пружина на железен креват.
Един мъж се събужда. Изправя се до прозореца на първия етаж. Гледа навън и се почесва по корема. Той дори не е бил нарисуван. Майсторът, направил топката, само за миг си го е представил, докато е довършвал саксията и мушкатото, което сега почти закрива съненото лице на мъжа.
Котката се обръща със скования си врат – по-скоро от любезност, отколкото с надежда. Сънят отново е удавил всяко движение.
Летният пейзаж, полу-затрупан със сняг, изглежда още по-нелепо, килнат настрани.
Котката се чувства раздразнена и унизена, докато предпазливо се спуска по наклонения двор, свива се на топло в снежинките и без да е уморена, заспива пак.

Виждам гущерът как се разтапя,
как потропва сърцето му сухо.
Упоително слънцето къкри
и щурци си пришпорват цигулките.

Слънчогледи, стърчащи край пътя –
пътни знаци: „Внимание, лято!“
Хоризонтът изглежда размътен
от диоптрите на маранята,

и очите червени на мака
мигат в сухия прах. Аз пътувам,
за да стигна до прага на мрака.
Аз мълча. И търпя. И жадувам –

хладен мрак с очаровани сенки,
без тъга, без надежди, без грижи.
Тихо място спокойно да легна
под капак от звезди неподвижни.

Тази вечер и утре от 21:00 можете да гледате  „Антигона“  на открито, в Регионалния исторически музей в Стара Загора.
Красив спектакъл. С него закриваме сезона и ще се видим отново чак през септември.

Те по цял ден извършват сондажи –
търсят перли и жабешко масло.
После с него филийки си мажат
и добавят на вкус водорасли.

От праха и насрещния вятър
се прибират с очи зачервени.
Пооправят си малко перата
и чорапите мокри си сменят.

Вечерта, щом врабците поискат,
им разказват истории чудни.
И врабците цвърчат и се кискат,
и остават по цяла нощ будни.

Добродушните щъркели лягат –
щом се съмне, те пак са на смяна.
За закуска жените им слагат
сок от жаби, направен на пяна.

После пак тежък труд и сондажи.
Блатна кал. Перли за огърлици –
любовта си със тях да покажат
на свенливите си щъркелици.

.

Усмихнати любими хора на красиво място в хубав ден, с музика, череши и бонбони.

Понякога, докато се трудиш упорито, неусетно придобиваш блясък.

*

Накриво този свят е сложен
и лошотията е сила.
И аз не знам дали ще можем
да се държим за малко мило.

За няколко минути само.
Или за няколко години.
Прегърнати, да се измамим,
че лошото ще ни отмине.

Един до друг, да се излъжем,
че сме открити и спасени.
Че вече няма да съм тъжна.
Че си най-важното за мене.

Да ме обичаш и закриляш.
Далеч от теб да пъдя злото.
Поне за малко да сме мили.
Поне до края на живота.

Колко скромно, тихо, трепетликово
преминават облаците. Долу
преминават мравките. Реката
преминава покрай бреговете си.
Преминава пътя си кръвта
в кръгове замислени, и тялото,
в сън, във сянка, заедно с планетата
криволичи помежду звездите.
Колко скромно, тихо, трепетликово,
незабележимо пътешествие…

Земята, сбита и корава,
е непроизносима дума,
в която зъбите си чупят,
охлузват носове къртиците.
Пръстта е само от съгласни,
от камъчета, мъх и пясък.

На сухо въздухът преглъща
и всичко живо пожълтява –
полето смуче от тревата
през корените изтощени.
Полето скърца и се пука,
пукнатини – ръка дълбоки,
земята чака да посегнеш
и пръстите ще ти захапе.

Дъждът да дойде!

Сочни гласни
ще напоят пръстта. Ще тръгнат
със хълцане, със глас, с въздишки,
със дълги музикални думи
растенията, напоени,
с корони от вода в косите.

Земята живото привлича,
и го приема и поглъща.
Дъждовната вода е жертва.
Попива и ни изпреварва,
отива преди нас на срещата,
където все ще ни дочакат.