За да бъде щастлив този земен живот, първо мъдри да бъдем.

Софокъл е един от бащите на древногръцката драма. Неговият принос за развитието й е огромен. Той намалява значението на хора и прави диалога по-жив и по-интересен.

В неговите трагедии гордостта е един от най-големите грехове, които човек може да допусне.
Така е и в трагедията „Антигона”: заради прекалено голямата си гордост и нежеланието си да се вслуша в гласа на разума, Креон е наказан по най-жестокия начин. Неговото наказание не е смърт, а нещо по-лошо – да живее с вината, че заради него всички, който е обичал, са мъртви.
Според „Антигона” да си мъдър означава да си умерен в желанията си, да не си прекалено самоуверен, да умееш понякога да отстъпиш, дори ако мислиш, че ти си прав, а другият греши.

Макар че трагедията е наречена на Антигона, главен герой в нея е Креон, защото точно чрез него Софокъл разкрива тази идея. Антигона до смъртта си остава непроменена, а Креон претърпява развитие и се променя. Трагичното е, че той осъзнава грешката си прекалено късно.
Позицията на Креон  е, че всички трябва да бъдат равни пред законите, че не бива да има привилегии за роднините на владетеля. Макар че Полиник е негов племенник, Креон държи законът да се спази.

Не ще приема за приятел никога
врага на своя град, защото зная аз,
че той, градът, спасява, и че плува ли
щастливо той, намираме приятели.

Буквално до преди няколко дни в Тива е имало война и всички са измъчени от хаоса и нещастията, които тя носи. Креон иска да даде на народа сигурност, ред, спокойствие, справедливост. Затова налагането на закона е толкова важно за него. Той дава лична жертва в името на своя народ – Полиник трябва да понесе цялата тежест на наказанието. Това не е лесно, но Креон го прави заради висша цел – доброто на града.

Има още

Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи

Човек се влюбва не когато иска, а когато любовта го сполети.
Може да се случи във всеки момент и на всяко място.

На мен ми се случи на Първи май в книжарницата. Минах да кажа „Здрасти” и за да не изглеждам като безделник и смутител на реда, взех в ръце една книга, просто за да се потопя в пейзажа. Честно казано, не знам какво имаше на корицата й – ръкописен надпис на кафяв фон, дълъг, даже прекалено – не го и прочетох, а и кой да предположи, че това дълго нещо е заглавие? Кафяво, червено, синьо, нещо такова.
Абе отварям напосоки и попадам на нещо смешно. И пак. И пак.
Затварям книгата, чета на корицата: „Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи”. Две авторки с общо пет имена – Мери Ан Шафър и Ани Бароуз. Тези се оляха! Така си викам.
Обаче пак разгръщам, и пак ме лъхва свежест и за нещо интересно става дума.
Ми купих си я.
klubnalnakob3
„Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи” е новата ми абсолютно напълно любима книга и се налага да я прочетете, за да спра да ви досаждам с настоявания, умоляване и напомняне.
След „Шантарам” това е първата книга, която ме запленява. Очарователни герои, превъзходен език (преводът е на Анелия Николова), блестящ и мил хумор, интересна история, пълна с неочаквани приключения, а също и с очаквани, за да ни бъде доволно и пълно с радост и тъга сърцето. Започва като весела история за една писателка от Лондон, изпратена да представя книгата си из Англия и може би Шотландия (виж как го правят хората от десетилетия насам), а преминава в разтърсващ разказ за нацистката окупация, за Втората световна война и за отърсването от ужаса, за оцеляването и лекуването на човека, семействата и обществото от травмите на войната. Роман за приятелството и любовта. И много топло, много силно и смешно – за любовта към книгите.

Има още

Sous le ciel de Paris

Запознанството ми с Милена Пантева и нейното сладко и красиво семейство ми е подарък от джаза. Или от стихотворенията? Срещали сме се в Хеликон – Русе и на JAP в София, затова вече не мога да кажа къде сме се запознали. Ето какво ми изпрати тя:

„Колко е лесно да бъдат честити
зайците, щом им се сбъднат мечтите!“

http://www.youtube.com/watch?v=XybsC829dsM

Молитвичка за едно бебе

 
Мило бебе, издръж!
Нищо, че си мъничко.
Поеми си веднъж
въздух чисто самичко.

Оживей. Заживей.
Умно. Храбро. Голямо.
Мило бебе, здравей.
Поеми дъхче само.

После пак. После пак.
Кислорода опитай.
С малък кукленски крак
пелените изритай.

Помръдни. Погледни.
Научи се да плачеш.
Тези няколко дни
ти си имаш задача:

да задишаш само.
Значи – да оцелееш.
Знам, че малко си, но
моля те да успееш.

 

Църква

Пътят крачи и накрая стига
в селото. Нататък е небето.
Като от картинка в детска книга,
църквицата, пребледняла, свети.

Седнала е между два кипариса
на тревата, за да си почине.
Покрай нея всички хора стари са,
кретат и почти ще се споминат.

Църквицата е като момиче,
дадено на село при роднини.
Утрото във слънце я облича
и я гушва, за да не настине.

А отвътре, в тъмните си стаи,
тя въздиша, бременна с икони.
На тамяна свежата омая.
Свещите, които сълзи ронят.

Църквицата е като момиче,
бременно, и плаче, и се смее.
Учи се да пази. Да обича.
И смъртта. И другото след нея.

Да е малка и да остарява.
Като звън в небето да се блъсне.
Да прощава и да се прощава.
Да благовести и да възкръсне.

Захарен памук

Жена от захарен памук –
ефирна, ароматна, сладка.
За празника е само тук.
Но празниците траят кратко.

Тя цялата е панаир
с гледачки, песни и животни.
И топъл, всепоглъщащ мир –
когато млъкне и се кротне.

Целувки, смях, искри… И мрак.
Тя плаче, като се сбогува,
а няма да се върне пак.
Но ти си знаеш, че си струва.