Ям череши и плюя костилките
с неотменното право на жител
и поклонник на късния май.
Във зелено покарал навсякъде,
тротоарът се пука и диша.
Разсъблечени, само по пролет,
по ръце, по крака и по радост,
се разхождат момичета, щъркели,
шадравани, небета и къщи.
Аз си махам предишните думи
и езикът ми, гол при черешите,
с цяло тяло вкуса им прегръща.

Обичам всички букви, но най-много обичам Ер Малък. Когато бях малка, исках аз да съм Ер Малък, сега ми е грижовно и мило, все едно съм му майка.

Толкова е дребен, този изтърсак, леко сополив все, с мръсни ръце, със смола от дърветата, по които се катери, с пръст под ноктите, защото все играе на топчета и все си ги губи. Толкова е малък, че Ото, ако позалитне, може да се търкулне върху него и да го сплеска. Особено в тетрадките на първолаците опасността е много голяма. Аз казвам на Ер Малък да си носи в джобчетата трески и да подпъхва по някоя под Ото за по-стабилно, но познайте дали някой изобщо ме слуша какво говоря.

Мисълта за Ер Малък ме тревожи. Имам потребност да го спасявам. Представям си как го нося под езика си, докато трети ден вървя през пясъчна пустиня без капка вода. Търся го панически дни наред и го намирам в детската градина на мравките, безгрижно заспал следобед. Вадя го за яката от кафето си, слава богу изстинало, и после гледам следите от обувчиците му към ръба на масата.

Не мога без Ер Малък, и без другите не мога, ама без него… Не знам.
Любов, какво да кажа. Това е.

Не те искам такава,
облечена цялата.
Нека аз съм ти дрехата
и пак аз – огледалото.

Нека аз съм леглото ти,
нека аз съм ти книгата,
да съм кърпа, която
до под дупето стига,

и водата от душа,
разтопена по шията.
Да те ям, да те пуша,
да те дъвча и пия…

И когато, по грешка,
се окажеш без мене
да усетиш – горещо е,
но ужасно студено.

А пък аз, остарял,
тих и необитаем,
натежал, опустял,
като къща под наем

без стопани, без мишки,
даже без квартиранти,
по-смутен от разнищени,
разкопчани тиранти

да побързам, и лесно
пак при теб да се връщам
за да мога, естествено,
да си те напрегръщам.

Цветята са дори и там,
където не минават хора.
Цветът ухае див и сам,
разлиства се, расте нагоре,

на гости кани си пчели
и вятър гали го приспивно.
Замисля ли се той дали
стои добре декоративно?

Дали ценител и естет
със одобрение ще кимне…
Цветята си цъфтят навред,
без ред, така, както им скимне.

Непреброен зелен народ.
Природни весели прищевки.
Едногодишен тих живот
между звезди и еднодневки.

Ние с Ива и Ваня в парка в Русе 🙂

От днес Иво е пълнолетен.
Вече всички вкъщи сме пълнолетни.
Ако на някой му се прииска да се чувства и да се държи като дете – може, но вече по свой избор и за определени неща, а не по силата на закона. Какво по-хубаво от това?
Вече мога да му предлагам да изяде десерта преди супата, и ако се съгласи, няма да съм виновна аз. Можем да гледаме някой филм до много късно, макар че сутринта е на училище. Мога да пропусна натякванията и досадното напомняне и ръчкане – лягай си, ставай, яж, облечи се – и то без грам чувство за вина.
Вече сме двама пълнолетни равноправни граждани на републиката.
Сега, след като стана пълнолетен, той не трябва да ми иска разрешение за това, което е намислил.
Може да чуе мнението ми и да се съобрази с него, ако прецени, че е правилно.
Може да ми разкаже за нещата, които му се случват, и да ме попита какво мисля за тях. И да ме изслуша, ако му казвам интересни работи.
Може да приеме съветите ми – не защото така трябва, а от уважение и обич.
Може да ги отхвърли, когато не му вършат работа.
Ей. Не се страхувай. (Това го казвам на себе си.) И досега си беше така. Нищо няма да се промени. Това е Иво. Просто днес има рожден ден. Какво си ревнала.

Честит рожден ден, мое мило детенце Иво!

Великата идея
се свежда до едно
прозрачно, разводнено
мастилено петно,

което те подсеща
за радост или жал,
за твое лично нещо,
с което си живял,

което те е гряло
в студените ти дни,
или се е видяло,
че ще те вледени.

Големите идеи
са само силует.
Пътеки и алеи.
Но ти вървиш напред

със своята си крачка,
със своите крака.
И ако нещо значат,
изречени така,

то се дължи на тебе,
че си ги чел и писал.
Великите идеи
без тебе нямат смисъл.

Иво си купи акварелни моливи и ей сега реших да опитам да порисувам с тях.
Страхотно е!!!

Прибери се скоро.
Къщата те чака.
Твоята умора
ще просветне в мрака.

Дрехите сънливи
в гардероба шушнат.
Чакат търпеливо
вещите послушни,

Дойдеш ли, безшумно
ще въздъхне всичко.
Твоят дом е дума,
ти си нейна сричка.

Красива красота.

Красива.

Дъждът лицето ми измива.

Гнева ми вятърът издухва.

Глухарчето без звук избухва.

Медът разтапя се във чая.

Мълча

и гледам

и не зная.

Не съм от тук.

Без час.

Без дата.

Мълча и вдишвам

красотата.