Една книга, която купих още във въздуха, преди да е паднала върху рафта в книжарницата, и в същия миг започнах да я препоръчвам активно, до ръба на насилието. Прочетете тази книга!
Аз започнах да я чета, а тя започна да ме изненадва. Например: бях минала средата й, когато наистина видях корицата. Книгата е облечена в красиво релефно кимоно, и някак тя ми каза кога може да надникна под него. Прекрасна!
Това е „Жената жерав”, от любимия ми писател Патрик Нес, преведена от Златка Паскалева. 

Аз ще ви кажа, че тази книга е необикновена. Вие ще попитате защо.
Написах няколко отговора, но бяха твърде груби, тромави и неточни, затова ги изтрих. Ще опитам пак.
Това е книга, нарисувана с перца. История от копнежи и отсъствия.
Любовна история, която не може да се разбере докрай, защото в нея възможните развръзки съществуват едновременно и буквалният реалистичен разказ се разтапя и се слива с легендата, а Изтокът и Западът проникват един в друг и се милват, без да могат да се проумеят взаимно. Чете се бързо, защото е увлекателна и защото мъчителният, дразнещ копнеж те изпълва и искаш да стигнеш до някъде, да разбереш нещо, имаш чувството, че там някъде има нещо точно за теб, а така и не разбираш какво е то. Поне аз не разбрах.
Не очаквах, че ще ми е толкова трудно да говоря за „Жената жерав”, а много искам да ви я препоръчам горещо, горещо.
Ще си избера да ви кажа едно – това, което ме впечатли особено много.
Патрик Нес прави показно как се говори за картини така, че те да ти въздействат, без да си ги виждал (нещо подобно на моите жалки опити да предам колко съм запленена от книгата). Той описва апликациите и колажите на Кумико и Джордж, като разказва какво е изобразено на тях, как са направени, как изглеждат, как въздействат, какви чувства будят, намеква, споделя, премълчава, и ето как звучи това:

„Кумико бе взела стиснатия юмрук на Джордж, юмрукът, изцеден от всякаква сила и желание за мъст, юмрук, примирил се и приел съдбата си, и го беше комбинирала със своя изработен от перца профил на буза и шия на жена, загледана в противоположната посока, сякаш обърнала гръб на художника. Ансамбълът беше още по-шокиращ от лъва и воденицата. Излъчваше загатнато насилие – юмрук срещу лице – без значение колко спокоен беше юмрукът, но тази атмосфера се разнасяше бързо при по-продължително наблюдение. Юмрукът преставаше да бъде юмрук и се превръщаше просто в затворена шепа, отдръпваща се, празна, след като е погалила нежно лицето на жената за последен път. Може би ласката дори не беше реална, а само спомен за ласка, затворената шепа просто посягаше назад в миналото, за да почувства любимия допир още веднъж, но напусто, защото миналото винаги разочарова онези, които искат нещо от него.”

Разбира се, че малко картини в реалността са толкова въздействащи, говорещи и разтърсващи, а още по-малко са хората, които гледат така картините и вникват в смисъла им. Разбира се! Точно затова „Жената жерав” е нужна книга, учи те да се вглеждаш в света и да се вслушваш в себе си, да си даваш време за съзерцание.
Легендата, която апликациите на Кумико разказват, постепенно всмуква и поглъща в себе си героите на романа. Прави ги проницаеми за нещо повече и нещо отвъд. От уморени, гневни, нещастни хора ги прави божества и им дава сили да унищожават и да създават, да убиват и да спасяват. Което е едно и също.
В тази книга Патрик Нес говори за всеки жест така, както говори за изкуството.

„Аманда се поколеба за момент, усещайки колко странно е да яде от ръката на Кумико, но в края на краищата може и да не беше чак толкова странно, не по-странно от всичко друго, свързано с Кумико. Освен това установи, че наистина, ама наистина й се иска да си хапне. Устните й обвиха пръстите на Кумико с най-леката целувка и Аманда изяде хапчицата пудинг…
… и беше пометена, внезапно беше във въздуха, внезапно беше въздух, вятър свистеше край нея, земята беше далече долу, древна, но и млада, скрита под кълба студена пара, сладостта на езика й, лека като желание, лека като мигла от окото, лека като мъглицата от пръски от разбила се вълна…
… и Кумико летеше до нея, поднасяше й нещо…
… Или искаше нещо да й бъде поднесено…)
– Аманда? – гласът на Клеър отекна в спалнята, пръстите на Кумико се отдръпнаха от устата на Аманда (отдръпна се и копнежът, странният, млечен копнеж, копнеж не от сласт, копнеж не за плът, копнеж дори не и за любов, а копнеж за какво? За какво?) и въпросът на Кумико:
– Хареса ли ти?”

В сънищата си тя лети.

Не разбрах закачката с крокодилите (ако може да бъде закачка абсолютният ужас на едно дете, което е само на света и влиза в морето, което вижда за пръв път, за да плава и в следващите три часа да умре или да оживее). Искам да кажа, не знам защо последното изречение на книгата включва крокодили….
Искам да кажа, че мога да бъбря за незначителни, периферни неща до довечера, защото ми е нужно време да събера решителност и да се изправя очи в очи с най-нормалния, всекидневен ужас, и да ви кажа, че има нещо, свързано с него, което е прекрасно.
Добре. Ето.

Прочетох една прекрасна книга.
Тя се нарича „Има крокодили в морето”, авторът й се казва Фабио Джеда, преведена е от италиански от Елица Попова, в нея се разказва за едно момче на има Енаятолах (не съм копирала името, научих го специално и нарочно, преди да го напиша тук).
Това е книга за пътуването и израстването – класика. Роман на пътя. Младият сър Галахад. Рицарят на каруцата. Знаете как е – едно момче пътува, извършва подвизи и израства, щрак, готово – легендата живее според собствените си правила, малко кръв, малко ужас, малко романтика, както е в живота на всяко човешко същество.

В „Има крокодили в морето” има много кръв и много ужас, а романтиката се съдържа в онзи невидим, изтръпващ, свиващ гърлото прашец от нежност… защото това е разказ на дете. Детенце. Аз го чета като майка, която утре или вдругиден ще изпрати детето си в чужбина, и за мен тази книга е и предупреждение, и утеха. Каквото и да преживее моят син – българин във Великобритания – няма да е и стотна от ужаса, преживян от Енаятолах? Нали? Моля ви…

Прочетох тази книга и отново осъзнах нещо много просто – ние не знаем нищо за света. Само се мислим за информирани, умни, начетени и важни. Нищо не знаем. Нищо.
И може би така е по-добре. Иначе как бихме могли да заспим спокойно дори и една нощ?

Чела съм първите две книги на Халед Хюсейни, които излязоха на български (третата я подарих, преди да я прочета). Да, за същия този свят става дума. За Афганистан, за талибаните, за войната… все едно войната може да бъде различна в различните епохи и на различните географски ширини. Има два вида война – за едната знаеш, защото си вътре в нея, за другата просто не знаеш – и значи си благословен от съдбата.

Потресаващо е как в света на Енаятолах се смесват събития от моя живот, неща, които съм отразила някак – атентатът на 11 септември и олимпиадата през 2004 в Атина (имаме големи сини чаши за мляко от тогава) – и средновековното и по-старо даже тегло и ужас на хората, които могат да бъдат продадени в робство, или разстреляни, или натоварени в камион и прекарвани през граница като животни без личност и без ценност… Измъчи ме тази книга, смачка ми сърцето.

Четох я във влака и колкото облаците се вдигаха над главата на Енаятолах и му просветваше, и се появяваше някаква светлина на хоризонта му, толкова повече плачех и не можех да спра.
А после пристигнах в Пловдив като панда, с черни кръгове от размазан грим около очите, почистих си лицето, Гери от Жанет 45 бе чакаше на гарата и тя ми каза, че момчето от книгата е било в България, ето, има и снимки в интернет, и всичко това е истина…
Гери каза, че най-силно впечатление в книгата й е направило желанието на момчето да учи. Мен най-много ме впечатли неговата доброта. Това, че страда, когато му направят зло, но не се озлобява КЪМ НИКОГО. Не упреква майка си нито за миг. Не упреква хората, които го експлоатират, а е благодарен, че му дават работа. Не намразва тези, които го ограбват, които го репатрират, които стрелят срещу него и го преследват като животно, и го лъжат, унижават, измъчват, всичко… А е толкова признателен за всяко добро. Помни доброто. За жената в Гърция, която му дава дрехи и храна, казва – Тя е всеки. Всеки, които би направил такова добро на непознат.
Тогава искам и аз да съм всеки.
Колко много ужаси може да понесе човек, и да остане човек.

Ние сме всеки. Ние можем да понесем всичко.
Ние не трябва да се страхуваме.

Аз вярвам на всяка думи в тази книга, буквално и изцяло.
Но не зная каква е тази майка, която може да се овладее… да заведе детенцето си в чужда страна с чужд език и да го остави там само на света, за да не го вземат за роб… и да му каже три неща, и те да са най-важните, и да му спасят живота… (а това е само самото начало на книгата)
Тази книга…
Това са трите съвета. Три съвета. Приказно е, нали? По функциите на Проп, майката е вълшебният помощник…

„Има три неща, които никога не трябва да правиш, Енаят jan, за нищо на света…

Първо, наркотиците. Някои са приятни на вкус и миришат приятно, и ти нашепват, че ще те накарат да се почувстваш по-добре, отколкото би могъл да се чувстваш без тях. Не им вярвай. Обещай ми, че няма да пробваш.

Обещавам.

Второто са оръжията. Дори някой да нарани чувствата ти или да накърни спомените ти, или да поругае Бог, земята или хората, обещай ми никога да не посегнеш към пушка, нож или камък, или дори към дървен черпак, от онези, с които разсипваме qhormapalaw, ако с него можеш да нараниш някого. Обещай ми.

Обещавам.

Третото е да не лъжеш и да не крадеш. Което е твое, си е твое, което не е – не е. Можеш да си изкарваш прехраната с труд, колкото и тежък да е. Никога не бива да лъжеш, Енаят ян, ясно ли е? Трябва да си дружелюбен и учтив с всички. Обещай ми, че ще си такъв.

Обещавам.”

И ето ти го Фабио Джеда, италианецът, написал книгата (не искам да чета историята за написването й, още нямам сили, но в нета има няколко интервюта, сигурно е казано).
И ето го Енаятолах, в България, бил е тук, Гери го е видяла, гостувал в пловдивско училище, разговарял с децата.
И ето ги бежанците от Сирия, човешки същества като нас, които бягат от абсолютния ужас на войната (която не познавам, и да ме пази Господ от това познание, и думата ужас, заседнала в гърлото ми…
И защото 
една катеричка 
търкаля борова шишарка 
в гърлото ми. 
Отдолу нагоре. 
И отгоре надолу. )
И защото е Коледа, Нова година, Великден, ниоткуда с любовью, надцатого мартобря, и чета Лидия, и се побърквам от безсилие…
Ще направя, каквото мога.