*
Има едно кученце.
То е малко, но не е дребно, дебеличко едно такова, енергично и весело. Сигурно ще порасне още. По-скоро късокрако, с хубава издължена муцуна, бистри кафяви очи, черно носле. Козината му е с цвят на мляко с малко нес кафе.
Кученцето живее в един двор на улицата, по която минавам на път за работа. Във всички дворове има кучета, но само това ми се радва. Тича със силни ситни стъпки от единия до другия край на мрежата, пъха нос и лапички през дупките, когато се спра, за да му кажа някоя и друга дума. През цялото време скимти и подджавква, все едно ми обяснява някакви обстоятелства.
Първо му давах по някое бадемче или лешник, които все се намират в джобовете на палтото ми. Кучетата ядат ли ядки? Не вярвам да му навредят.
Къщата е ниска и широка, точно такава искам. Дворът е подреден, но изглежда необитаем. С кого живее това хубаво кученце? Като подвие опашка, козинката му леко се къдри и се ветрее като пух, като пухеното на птиче перце.
Един път видях от къщата бавно да се измъква една баба. Ниска и широка като къщата. И превита на две. Явно моето кученце е нейно.
Започнах да го храня тайно. Коричка от пица, половин филийка хляб.
Започнах да му давам храничката така, че да не се вижда от къщата – или зад смокиновото дърво, или в другия край на оградата, зад ъгъла на една барака.
С дрезгаво, смътно чувство за нещо нередно.
Разказвам на колежките си и усещам неодобрението им.
– Като го храниш, кучето няма да лае по чужди хора. – То мене ме познава! Аз не съм му чужда. То по другите пак ще си лае. – Едва ли го държат гладно. – Ама то винаги иска храна. Мисля, че иска. Знаеш ли колко се радва! – Бабата сигурно си го гледа добре, особено пък ако живее сама, само с него. – Ама то ми се радва. И ме познава, дори ако минавам от другата страна на улицата…
И с всяка следваща дума си звуча все по-неубедително и глупаво, и жалко.
До това кученце ли допрях да ме обича.
Следващия път ще му купя нещо специално.
Мария Донева 