Бяхме със Заека и с чорапените човечета на фестивал. Те ме взеха със себе си, да ми покажат морето. Какво хубаво, чисто, спокойно море! На няколко минути шляене по плажа до устието на Камчия, от едната ти страна морето и ситният пясък, от другата страна – склоновете с високи, красиви дървета, и много деца, с които шихме и лепихме, правихме различни видове кукли… много вихрено беше. Домакините от Арт-къща „Куклите“ са истински живи феи, а освен с тях се запознах с толкова други забележителни личности, че ми е малко нещо като сън.  Ето на тази страница има много конкретна информация за фестивала, а аз ще метна тук някоя и друга снимка на човечета, зайци, птици, деца, и как плувам в свои води. (Това е метафора, пак не влязох в морето. Но го гледах и го слушах и го дишах, разделихме се като приятели и се надявам скоро да се видим пак.)

В юмручето си възелът е скрил конец от риза,
походката забързана, с която вън излизаш,
следобед, в сън прахосан, и страх, че заминаваш,
вина, че си ядосан, възторг, че ме познаваш,

забравената кърпа, която ми открадна,
завивката придърпана, и как поръчвам гладна,
и песъчинка ревност, одраскала клепача,
и „ах, какъв си черен”, и „малко ще поплача”…

И как ли се е вързал? И вечно ли ще стиска
каквото ни е свързало, за да останем близки,
за да не се загубим сред страсти, път и мятане,
този грижовен възел на края на душата ми…

Слънцето обръща гръб на лятото
в най-горещия от всички дни.
Щъркелът си посъбра бохчата
и със двоен възел я завърза.
Да си тръгнеш във мига, когато
всичко е узряло, и сладни
въздухът дори, искри водата…
Със една минута да прибързаш,
както лъхва вятърът и спира,
а не спира да шуми тополата,
както капва прасковата, в сок
миг преди земята да докосне…
Всичко твое в глътка се побира.
Няма как отсрочка да измолиш –
замахни, тръгни, скочи в дълбокото.
Нежността ти щом е високосна,

като сладост и като ухание
още ден след тебе ще остане.

Дойде юли и мечтата ми пак да рисуваме заедно се сбъдна, а снощи, както и миналата година, си направихме изложба.
Беше ми много интересно и щастливо.
Благодаря и да, искам пак, даже още повече от преди!

Снимки от изложбичката плюс моите рисунки от тази реколта.

🙂

Човекът е направен от месо. Тялото е от месо, и като така, бързо се разваля.
Това, което го поддържа здраво, цяло и добре ухаещо, е животът. Душата.
Докато е одушевен, човек може да прави всичко, може да постигне всяко нещо, което си намисли.
Докато е одушевен, човек може да мисли.
Да чувства, да усеща, да мечтае. Да работи. Да събира камъни и да разхвърля камъни.

Имам нужда от онези неща, които ме въодушевяват. Които добавят душа към душата ми и живот към живота ми.
Може да са книги, хора, събития или идеи.
Може да е място, което ме изпълва с въодушевление, и винаги копнея да се върна там, за да усетя прилив на сили и щастие.
Може да е любов, която събира душата и тялото ми заедно. Сигурно точно затова децата се правят, правейки любов – с душа и тяло в единодушие.
Може да е гледка, която ме изпълва с гняв и плам и кара душата ми да стегне редиците си, да изправи знамената си и да се бие за правдата.
Имам нужда от въодушевление, да храни душата ми и да я прави повече – повече жива, повече будна, повече тук.

На никого не давам да ми убива въодушевлението. Няма да дочета нито една не-вдъхновена книга. Няма да търпя нито един началник, който ме тъпче, само защото си мисли, че може.
Искам да съм душа-човек.
Искам да живея вечно, докато съм жива.
После… Ще видим.

Снощи прочетох, че е починала Гергана Нанева.
Не искам да е вярно. Ще е страхотно, ако утре се появи и каже – абе кой ви излъга, няма такова нещо!
Като си помисля за нея, веднага се сещам какво ми е давала. „Поетите от 80-те“. И стъклено кученце. И прекрасна книга на Руми, сигурно най-красивата книга, която притежавам. И ме покани на гости в красивия си дом и ядохме печена тиква с мед. И ми разказа историята на всички картини по стените. И щеше да ми препоръча коя опера да гледам и в никакъв случай да не пропусна!
После се сещам, че имам да й връщам един диск с филм с Мерил Стрийп. Сега как ще й го върна?
И си спомням как сме се виждали на концерти, и колко много тя обича джаз, и поезия, и как жизнерадостно и окуражително се усмихва, и колко много се радва на всички хубави неща. Историите за човека, който пътува с няколко рояла в багажа си. И колко много ми дава, когато ме погледне и се засмее широко.
Как хубаво слуша музика.
Колко по-късно, доста време след запознанството ни, я чух да свири, на пианото при Станчо в Казанлък. Така й не ми се случи да я слушам да свири дълго и много.
А веднъж отидох на концерт, бях сама и тя ме покани да седна при тях, при нейните приятели, и аз цялата вечер милвах шала й, защото беше много мек и приятен на пипане.
Без да сме се виждали често (защо?!), сега усещам колко много ще ми липсва на очите и на ръцете, заради шала.
Много ми е мъчно.
Довиждане, Гери. Ще ми липсваш в града и в сърцето ми.

Няма надежда един ден да сме
като другите.
Аз не умея, каквото умеят
съпругите.
Нищо не взимам и нищо не давам
премерено.
Свещ да запаля, и тя се топи
неуверено.
Имаме свои си пътища и
гравитации.
Думи отделни сме, с точки, тирета
и шпации.
Всеки за себе си. И ако все пак
се сливаме,
то е когато съвсем изтощени
заспиваме.
Ти си копнеж по море и разходка
през мрака.
Аз и без теб съм добре. Ако знам,
че ме чакаш.
Странно ли, трудно ли, лесно ли –
има ни, ето ни.
Никога заедно. Общо е само
сърцето ни.