Слънцето обръща гръб на лятото
в най-горещия от всички дни.
Щъркелът си посъбра бохчата
и със двоен възел я завърза.
Да си тръгнеш във мига, когато
всичко е узряло, и сладни
въздухът дори, искри водата…
Със една минута да прибързаш,
както лъхва вятърът и спира,
а не спира да шуми тополата,
както капва прасковата, в сок
миг преди земята да докосне…
Всичко твое в глътка се побира.
Няма как отсрочка да измолиш –
замахни, тръгни, скочи в дълбокото.
Нежността ти щом е високосна,

като сладост и като ухание
още ден след тебе ще остане.

Дойде юли и мечтата ми пак да рисуваме заедно се сбъдна, а снощи, както и миналата година, си направихме изложба.
Беше ми много интересно и щастливо.
Благодаря и да, искам пак, даже още повече от преди!

Снимки от изложбичката плюс моите рисунки от тази реколта.

🙂

Човекът е направен от месо. Тялото е от месо, и като така, бързо се разваля.
Това, което го поддържа здраво, цяло и добре ухаещо, е животът. Душата.
Докато е одушевен, човек може да прави всичко, може да постигне всяко нещо, което си намисли.
Докато е одушевен, човек може да мисли.
Да чувства, да усеща, да мечтае. Да работи. Да събира камъни и да разхвърля камъни.

Имам нужда от онези неща, които ме въодушевяват. Които добавят душа към душата ми и живот към живота ми.
Може да са книги, хора, събития или идеи.
Може да е място, което ме изпълва с въодушевление, и винаги копнея да се върна там, за да усетя прилив на сили и щастие.
Може да е любов, която събира душата и тялото ми заедно. Сигурно точно затова децата се правят, правейки любов – с душа и тяло в единодушие.
Може да е гледка, която ме изпълва с гняв и плам и кара душата ми да стегне редиците си, да изправи знамената си и да се бие за правдата.
Имам нужда от въодушевление, да храни душата ми и да я прави повече – повече жива, повече будна, повече тук.

На никого не давам да ми убива въодушевлението. Няма да дочета нито една не-вдъхновена книга. Няма да търпя нито един началник, който ме тъпче, само защото си мисли, че може.
Искам да съм душа-човек.
Искам да живея вечно, докато съм жива.
После… Ще видим.

Снощи прочетох, че е починала Гергана Нанева.
Не искам да е вярно. Ще е страхотно, ако утре се появи и каже – абе кой ви излъга, няма такова нещо!
Като си помисля за нея, веднага се сещам какво ми е давала. „Поетите от 80-те“. И стъклено кученце. И прекрасна книга на Руми, сигурно най-красивата книга, която притежавам. И ме покани на гости в красивия си дом и ядохме печена тиква с мед. И ми разказа историята на всички картини по стените. И щеше да ми препоръча коя опера да гледам и в никакъв случай да не пропусна!
После се сещам, че имам да й връщам един диск с филм с Мерил Стрийп. Сега как ще й го върна?
И си спомням как сме се виждали на концерти, и колко много тя обича джаз, и поезия, и как жизнерадостно и окуражително се усмихва, и колко много се радва на всички хубави неща. Историите за човека, който пътува с няколко рояла в багажа си. И колко много ми дава, когато ме погледне и се засмее широко.
Как хубаво слуша музика.
Колко по-късно, доста време след запознанството ни, я чух да свири, на пианото при Станчо в Казанлък. Така й не ми се случи да я слушам да свири дълго и много.
А веднъж отидох на концерт, бях сама и тя ме покани да седна при тях, при нейните приятели, и аз цялата вечер милвах шала й, защото беше много мек и приятен на пипане.
Без да сме се виждали често (защо?!), сега усещам колко много ще ми липсва на очите и на ръцете, заради шала.
Много ми е мъчно.
Довиждане, Гери. Ще ми липсваш в града и в сърцето ми.

Няма надежда един ден да сме
като другите.
Аз не умея, каквото умеят
съпругите.
Нищо не взимам и нищо не давам
премерено.
Свещ да запаля, и тя се топи
неуверено.
Имаме свои си пътища и
гравитации.
Думи отделни сме, с точки, тирета
и шпации.
Всеки за себе си. И ако все пак
се сливаме,
то е когато съвсем изтощени
заспиваме.
Ти си копнеж по море и разходка
през мрака.
Аз и без теб съм добре. Ако знам,
че ме чакаш.
Странно ли, трудно ли, лесно ли –
има ни, ето ни.
Никога заедно. Общо е само
сърцето ни.

Динята с трясък се чупи на едри кристали.
Сянката ляга под ореха. Слънцето пали
дълга цигара и пуши със поглед премрежен.
Съска тревата с гръб остър и натаралежен.
Не е съсед – лично жегата блъска със чука.
Въздухът грее и от електричество пука.
Котката тупва в прахта с кост от нещо откраднато.
Плътно и тежко, пресяда на гърлото пладнето.

Любовта щом остане без нас,
след редиците й оредели
ще се влачим без път и без глас
в празни дни и безплодни недели…

Ще кънти твоят вчерашен смях
във последната стая в хотела.
Ще си спомням щастлива ли бях,
ще се правя на умна и смела,

до последно, до кръв ще държа,
че така било нужно да бъде.
Насаме и насън ще тъжа.
Ще гладува сърцето пропъдено.

Ще треперя – добре ли си, как
ти понася без мен светлината.
Ще помоля най-мекия мрак
да ти бъде жена и приятел…

Някой ден, някой път, не сега.
Но страхът като пропаст привлича.
Аз не спя и препивам с тъга,
и през трепетен страх те обичам.

Попаднах на една мърлява играчка, за хвърляне, и взех механизма й. Иво като беше бебенце не е имал такава звънкалка, затова ми се видя много вълнуващо да измисля и да направя пееща играчка. Доста сe занимавах, и не стана, както си го представях, но все пак стана нещо шаренко и ново. С по едно пиле от всяка страна.