Оказа се, че имаме запис на почти целия концерт, без първата песен, мисля.
Ще опитам да сложа линк тук и понякога ще го гледам, защото това са щастливи часове.

Благодаря!

Мили ми, и тази седмица ще бъде необикновена за мен, защото ще ми се сбъдне още една мечта: в сряда ще бъде премиерата на пиесата, която най-много си обичам.
Ще ви препредам поканата на режисьора, Станиела Хаджиева.
Честит ден на театъра!  ❤

Нещо като покана 🙂

На света напоследък му липсват приказки. Не, не, не че той е станал безприказен, напротив – той си е съвсем приказнопрекрасен – с това синьо небе и хрупкава зеленина, пъстри поля и градини, чуруликащи пернати, щедро на светлина и топли прегръдки слънце, щурав вятър и всички там още природни красоти… Ама ние, човеците… Нашите лични приказки нещо ги обви гъста, на места непрогледна даже, лепкава и много студена мъгла…
Обаче, всички знаем, че мъглата се вдига и под нея се разкрива такава пъстра и искряща от радост красота… Сякаш си измил прашасалите прозорци на дома и си погледнал навън през чистото стъкло. А там се настанила една пролет с всичките й пролетни благини и глезотии, размяукали се едни котки, влюбени до ушите, разбръмчали се едни разнокалибрени живинки…
И те изпълват едни шарени думи, дето се застъпват по петите, всяка иска да излезе преди другата, и едни мисли – припрени, и едни чувства засмени… Така де. И ти олеква. Поемаш си дълбоко въздух и се надуваш като „балонче хвърковато, червено като мак“…

Та, да си дойда на темата. 😉
Ние от ТА “Мигчета“ при СУ “Христо Ботев“ и тази година сме решили да не изменим на своята мисия да разказваме приказки. Този път ще ви зарадваме с „Принцесата и граховото зърно“ от добрата вълшебница Мария Донева. Красивата история за търсенето на истинската любов е като витаминозен и много свеж коктейл от грах и смях.
Ако наминете в театър „М. Балкански“ на 29 март,  сряда, от 18 часа, ще присъствате и на откриването на Шестия ученически театрален фестивал „Арлекин“, и на нашето представление.
Заповядайте! 

Вратата е с формата на почти правилен кръг.
Нормално, направена е, за да затваря хралупа. Дървото е стар чинар. То си има само един жив клон с пет зелени вейки в крайчето. Всички останали клони са сухи и при буря все някой се откършва с приглушено пукане, все едно му е неудобно.
Чинарът определено е западнал. Последната обитаема хралупа е на средно висок етаж. Кръглата й врата е била боядисана в лазурно синьо, но боята се е олюпила.
Встрани, на половин педя от хралупата, има малка уютна тераска. Получила се е от останките на паднал клон, живописно покрити със зелен мъх.
Рано сутрин синкавата врата се отваря и от хралупата с чашка кафе се подава Евелина, рошава, но все пак сладка. Тя протяга тънко босо краче, стъпва на тераската и сяда на мекия мъх.
Евелина е гарга.
Пие кафето си черно в чашка от най-фина черупка. Перушината й е лъскава и дива, с отблясъци в маслено зелено, турско синьо и патладжан.
Това е любимият й момент от деня. Дървото й е отдалечено, малко опасно и има собствена история – точно като нея самата. Не й пречи, че е порутено, напротив, тя си го харесва точно такова. А и я пази от навлеци.
Евелина си има кръгло, леко напукано огледало. В рамката му са подпъхнати няколко снимки и едно стихотворение*.  Има розови чехли с още по-розови помпони. Но не ги носи, не.
Хваща чашката с палците на краката си и ги протяга над ръба на тераската. Без да разлее и капка, се отпуска назад и вдига крака, изпънати в коленете. Ляга по гръб и от високо отлива кафе право в човката си.
После доволно се засмива.
Чинарът е насред полянка. Преди короната му е била толкова гъста и кичеста, че в сянката й никой не смеел да поникне.
Сега чворовете почти не хвърлят сянка и долу е кипнал въртоп от трева, великденчета, лапад, жълтури, всякаква ухаеща зеленина. Тревицата си расте на воля.
Евелина обича сухото си дърво. Както е легнала по гръб, гледа белите облаци, които се носят по яркосиньото небе и изглежда, че ще се закачат на някой сив клон. Приличат на пяна. Евелина си мисли, че няма да е зле да си сложи вана на тераската. Отпуска се.
Изпуска чашката от кафето, тя я чуква по човката, отскача и се търкулва по мъха. Спира се точно на ръба.
Евелина се стряска, размахва крило и от полъха чашката пада на земята.
Евелина ляга по корем и любопитно гледа надолу, но вижда само трева.
Сигурно е станало време да тръгва за работа. Или пък не?
Надига се. Влиза си в хралупата с малък скок. След две минути излиза с червена лачена чанта на точки, тюркоазен пръстен на дясното краче и още по-рошава от преди.
И отлита.

* Стихотворението, което е подпъхнато в рамката на напуканото кръгло огледало. Написано е на жълтеникав лист с нокът, топнат в мастило:

Тя е черна като нощ
със лилаво за разкош,
слуша пънк и яко грачи
по неописуем начин,
фен на Артър Конан Дойл,
влюбена е във гаргойл,
рошава концептуално,
обаятелна нахално,
парцалива и небрежна,
просто до премала нежна,
пие бира – цяла тарга
и се радва, че е гарга.

Джазът пее на български.
на 24 март от 20 часа
в Чайната на „Бенковски“ 11

Проектът навършва точно 7 години, вече първите 7 няма да ни липсват,
а пролет 2017 ще навърши 4 дни и 8 часа,
така че ще празнуваме с джаз-стандарти, поезия, добро настроение и сладки пролетни мечти за споделяне.
ЧРДжап.бг!
Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венци Благоев – тромпет
и Мария Донева – думи.

https://www.facebook.com/groups/318368831534421/
Вход за концерта – 10 лева.
Телефон за резервации: +359887051080

Еуфония Фотографска беше симпатична вещица, образована, с изискани обноски и добър нрав.
Младите вампири от съседната планина се тълпяха край нея и се редуваха да я канят на танц. Таласъмът от сметището спеше на изтривалката пред вратата й. Призраците от гробището й правеха серенади. Няколко караконджула също наобикаляха Еуфония и носеха я меча кожа, я вълшебни гъби. Един зеленясал трол тръсна на масата й кофа собственоръчно изкопани диаманти, а седем джуджета й подариха седем чаши от ковано злато.
Толкова красива беше младата вещица Еуфония Фотографска!
Е, може и да не беше чак точно толкова красива, а със своите 204 години не беше и чак толкова млада, но в близката и далечна околност не живееше друга вещица освен нея, и за вампирите, таласъма от сметището, призраците, караконджулите, троловете и джуджетата тя беше единствената възможност да се задомят. Или Еуфония, или ергенлък и самотно пране на чорапи, самотно готвене на буламачи и още по-самотно хъркане в кревата (или в ковчега – за вампирите). И така – завинаги, защото те бяха фантастични и следователно безсмъртни.
Но нима на Еуфония й беше по-лесно?
С вампир нямаше бял ден да види. Таласъмът миришеше на гнил картоф. Призраците – меланхолични, троловете – недодялани, джуджетата ниски. А караконджулите, да си го кажем правичката, направо си бяха прости.
– Да – въздъхна Еуфония Фотографска, – да имаш прекалено голям избор е същото като да нямаш никакъв избор.
Тя затвори любовния роман, който четеше, цъкна нощната лампа, сви се на кълбо под пухената си завивка и заспа сам-сам-сам-сам-сама.