Когато ги гледам, спомените ми се връщат колебливо. Повредени са като снимките, макар че са били скрити на тъмно и напълно забравени. Трябва да се вгледам и да помисля, за да различа петната от времето, петната от буболечки и прах, щрихите, с които са ретуширани грижливо и нежно.
Това е сестрата на дядо ми, лелка Мичи.
Тя имаше дълга руса коса, спомням си я на допир. В спалнята имаше позлатена тоалетка със сива гладка студена мраморна плоча, нашарена с по-тъмни жилки. Също – гладки сатенени възглавници, които ми бяха любими. Лелка Мичи обичаше да си набере огромен букет от лайка и да го сложи във ваза. Имаха дебело увеличително стъкло пред телевизора, все едно не ние него, а той нас ни гледа, че и недовижда. Имаше стъклена купа с капак, а в нея – едни жълти бонбончета, с които си изжулвах небцето. Помня миризмата в кухнята. Също лачените алени чехли.
У нас, в Стара Загора – няколко мънички снимки с къдрави ръбчета – лелка Мичи държи кака (кака е бебе)… седят край дълга маса сред много роднини и съседи… в дълбокия сняг на друга мъничка черно-бяла снимка са със свяко Наско в Коми, смеят се. Те не бяха като нас, бяха по-различни, но много ни обичаха.
Лелка Мичи, Мария като мен.

Боли ме ухото, лицето, гърбът ме боли.
Кълбят се в главата ми някакви бавни мъгли,
болят ме ръцете и лактите, сянката, всичко,
боли ме дъхът и последната ситна костичка,
защото те няма наблизо, за да ме погалиш,
да ме излекуваш с усмихната бегла целувка,
защото не знаеш, че има защо да ме жалиш,
и трябваше да е преструвка, но не е преструвка.

На 19 април ще се включа в маратона на четенето.
Тази година той е дълъг-дълъг – цял април.
Аз ще участвам като възторжен почитател и пламенна публика на колкото може повече събития (ето я програмата), а на 19 април ще рецитирам весели стихотворения от 9 часа сутринта в ЦДГ № 23 „ Кипарис”, и от 18 часа – пак весели, или каквито дойде, „При Кмета“.
Стихотворения на глас в Стара Загора 🙂
От 19 часа пък ще има поетична вечер в „Нашето място“ заедно с Пътуващите книги, после може да се пренесем от Кмета – там.
Обичам такива работи 🙂

От дъждовното време се обаждали
старите болки.
Затова тия дни все си мисля, че
може да ми се обадиш.

Откакто съм станала човек, винаги съм живяла в грях. Напълно съзнателно, с наведена глава и с щастие, защото много от греховете ми са много от моето щастие. Винаги съм знаела, че имам да давам, имам да се поправям, имам да се старая, защото не съм това, което трябва да бъда, а има още много хубаво, много добро, докато стигна до нулата, и от там нататък да започна да раста над земята. И най-малкото стръкче е по-изправено, гордо и повече, отколкото аз ще бъда.
Нека да живея в свят, който ме превъзхожда – и ми е даден за радост и щастие.
Не съм най-добра, дори изобщо не съм добра. Само съм благодарна и щастлива.

Боже, живея в рая!
Толкова е зелено!
Всички пчели омаяни
с погледи търсят мене.

Кимам им одобрително:
Виждам ви. Продължавайте.
И наедряват дните,
в празници разцъфтяват.

Ако е трудно – значи
нещо расте и зрее.
Работата е начин
райски да се живее.

В Шумен при „Бодра песен“

Има един такъв вид хора, които са открили любовта на живота си и са се отдали изцяло на нея. Те посвещават времето си да се специализират и да се задълбочават. Изучават всички нюанси. Преследват съвършенството. Те умеят да откриват съмишленици и да увличат след себе си. Предполагам, че колкото повече постижения имат (и не говоря за наградите, които идват или ще дойдат), а за откритията, знанието, миговете, които постигат и споделят – толкова по-самотни стават. До такова високо ниво достигат малцина, затова сигурно се познават помежду си. И вероятно с някои от равните си се обичат, а с други – точно напротив, но се ценят взаимно, защото знаят какво им е струвал изминатият път.
Има такива хора в различни области. Например доктор Толев в психиатрията. Миленка има познати лютиери (представяте ли си – да правиш цигулки, цял живот, и нищо друго, и докато бавно превръщаш едно парче дърво в предмет, който си има душичка, да не знаеш как ще звучи, когато е готово, а и цигулките се раждат с характер, който с годините се променя; и не остаряват, затова лютиерът днес се състезава с всички велики лютиери на всички времена).
Възхищението ме замайва, вижте колко объркано говоря, дано не звуча патетично, но вярвам, че ще ме разберете:
В Шумен имах честта да попадна сред хорови диригенти.
Най-после се запознах с Деница Узунова, диригентката на хор „Бодра песен“. Събрахме се в една зала с нея, хористите, пианистката, която съпровожда изпълненията им, Любомир Денев, който създава музика, и аз (аз съм тази с думите). Беше ми и любопитно, и щастливо, и интересно.
Човек живее собствения си живот и се справя със задачите си, запълва предоставеното му пространство, мери улиците с дължината на собствените си крачки. А после идва един ден, в който съдбата му позволява да се приближи да такива светли личности, че той усеща как се смалява, от център на вселената се превръща в малка, замечтана планетка, която се завърта поне за малко в орбитата на ново слънце. Когато се разделим, пак всички си ставаме единствените незаменими слънца (в собствените си очи главно, нали). Но да се докоснеш до такива творчески, неуморни, добри, светещи хора… Много е хубаво. Много съм благодарна.