Тишината нахлува в стаята
като природно бедствие,
празна като пространството
под обувките на обесен.

Щом се целунем, тракват зъбите –
лед в чаша.
Мълчим облечени, разлюбени
и има страшно.

Този град е толкова неверен!
Той забрави старата любов
два пъти по-бързо и от мен.
И невъзмутимо ме прегръща
по онези улици, които…
А онези улици, които
рязко се задъхваха от радост,
ми поднасят цъфнали дървета,
дъжд и разноцветни светофари.
Нежни… Пролетта ли ги научи?
И макар че още ме разплакват,
вече ме разсмиват…

Август, разтопен и ласкав,
объл, сочен като праскова,

изнемогващ за докосване,
ферментиращ, захаросан,

очарован и разнежен,
хрускав, ментов и крайбрежен,

гали те и те разсмива
август, който си отива.

Христос възкресе за добрите,
за влюбените във жените си,
за работливите, за кротките,
и за самотниците с котките.

Но и за тъпите, за злите,
за подлеците и крадците,
и за живеещите в грях.
И, всъщност, най-вече за тях.

И дрян, и люляк прецъфтяха,
а още не е точно пролет.
Най-смелите едва посмяха
до лактите да се разголят.

Салатите са още тънки,
а ягодите са безвкусни.
В яйцата пилетата мрънкат,
а как навънка да ги пуснеш?

Златни ангели,
накацали по клоните,
светлината прозира през тях,
въздухът – бистър,
а няма кого да прегърна.

Нали е вече пролет,
защо ми е студено?
Лалетата наболи –
с муцунки зачервени.

Неоново-блестящи
са първите салати.
Прозрачни и изящни
пластмасови домати.

Наръсените плочи
тъмнеят и не съхнат.
Копнея да изскоча
от дрехата си връхна.

Да стъпя на череша,
да сдъвча топла вишна.
Да купя нужно нещо,
плюс няколко излишни.

Плюс розово мушкато
от бабичка с елече.
Ела си, мило лято,
да спра да зъзна вече!

Мария

Остро състояние на пролет –
съответната температура,
и разгорещени, и разголени,
хората замаяно се щурат.

Със объркана ориентация
(кой е пипал часовото време?!)
цъфналата като джанка нация
бърза доза слънчице да вземе. 🙂

ТТ
Ранен следобед на пролетен ден.
Птички и слънце в небето.
Толкоз прехласнато бях възхитен,
че ми изстина кафето.

от сайта на Иван

Аз я чаках настървено,
с остри пръсти, с тънки нерви.
Дебнех всеки стрък зелено,
да го сдъвча, щом се мерне.

Явно тя се е смутила
и не е по тържествата.
Тихо заобиколила
през калта и през тревата.

Днес на стълбите ме среща –
преспокойно, най-човешки.
Спирам. Гледам я насреща –
с най-обикновени дрешки,

с луковици във ръката,
с паяжини по ръкава.
Весела, съвсем позната,
мърлява една такава.

Ало, пролет! Аз очаквах
щъркел с алени фанфари!
Но защо да й натяквам.
И какво да й се карам.

Тя по свой си път се движи,
не по церемониала.
И за другите се грижи,
другите облича в бяло.

Да почива не обича,
най-заета е в неделя.
И по всичко си прилича
със любимата ми леля.

Цъфнали сливи,
свежи, красиви.
Хилави джанки
в бели пижамки.
Весела круша
пее под душа.
Всичко се смее,
нищо не зрее.
Безотговорно
мястото дворно,
цялото в бяло
се заиграло
Никой не мисли
скапани мисли,
планове важни
многоетажни
никой не прави.
Всеки се бави,
само пчелите
бръмкат сърдити,
вечно ръцете
са им заети,
с мъхести вежди
всичко оглеждат,
шетат, подреждат,
с продукти зареждат,
малките нежни
дръвчета отглеждат.

Мръсницата пролет
отново ме кара да искам,
но без да ми каже какво.
Със пръстче в праха
ми пише загадъчни думи,
и вече не мога да спя,
а мисля за тях и гадая.
Запрята полите ми
и ме разсмива, когато
трябва да бъда съвсем достолепна и тежка.
Напива ме с дъжд
и ме кара да бъда различна
от вчера,
и вчера е вече далече.
Показва ми булчински рокли по всички дървета
и само със бременни булки ме среща, и пак ми се смее.
Разплаква ме вечер за блясък в очите мръсницата пролет
и всякак ме кара да искам да бъда щастлива.

1.
Нека да е мрачно –
само да е пролет!
Пак дъждец се влачи
между клони голи.
В гълъбово сиво
глези се небето.
И ти се приспива,
и ти е добре. То,
пролетното време,
е гальовно, даже
слънцето щом вземе,
че не се покаже.

2.
То на първа среща
се държи студено
и поръчва нещо
ментово зелено.
То е много нежно,
тънко и прозрачно,
и във теб се вглежда
по особен начин.
Светва ти в очите,
с токчета ти траква,
все едно те пита –
Да? Какво очакваш?

🙂

Вече късно се стъмнява.
Сенките са светлосини.
Тъмното се утаява.
С две светулки се разминах.

А пък миналото лято
не видях дори едничка!
Някой ми ги е изпратил,
за да не вървя самичка.

Не че нещо… но добре е,
някой като те наглежда.
Буболечка – а изгрее
в тъмното, и го разрежда.

Такава малка, а пък пролет!
Че тя е вчерашна, а вече
подрежда облаците горе,
на вишните плете елечета.

Наглежда щъркелите как са,
сади цветя, лекува рани.
И обзавежда, донаглася,
макар че няма да остане.