Земята, сбита и корава,
е непроизносима дума,
в която зъбите си чупят,
охлузват носове къртиците.
Пръстта е само от съгласни,
от камъчета, мъх и пясък.

На сухо въздухът преглъща
и всичко живо пожълтява –
полето смуче от тревата
през корените изтощени.
Полето скърца и се пука,
пукнатини – ръка дълбоки,
земята чака да посегнеш
и пръстите ще ти захапе.

Дъждът да дойде!

Сочни гласни
ще напоят пръстта. Ще тръгнат
със хълцане, със глас, с въздишки,
със дълги музикални думи
растенията, напоени,
с корони от вода в косите.

Земята живото привлича,
и го приема и поглъща.
Дъждовната вода е жертва.
Попива и ни изпреварва,
отива преди нас на срещата,
където все ще ни дочакат.

Знаете ли! Вече
има слънчогледи!
Слънцето напече
раменете бледи.

Със крака златисти,
с избелели рокли,
във росата бистра
билките се мокрят.

И се изпаряват
светли аромати.
И се вкоренява
тъничкото лято.

И израства бързо –
захарно и млечно.
И цъфти. И връзва.
И изглежда вечно.

Гладовете на душата.
Гладчетата. Гладищата.
Страховете и мечтите.
Тайните, дълбоко скрити.
Страстите – жестоки. Нежни.
Плановете безнадеждни.
Жалостта към болки чужди.
Всичките тъги и нужди –
вият си гнезда в душата.
Пеят, ръсят си перата,
в долините й зимуват,
в океаните й плуват,
в корените й се вплитат,
кацат там и не отлитат…
И човек мучи и крета,
зиме спи, израства лете,
звяр и звероукротител,
и слуга, и повелител.
Птици, животинки, красти,
семена, дървета, храсти,
на човека поверени,
кротки или озверени,
да ги чува, да ги храни,
във душата му прибрани.

Колко променливо тупа
сърцето ми в теб.
Дай да подишам дъха ти.
Тук никой не може да влезе.
Правим си свят,
в който нямаме тайни. Не зная
как ще се справя без тайни. Стихвам,
заспивам,
смесвам се с теб като вятъра с въздуха.

*

Твоето нещо ще те намери.
Скътани вещи в тъмни килери.

Точните думи – в някоя книга.
В празника шумен – няколко мига,

твои и само за тебе приготвени.
Две-три идеи, в ума ти закотвени.

Цветето. Вазата. Сянката. Шепотът.
Точно ей тази светулка във шепата.

Значи е важно, причина си има
именно аз да ти бъда любима.

Както със теб сме смутени и смешни,
за да ме видиш, когато те срещна,

важното, тихото, страшното, нежното –
твоето нещо, това, неизбежното,

то ни е чакало, то е избрало
да сме си заедно, да сме си цяло.

*

Когато те обикнах,
тъгата беше сенчеста поляна
със шипки и със гущерчета,
стрелкащи се в лайката.
Понякога отивах там
да помълча
и да погледам облаците.
С времето
нашата любов порасна
и се разпростря,
модерен град с предградия
с музеи и сладкарници.
Подземната железница
на нашата любов
препуска;
площадите й
са окичени със знамена.
А цял един квартал
с небостъргачи
и с непрогледен трафик
е тъгата.

*

Две слънчеви зайчета
се гонят по блока.
Те нищо не знаят.
Те нямат посока.

Кръжат и се спускат,
блестят и надничат,
и блока във блузка
от слънце обличат.

1986

.

*

Аз заспивам в ума си
като в бункер бетонен.
Мисли сиви и къси
безполезно се ронят,

рамене вкаменени
се повдигат сънливо,
и се чувствам сменена
с нещо тежко, неживо,

нещо бавно, което
в мен се е настанило,
то расте от кафето,
то е нервно, немило…

И кого обвинявам?
То е влязло, докато
мрънкам и съжалявам
за дъждовното лято,

неудобния климат
и природата цяла…
Недоволството има
тихо, ситно начало,

но не спре ли навреме,
радостта се задъхва,
и дъждът ще задреме,
и липа не полъхва,

и защо още мрънкам…
Слагам новата рокля,
и излизам навънка
за да се поизмокря!

*

Уморено думите отмяташ
и се рони пепел от цигара.
Гласове издигат в тишината
сиви необмислени пожари.

Сънища, от думи похабени,
ябълки – обелки и окраски.
Може би тревата е червена
миг преди с език да я задраскаш.

Нетърпението е сладко като бонбон
и солено като сълза под езика.
Нетърпението е леко един тон
и мълчи със усмивка, която вика.

Във корема на влака, железен, ръждив корем,
чака моето тяло, и всеки тунел ме ражда.
Влакът тръгва и спира, и всеки път, като спре,
вдишвам нов и различен въздух и чувствам различна жажда.

Аз очаквам и бързам, не знам дори как стоя,
всяка бавна минута разтегля се карамелено,
и стъклата треперят, звънтят и туптят
от сърцето ми, с радост и страх населено.

Нахално здраве. Кожа вкусна, нежна.
Желания естествени и чисти.
Благословено глупаво невежество.
Невинност на неопитните истини.

Не тегне разум и не скърцат ставите.
Спохождат ви любовите огромните.
Сега дори и глупости да правите,
ще ви се иска вечно да ги помните.

Целият есемесен диалог – тук.

Знам добре какво беше.
И че вече го няма.
Любовта не е вечна.
Даже да е голяма.

Тя е камъче в шепа.
Даже да е безкрайна.
Тя е смях. Тя е шепот.
Тя е чудо и тайна.

А пък нашето чудо
си се скри във ръкава.
И лежим нощем будни,
и какво ни остава –

самотата си галим
като в траур безшумен –
краят става реален,
назовем ли го с думи.

Римата е ябълка на клона.
Римата е коледна играчка.
Тя на редовете е поклона.
Тя е и награда, и закачка.

Римата е празник. Гланц и блясък.
Ясен тон в тълпа на мисли шумни.
Синьо водно конче върху пясък.
Жило на пчела в меда от думи.

Може и без рима – пия смисъл,
ритъм ям, метафори обядвам.
Но десерта с рими си записвам,
тъй като обичам да се радвам.