Възрастта ми ми се подиграва.
Тялото не ще да поумнява,
а пък остарява неприкрито.
Ходи в много пластове обвито,
ту му е студено, ту горещо –
и не смей да коментираш нещо!
В мен клокочат бяс и чиста злоба.
Вижда ми се тесен гардероба –
писах го нарочно с кратък член!
И не ме поправяй! Не и мен!
Коля, беся, дразня се, римувам,
хич не мисля и да се преструвам,
криво ми е всичко – и природата,
хората, традицията, модата,
с равна сила – лятото и зимата,
мразя гравитацията, климата…

Ясно ми е, че се жалвам жалко.
Моля, изтърпи ме още малко!

Моят ангел има слаби ангели
и се влюбва сто пъти в минута.
Наминава, за да го погаля,
и заспива като бебе в скута ми.

После литва. След това го няма.
След това е гузен и наплашен.
После радостта му е голяма.
После се забърква в разни каши.

После идва гладен и безсилен
и разказва врели-некипели.
Той е в правото си да помилва,
да превръща делника в неделя,

той със всичко земно е наясно,
оптимизмът му е просто дивен,
той е нещо светло и прекрасно,
но е точно като мен наивен.

Неизразима и неясна, а плаче да я назова.
Във мислите ми ѝ е тясно. Върти се в моята глава.
Напада, а не стреля точно. Последователно греши.
Ръмжи, излага ме нарочно. Не иска да се утеши.
Оттегля се, печели време. Тревогата ѝ не минава.
Не мигва нощем, денем дреме. Отива си, но пак остава.
Стърчи облечена, готова, под мигащото осветление –
една идея чисто нова в очакване на вдъхновение.

Аз имам още много да раста
и още много книги да чета,
да казвам глупости, да съжалявам,
да се науча да се извинявам,

да бъркам имена, да гладя дрехи,
да имам в нещо някакви успехи,
да ме боли и после да минава,
и хоризонтът да се приближава,

да ми е тъжно, чак непоносимо,
да срещна нещо ново и любимо,
да си намирам лъскави стотинки,
по пръстите ми да пълзят калинки,

да се старая да се движа плавно,
да правя същото, но все по-бавно,
да се страхувам, да се впечатлявам,
да се прибирам, пак да заминавам,

да се изплъзвам и да се разплитам,
да се вглъбявам, после да отлитам,
небето ми е вече до колене,
добре съм си. Не ме мислете мене.

Съпротивлявам се на чувството, че смисълът се похабява.
Че е преправян и изкуствен, че некрасиво остарява.

Че няма „с“ и няма „мисъл“, че е разпръснат като лего
и както щъкаме залисани, настъпваме трохи от него.

И цялото ни неразбиране, усещането, че сме смешни,
че търсим и не се намираме, и че се мъчим безуспешно

е все от този недоимък на плътна, пълноценна вяра.
С каквото по наследство имаме, убого, някак, да изкараме…

Но трябва да намеря нов, да изкопая от земята,
от гняв, от радост, от любов, от същината на нещата,

в брашно, в озон, в хемоглобин, в писмо, което с дъх си писал
обикновен, необходим, като свещица трепкащ
смисъл.

Запуши си ушите. Чакай, по-добре аз.
Някой път не е никак приятно у нас.
Много страшно се карат. Ама ти ги обичай!
И недей да ги гледаш. Казах ти, не надничай.
Зад дивана е тясно и по-малко се чува.
Ако някой те търси, на заспал се преструвай.
Те ще спрат. Още малко. Ето, млъкнаха вече.
Ти пък се разрева, малко плюшено мече…

Защо се събуждам със болка в главата?
Защо е чаршафът на топка в кревата?
Край мен – стадо тежко преяли комари,
кракът ме сърби и ухото ми пари.

Защо няма кой да направи кафето?
Защо под прозореца не е морето?
Защо е съдбата ми толкоз нелека,
че утре съм даже и на зъболекар?

И как се очаква от мен оптимизъм,
щом зная, че трябва след час да излизам?
Лъчи като мечове слънцето вади,
а аз се втечнявам на локви и вади.

А още е осем часа! Ами в три?
Я спри се бе, юли! Наистина, спри.
Недей да се свършваш. Стой тука. Постой.
Такъв, отвратително жегав, но мой.

Така бързо всичко се сменя. Изчезва.
Което се позадържи, ме разглезва,
а после и то си отива – и край.
И лошо, и хубаво – всичко ми дай.

Любовта я заровили жива.
Тя не искала да си отива.
Преценили, че е неуместна,
неудобна, печално известна,
прекалено боляща, трептяща,
през нощта – недискретно искряща,
прекомерно разкошна без нужда,
чак-пък-толкоз, съмнителна, чужда,
да, красива, но ако ги видят!,
ако лоши очи им завидят…
И за да не пострадат излишно,
деликатно, решително, скришно
я прибрали най-долу във шкафа,
обинтовали я със чаршафа,
закопали я в стара саксия
и преляли й капка ракия,
и усещали – още тупти,
но си казали – Бог да прости,
и се правят, че нищо не правят,
и търпят, и така я оставят,
и си мислят – с това ще се свикне.
Смешни хора. Тя пак ще поникне.

Този пост е безумно дълъг, но не успях да използвам функцията „More“. Поне блогът е в хармония с живота ми, няма море за мен тази година.

Лятна снимка

Днес прането изпръхва
изведнъж, на момента,
и градът си отдъхва,
цял във злато и мента.

Светлината узрява,
зачервена и сочна,
и следобедът става
за запомняне точно –

ето босите лапи
на детенце в количка.
Ето цвят, който капе.
Ето свят.
Ето всичко.

Милата ми мъничка родина
гледа как децата ѝ се карат.
И не си говорят със години.
Тръгват и сърцата си затварят.

Наблюдава свитите им вежди.
Слуша някой как насън шепти.
Милостиво старците наглежда.
Бавно и старателно цъфти,

не престава да расте, да ражда,
да подава жито, хляб и вино.
Да живее, без да се обажда,
мълчаливо, моята родина.

Как така да нямам майка?
Тя си има име.
Тя си имаше приятелки
и цветя любими,
чувство за достойнство, навици – 
някой път досадни,
тя по принцип не допускаше
да останем гладни,
тя подбираше по цвят
щипки за прането, и
стара снимчица на татко
спеше в портмонето й.
Тя е толкова конкретна,
толкова реална,
че усещам във дланта си
порив да я гална,
и лицето й ми свети,
скрито под клепача,
майка става вир-вода
всеки път, щом плача,
тя със всеки ден ми става
по-необходима.
Друго може и да нямам,
майка имам.

Днес всичко е различно. Къщата
съвсем не се усеща същата.
Различни миризми и вкусове.
Последните вторични трусове
затихват. Уж сме оцелели,
но външно и привидно цели.
Година мина, почна втора.
Когато срещам нови хора,
улавям се, че се старая
да съм добра, защото зная,
че вече майка ми я няма,
че който не познава мама,
ще си представя тя каква е
по мен, като ме опознае.
Най-после с времето разбрах,
по нас ще съдят и за тях.
А после, след не много време,
по моето дете – за мене.

Отлагам, има време!
Сега не ми се страда.
Връстниците ми знаят,
че аз съм още млада.

Да, те са ми свидетели,
че още съм наивна
и капчица внимание
ми стига, за да живна.

Че аз съм даже малка,
едно фъстъче сладко,
и вчера се излюпих –
ако попиташ татко.

Пък имало промени…
Е, нека, за добро е.
Това, което имам,
е съвършено мое.

Синът ми ме съветва
и често ме поправя.
Каквото искам помня,
каквото мога правя.

И хич не ми се страда,
че наближавал краят.
Нали съм още млада –
връстниците ми знаят.