То е като морска болест,
без да си пътувал.
Лоша вест, която знаеш,
без да си я чувал.

Нещо някъде се счупва,
микроскопски дребно.
Всичко е, каквото беше,
но не е вълшебно.

Нежността пресъхва рязко,
милостта престава.
Планове, мечти, надежди –
нищо не остава.

Ден след ден докопваш някак
някаква отсрочка.
Мислиш тежко. Търсиш смисъл.
Смисъл няма. Точка.

„Моето момченце спинка…“
Камелия Кондова

Моето момче се сърди
и не иска да вечеря.
Залъците хляб са твърди.
Яденето е от вчера.

Моето момче не помни,
спомня си и пак забравя.
Страховете са огромни,
чупят ключове и брави.

Моето момче не иска
да се мъчи със пижама.
И пантофите му стискат.
Вика. Майка му я няма.

Моето момче е гневно,
плаче, после иска сладко.
Смешно, галено, враждебно,
счупено войниче. Татко.

Между стари черчевета,
ламарини нажежени,
и сервизи на парчета,
и обувки разпилени,

сред отпадъци изгнили
като островче стърчи
сноп магарешки бодили
със бодли като лъчи.

Цвят от пурпур и от пухче,
влага и руменина.
Бели пеперуди скупчени
трепкат като мараня.

Минувачи крак набиват,
от небето пада жар,
а във бурените диви
къкри сладост и нектар.

Уморена съм като кон. Като куче. Като смазана буболечка.
Уморена съм колкото всички звезди от Млечния път.
Като Голямата, Малката и още две средни мечки,
и като бързолетите, които не кацат, за да поспят.

Аз съм на автопилот, дишам насрещния вятър,
и дано да кимам при разговор на сравнително подходящи места.
Гледам се отвисоко как пъпля с усилие по земята
и вдигам изпуснати жълти стотинки, защото блестят.

Същевременно идват някакви грижи за справяне,
планински вериги от грижи,  разделени с по една запетайка.
Уморена съм като вол. Като човек. Като до смърт.
Уморена съм като дете без майка.

Изглеждам точно както трябва.
Щом змей намисли да ме грабва,
с мен доста ще се поозори
с пет (надесет) кила отгоре.
С две думи: сбъркал би адреса.
Добре, до вчера бях принцеса,
миниатюрна, миловидна,
а вече отдалеч съм видна.
Изобщо, вече съм на плюс.
Мъже, които имат вкус,
промяната ще оценят.
Не ми е зор да ме спасят,
аз се спасявам… ако искам.
Поискам ли, избирам риска.
Решавам си по своя воля.
Когато трябва, знам да моля,
да търся помощ, или не.
Наясно съм с това поне:
макар не точно хубавица,
по стаж и опит съм кралица.

Позор ли е или слава?
Не пита, който не знае.
Един лети във земята,
друг в облаците дълбае.

Да не е врътнал компасът?
Къде са ляво и дясно?
Все нещо ги донагласят
и май не е много ясно.

И аз къде се намирам,
къде си водя детето…
През пет минути се спирам
и преоткривам небето.

Все едно беше вчера. Все едно ей така,
леко да се протегна – и ще пипна с ръка
русичката косица на доброто ми бебе,
кака ще ми подвикне: – Къде ходиш бе, дребен?,
майка ми ще отиде в село, за да е с татко,
нищо, че се познават от съвсем-съвсем кратко,
до кобилката Муца баба ми ще застане…
аз без малко да падна – баба ми ще ме хване
и ще хукне през времето – да ме гушка и пази.
Слънчевият часовник ту се стрелка, ту лази,
и така ни посочва, и така ни разделя,
че не смогвам с ума си да го схвана и смеля,
но не вярвам, че всичко чезне просто така,
затова продължавам да протягам ръка.

Искам пък домашен змей!
Вкъщи викат: – Хич недей…
– Той ще е въображаем!
– Да бе, да. Нали те знаем.
– Че какво не им харесвате?
С люспи – няма да го сресвате.
Знае да лети, и значи
разни пощенски задачи
може да ни изпълнява.
Нощем ще ни охранява.
Ще ме води на училище.
Няма да му правим жилище,
ще живее до комина.
С него няма да настина –
той е с вътрешно горене,
ще ми топли и на мене.
Змейче? С две глави поне?
Свикнали сте само Не
да ми казвате, нали?
Все едно ще заболи
с нещо да се съгласите.
За какво са ви ушите?
Само не-то сте научили…
Този път не искам куче!

„Искам да защитя правото да си тъжен.“
Станка Пенчева

Искам да защитя правото да си весел.
Обичта и тревогата за света са се смесили
и усещаш по себе си, ако някой друг страда,
ако нещо обичано без причина пропада…

Но било въздухарско да се радваш, че дишаш,
да се сгряваш от слънцето и цветя да миришеш,
все едно че бедите днес са ти безразлични,
все едно, че провалите не са твои и лични.

Има зло, но за мене да се смееш е смелост.
Да преглътнеш горчилката е въпрос и на зрелост.
Сладостта ти е важна. Да си ведър и нежен.
Да си светъл, когато мракът е неизбежен.

Не е нужно да бъдем черни като гробари.
Има как да сме млади и когато сме стари.
Имаме си усмивка. Кой ще ни я открадне?
Щом светът е накриво, ще подпрем да не падне.

Аз съм радетел на радостта.
Бройте ме в нейното опълчение.
Дърветата пускат зелени листа
и това е от огромно лично значение.

Аз съм свидетел от първия ден,
от втория, от третия, от сутрин до свечеряване.
И участвах в топлото и в студеното,
в което изчезва и в което остава.

Очевидец съм, и каквото знам – знам.
Беше тъмно и дяволско, но ето, просветна.
Като застъпник на пролетта аз бях там,
и запомних, и казвам, и не ще се отметна.

Я, рейсът е на два етажа! 
Подтичвам, качвам си багажа.
Държа шишето със водата.
Снегът полепва по стъклата.
Говоря с чужд и странен глас.
Здравейте, май ще съм до вас. 
Не е заразно, просто плача
за себе си и изпращача.

Потегляме. Стена снежинки.
Градът е в коледни картинки,
а вече свършва февруари.
На мен под клепките ми пари.
Закуски. Каса. Сръбска скара.
В района сме на Сточна гара,
и аз съвсем безшумно плача
за себе си и изпращача.

През София ще бродим вечно,
а вече всичко е далечно –
алармата на телефона,
сънят, саксията с лимона,
безгрижието, лекотата,
обувките, ключът, вратата.
Ще дойда скоро пак, но плача
за себе си и изпращача.

Кафяво, сиво и студено.
Стъклото млъква замъглено,
но се досещам за пейзажа.
Ако си спомня, ще ви кажа
защо пътувам, накъде ли.
Меле от вторници, недели,
престой, очакване, билети,
трохи от нерви и солети,
живот на точки и тирета,
настинки, снимки от морета,
на път, безпътно, безизходно,
опияняващо свободно,
но ми се иска да не плача, 
а да посрещна изпращача,
да спрем, пред къщи да паркираме,
при себе си да се намираме
и вече да не си отивам.

Извън града сме и заспивам.

Някакъв вирус ме тресна и просто ме срути.
Кихам на серии: 200 за 10 минути.
Шум във ушите – не се хваща радиостанция.
Над 300 лева за хапове (няма гаранция).
Селски илачи, запарки, разтривки, компреси.
С грах се доказвали някакви прости принцеси…
Мен един вирус невидим, пет наномикрона,
ме е разбил… Аз кипя като чай на котлона.
Аз се топя и в чаршафите бавно попивам.
Все се е случвало и по-преди да настивам…
Ама такава мизерия… Месец ще стане
Гадния вирус друг вирус дано да го хване,
и да се сборят, и да се пребият взаимно…
Стига ми толкоз „Грипът и жената интимно“!

Малкият дявол пристига, умерено нервен,
и се заема със своите дневни задачи.
Думи подхвърля. Показва ми знаци неверни.
Точно когато не трябва, ме кара да плача.

Малкия дявол си има амбиции скромни,
а и защо му е чак пък да се преработва.
Само държи да е сигурен, че ще го помня.
За да му бъда цял ден под ръка, ме закотвя.

Праща ми болка, с която приведена ходя.
Радост с голяма надценка, подадена скришом.
Малкият дявол по криви пътеки ме води.
Великодушно все пак ме оставя да дишам.

Може би не е доучил и изпити взима –
слаб, нескопосан, той в нищо не стига до края.
Може и ангелска жилка във него да има
и да ме пази от зло, за което не зная.