Интересно е да бъдеш слон в Истанбул. Харесва ми.
Аз съм слон на свободна практика, а в големия град има много възможности. Канят ме на тържества, на подписвания на международни договори, на празници и панаири. Викат ме за снимки (красив съм на фона на залеза над Златния рог). Помагам за брането на мандарините и маслините в дворчетата. Понякога работя като бавач, приспивам деца. С мен никой не може да се страхува от тъмното. Аз буквално съм голям приятел.
На младини се бях замесил в някои афери. Напуших се с хашиш и потроших един стъкларски магазин, снимаха ме и ме изнудваха. Но това е минало.
Изкупих греховете си с общественополезен труд. Свалил съм 139 котета от високи клони (138 + 1, което всяка сутрин се покатерва на чинара до нас и започва да се дере да го сваля, така започва денят ми), пренесъл съм стотици багажи на старци, а в събота, неделя и в пиковите часове регулирам движението на някои кръстовища.
Водя пъстър, но спокоен живот. Живея на пристанището в яхтата си. Тя не плава, много е стара. Обичам я.
Истанбул е родният ми град. Не бих се преместил другаде. Храната е добра. Има движение. Прииждат туристи от цял свят – понякога дори и аз се сливам с тълпата.
Нощем от леглото си виждам светлините на корабите, колите, които прекосяват мостовете над залива от Европа към Азия и от Азия към Европа. Наблюдавам луната и отражението й в черните води.
Заспивам с въздишка като човек.
Будя се като слон, протягам се, закусвам, свалям котето от чинара и тръгвам по улиците. Оглеждам се за работа. Всеки ден ми е различен от предишния. Аз съм щастлив истанбулски слон.

Светът спря да се върти един юнски ден в 9,15 сутринта.

Въртенето не спря внезапно.

Белезите се виждаха от седмица, но кой да обърне внимание, че денят става все по-дълъг… когато е топло, слънцето се протяга като котарак, а котката се протяга като слънце… и хамакът се люлее бавно и не спира, напук на гравитацията… и залезите са портокалови, ягодови и малинови…
а в тъмното звездите падат и чертаят траекторията си дълго, светлината им се разтваря постепенно, сякаш пуска жилки и се вкоренява в черното небе.

Усещането беше като от глътка шампанско на гладно.

Петлите кукуригаха меко и колебливо, в необичайни часове. Кучетата не се отделяха от стопаните си. Конете влизаха в циганските колиби и спяха прави над постелите на циганчетата. Старите хора умираха с усмивка в съня си, а бебетата проговаряха с цели изречения насред кърменето.

После, в 9,15 сутринта, светът спря.
Някъде беше зима. Някъде беше нощ.
Тук черешите поруменята и увиснаха след последното леко поклащане.

Ветровете спряха на място. Бръкнаха с показалци в устите си, ориентираха се и си избраха нови посоки – от местата с вечно лято към местата с вечна зима.
На Луната й отне цяла секунда, докато осъзнае, че занапред ще бъде почтена луна с трайни чувства и постоянно отношение – винаги усмихната към едни, винаги хладна към други, търпелива съпруга на света, а не капризна, но романтична любовница.
Моретата се слегнаха, теченията им се завъртяха като неспокойни деца, легнали напреки на леглата на родителите си.
Прелетните птици замръзнаха във въздуха и тупнаха на земята, цопнаха във водата, потънаха в зелените треви, а стрелките на вътрешните им компаси се завъртяха бясно и литнаха без тях – без посока из въздуха.
Токът спря, юпиесите се прекръстиха и се споминаха, интернет се разпадна на единици и нули и един милиард чата пресекнаха на средата на думата.

Липите избухнаха в аромат като мармалад, гъст и сладък. Южните прозорци пратиха слънчеви зайчета на северните прозорци, после зайчетата се разбягаха. Тревата кихна с хиляда мака в секунда.

Светът остана така неизвестно време – смаян, възторжен, разсънен, с ясно усещане за всеки милиметър от облото си, разцъфнало, вятърничаво небесно тяло.

Ето такава беше онази целувка.

Симо си закопча с мъка копчетата. Те бяха едри черни копчета, но с перки винаги е неудобно. Върза си шала – груба плетка, оранжево и червено. Това беше любимият му шал. Приятно контрастираше с дългия зелен шинел и приятно си подхождаше с оранжевото кепе, което той не пропускаше да закрепи на главата си.
Взе мрежата от закачалката в антрето, излезе, заключи и зашляпа по заледения тротоар.
Симо нямаше много познати в града. Тук шараните бяха рядкост, особено в средата на декември. Но той обичаше града. Тук се чувстваше независим, смел, освободен от необходимостта да тъне в тиня като посредствените си роднини. Обичаше да бъде анонимен и никой да не го притиска с очаквания. Обличаше се както си иска – скромно и с нишка каприз във всеки тоалет. Ходеше на плуване три пъти седмично. Най-вече – ходеше! Беше масивен, стабилен, не много гъвкав, но целеустремен. Без да бърза се носеше сред тълпата, понякога по течението на градския прилив, понякога – нарочно срещу него. С кръгли детски очи, с уста, полуотворена от смайване – на какво е способен един шаран, стига да поиска!
Симо нямаше конкретна цел. Искаше да купи някакъв подарък за Миряна – чаровната хазяйка, която го приюти още на първия ден от пристигането му в града.
Миряна беше хвърлила въдицата си на пристанището. Слабичка, остригана, с огромна уста, боядисана със смело оранжево червило, с къси панталони и жълта риза, разкопчана почти до колана. Симо я видя, приближи, взе от ръцете й табелата „ДАВАМ СТАЯ” и без да продума, я последва през плетеницата от малки улички, чак до центъра, до една ниска къщичка с двор сред гора от високи блокове. Миряна посочи хамака под смокинята и заяви – тук седя само аз. Отвори, въведе го в прохладна северна стаичка с ниско легло и бели пердета.
– Малко е влажно, но явно това не е проблем за теб – изведнъж се засмя и белите й зъби изгряха между оранжевите устни.
Шалът и шапката му бяха подарък от нея. Всички хубави вещи, които притежаваше, му бяха от нея. Табакерата, меката калъфка за възглавница, люлеещият се стол. А не искаше нищо. Освен напълно разумния наем, разбира се.
Симо си представи всички хубави неща, които би могъл да й подари, и  се забърза.
Не знаеше какво точно да избере, но беше намислил да завърши подаръка, като добави една люспа от своите – за късмет.
По този повод хлътна в първата аптека за йод и лепенки.
Тя заслужава.

Икар махна с лапа и барманът сякаш изникна от нищото.
– Да?
– Да… – тежко въздъхна Икар. – Роднини…
– Още една водка?
– Разбира се…
Икар сведе глава и носът му почти опря лъскавия дървен плот.  Дъхът му замъгли лакировката и огледалното отражение се размъти. Едрата бяла муцуна с умни черни очи се разми и загуби очертанията си.
Водката се плъзна и се закова на милиметър от носа му. Икар деликатно взе чашата и я помириса с отвращение. Преди да каже дума, барманът услужливо цъфна с ледарка за шампанско.
Икар кимна, плисна водката в кофичката, загреба леда и го изхруска. После изръмжа:
– Ех… Роднини…
– Водка?
– Разбира се…
– Ще може ли първо да оправим сметката до тук?
Икар погледна лошо, но не възрази. Извади от джобчето на елека си малка кожена торбичка, а от нея – късче злато колкото лешник. Пусна го в празната чаша и я подаде.
– Водкаа!… – усмивката на бармана се разля по цялото му лице, усмихнаха се дори раменете му и влажните пръсти с розови връхчета.
Икар поклати глава. Водката не му дeйстваше, беше прекалено топло, оставаха повече от 5 часа до полета…. Нямаше багаж. В джобовете на елека беше всичко – документи, бордна карта, фотоапарат,  четка за зъби… една стара снимка, скъсана и после залепена с тиксо. И цялото разочарование на света.
Как ли е оцелял тук баща му през всичките години? Бяла мечка по пътищата. И защо?
Икар не беше наследил нито капка от авантюристичната кръв на баща си. Когато реши да тръгне по следите му, причината беше пределно домашна, скромна, носталгична… Да събере семейството. Да си обясни ярките сънища, които взривяваха спокойствието му и отекваха дълго. И още – ако баща му е в беда, да го спаси.
Едър и адски силен, дори като за бяла мечка, Икар беше добряк, а най-голямото му желание – да бъде полезен.
Когато намери онази снимка на баща си, не се замисли и за миг. Тръгна за Европа. И за какво…
Баща му. Ранен. Отвлечен от ловци. Пленник. Обект на изследвания в лаборатория. След това – в развъдник – Икар не можа да сдържи усмивката си, като си представи стария, полегнал като султан, докато му водят хубавици… После лицето му се изопна, когато си помисли за братята и сестрите, пръснати по света. И никога няма да ги види. Когато научи за този епизод от живота на баща си, се закле, че никога няма да пипне жена.
– Роднини… – въздъхна пак и поредната кофа с лед и водка се тресна в бара пред муцуната му.
След развъдника – в цирк. После – собствено шоу по националната телевизия. От САЩ – през Япония – в Англия… и бавният залез на кариерата му – цирк, зоопарк…
И защо!
Защо не се върна при нас? Нищо ли не значехме за тебе? Не ти ли липсвахме?
Икар удари с юмрук по плота и всички чаши и чинийки подскочиха.
Следите на стария стигаха до една призрачна бензиностанция в Норвегия и там изчезваха окончателно.
Икар се прибираше без нищо.
Защо изобщо тръгна? На какво се надяваше? И къде е проклетият…
– Тук съм! – барманът наистина беше тук.
– И какво от това? – погледна го Икар право в очите, смъкна се от високия стол и с бавна, безсмислена стъпка се отправи към изхода.

Прасенцето Христаки беше най-безгрижното същество в целия двор.
То беше розово и миличко, миглите му бяха руси, очите – сини, а погледът – ведър и открит. Христаки обичаше всички и всички го обичаха.
Кокошките му къткаха майчински. Петелът го събуждаше сутрин рано, за да гледат заедно изгрева. Кравата го ближеше по челото. Христаки не харесваше това, но виждаше, че тя го прави с добро чувство, затова деликатно я избягваше, а ако не успееше – стоеше и търпеше.
Христаки се разбираше добре и с кучето, но най-добрата му приятелка беше старата котка Желязка. Тя живееше в двора на училището, но поне два пъти на ден се отбиваше да нагледа Христаки. Двамата обичаха да обсъждат всякакви теми на дълго и на широко.
– Няма да повярваш какво видях тази сутрин! – посрещна я веднъж прасенцето.
– Ще повярвам, кажи.
– О, няма, няма! Небето се скубе!
– Какво? – засмя се Желязка.
– Скубе се! Видях го с очите си – перушината му се ръси. Ама нормално е да има пера. Щом има пера, значи има крила. Точно с тях е литнало и се е качило горе.
– Интересна хипотеза – измърка Желязка.
– Да бе! Така ще е! Аз нарочно скрих една перушинка от небето, да ти я покажа… Обаче я няма. Ей тук беше, на топло до полога…
– Да не би да се е стопила? – усмихна се котката.
– Перушината не се топи! Бяла беше, мъничка, студена. И не беше само една, а много.
– Аха?
– Да! Обаче… ако небето се проскубе съвсем, няма ли да падне?!
– Не знам. Ти как мислиш?
– Мисля, че първо ще затънем до ушите в бял пух, а после небето ще се сгромоляса . И ще ни сплеска като пържоли!
– Христаки?
– Чакай де! И небето ще падне – буууммм!, и звездите ще завалят като дъжд – тряс! тряс! тряс!, и…
– Христаки!
– Какво?
– Хайде да не говорим за Коледа, а, моето момче?
– Обаче перушината…
– Млъкни, Христо. И изобщо това с името ти е… Пълна подигравка.
– Не харесваш името ми?! – оченцата на Христаки се наляха със сълзи.
– Много те обичам.
Желязка се обърна рязко и изтича към оградата. Шмугна се през една пролука и изчезна.
Христаки вдигна рамене и отиде да търси изгубената небесна перушинка.

Я вървеше през горещия пясък и краката й потъваха до глезените. Насрещният вятър се засилваше все повече. Въздухът я блъскаше, грапав и остър, и тя си пробиваше път през него като през шкурка.
Стискаше очи и вървеше на инат, с последни сили. Вече нямаше представа от колко време крачи, нито къде са останалите. Нямаше никакви следи.
Я заслони носа и устата си с шепа и продължи да върви така, силно наведена. Песъчинките се провираха между пръстите й, влизаха в носа и в устата, хрускаха. Дробовете й хриптяха.
Всяка следваща крачка беше все по-тежка и трудна.
– Няма да ме изоставят. Няма да ме изоставят… Няма… да… ме…
Подхлъзна се, падна на коляно, но не можа да се задържи и се търкули по склона. Пясъкът влизаше под яката, през крачолите и ръкавите, под колана.
Я се изплаши. Страхът надделя над умората и разочарованието.
– Как ще ме намерят!
Остана още миг свита на кълбо в подножието на кафявата дюна, а пясъкът бързо я засипваше.
Надигна се на лакти. Не виждаше.
– Провалих се. Ще остана тук завинаги.
Започна да копае. В ниското вятърът беше тих, по-мек, някак колеблив. Я си направи заслон. Устата й беше съвсем суха. Не можеше да изплюе пясъка. Опита се да избърше езика си с ръка, но само налапа още пясък.
– Вече ще бъдат 29. Сбогом, първо лице единствено число. Сбогом, ябълки и ягоди, яхнии и ятагани, ярки явления и японски ястреби…
Я се напъна да заплаче, но никакви сълзи не потекоха.
Изведнъж чу шум, който се приближаваше.
– Ало?
– Ехоо!
– Има ли някой?
– Ю-хуу! Къде си?
– Ъ… Таковата… Ъ… Криеш ли се, ъ?
– Оооо! Не бой се, ще те намерим!
Това бяха те!
Я усети прилив на сила. Изпълзя от прикритието, размота шала от врата си и го размаха.
– Урааа! Ето я Я!
Тичаха! Когато стигнаха до нея, я запрегръщаха. Изтупаха я от пясъка (тромавото Ъ успя да й вкара 2-3 тупаника от престараване). Ю подаде манерка.
Я отпи.
Щастие и благодарност я заляха отвътре и очите й се насълзиха сега. Изплю няколко килограма пясък и понечи да каже нещо, но се закашля.
А я потупа по гърба:
– Недей да говориш. Всички са горе на дюната и ни чакат. Има още час до оазиса. Да вървим. Можеш ли да ходиш?
Я кимна.
А поведе колоната. Всички се държаха за ръце. Последна отново беше Я. Ю така стискаше ръката й, че чак я болеше, но колко приятно беше това този път…

Стара Загора 6004

Това е написано на визитната ми картичка.
Цветът ми е жълт и стои красиво през всички сезони, но аз най-много обичам зимните нощи, в които вали сняг и лампата ме осветява.
Лампата ми е приятелка. Когато ме монтираха, тя вече беше тук. Делим си ъгъла. Тя свети нощем, а, смея да кажа, аз го разхубавявам през деня.
Лампата страда от безсъние. Нощем с нея си говорим и понякога аз й чета писма.
Как така „чужди писма не се четат”?!? Нали с това започнах: Стара Загора 6004.
Пише го на визитката ми отпред. Това съм аз.
Пише го и на пликовете. Долу, под „подател”. Очевидно писмата са мои, докато са в мен.
Жалко, че в града рядко вали сняг. Само по няколко пъти на зима.
Тогава дърветата са голи и силуетите им се очертават на фона на небето – черно върху сиво – а нощем не спират светлината на лампата и тя се излива върху мен цялата без остатък.
А ако завали и сняг…
Небето – виолетово, светлината – оранжева, а сенките на клоните – яркосини, върху кристалчета пухкав сняг…
Да, романтичка съм. И не се срамувам от това.
Напоследък пускат сто пъти по-малко писма от преди, за сметка на това пък те са хиляда пъти по-романтични. Явно само романтиците пишат хартиени писма. И старите хора. Те нямат вече много живи близки. Пишат за рентата и данъка, питат за внуците.
Уж нищо особено, а като прочета две-три такива, грохвам. Лампата започва да мига и да гледа настрани. И после не си говорим до сутринта, само си мислим.
Има едно нещо, което никога не съм споделяла с лампата.
Преди време, веднъж, крушката й изгоря.
Помислих си – най-после ще си отспи.
Случи се ранна пролет, листата още се чудеха да излизат ли от пъпките или да не рискуват сега-засега. Липата е такава – чака, чака, и изведнъж потъне в зелени сърцевидни листенца.
Тогава още й беше рано. Въздухът беше студен, но сладък. Нощта се сгъсти и на мен много ми се прииска лампата да светне. Тя не говори с мен, когато не свети, затваря се в себе си. Може би изобщо не чува – нито денем, нито когато изгори.
В онази нощ още нямаше листа, но аз усещах как си поемат дъх… И миришеше на захарен памук и току-що духната свещ… на лалета…
– На теб мирише ли ти на лалета? – попитах лампата и пак се сетих, че сега нея все едно я няма.
Потърсих я с поглед и тогава ги видях.
Не бяха снежинки – пролет е! – не бяха и светулки.
Бяха малки, блещукаха в клоните на липата. Не само там – по цялото небе. Бяха ситни и хубави като мънички руси деца. Като разсипани зърна царевица. Някои – бели, други – жълти като мен.
Звездите!
Звездичките.
В много писма се говори за звезди. Ето ги какви били значи…
Не бях ги виждала, защото се губеха в светлината на лампата, потъваха в нея като златни карфици, забити в мек диван от електрическа светлина.
Миличките ми, свещичките ми, момичетата ми, внучките ми…
Разнежих се и някак отвътре се разтреперих, взех да им търся най-нежните имена и не спрях да им говоря чак до сутринта.
А на сутринта докараха вишка и смениха изгорялата крушка. Вечерта с лампата се поздравихме, все едно нищо не е станало.
Поне лампата така мисли. Аз полагам голямо старание гласът ми да не прозвучи студено. Живеем така. Чета й.
А денем се взирам в небето. Те не се виждат.
Под табелката „Стара Загора 6004” ми притреперва. Копнеж. И страх – ами ако небето е покрито с облаци, когато лампата, някога… когато… поне за една нощ…

Принцесата се облегна и възглавницата поддаде. Отпусна главата си назад, докато тилът й опря в тапицираната табла на леглото, а погледът й потъна в синьото небе, украсено с един-единствен, блестящо бял, млечен облак.
Кристалните прозорци, които увенчаваха кулата, разкриваха безкрайна гледка – квадратите на обработеното поле, мастиленото зелено на гората, а далеч-далеч на изток – тъничка сребриста люспа море.
От стълбите се чуваше приглушеното шушукане и смях на момичетата, които й бяха донесли обяда и след като го бяха оставили на масичката пред вратата, не си тръгваха, а, както им беше станало обичай, се редуваха да надничат през резбованите пролуки във вратата. Не беше точно шпиониране, по-скоро плиткоумното чудене на две полски мишки какво ли е да си затворен тук завинаги. Мекото топуркане на стъпките им се отдалечи надолу и заглъхна.
Принцесата усети, че е дошъл точният миг, в който ако премигне, две сълзи ще се спуснат от външните ъгълчета на очите й и ще си устроят състезание. Опита се да не мига (сълзи в предстартова треска.)
Наслади се на усещането. Удължи този миг. Опитай с показалец остротата на копнежа. Чуй бръжденето на кръвта, която прави своите обиколки, взима и най-острите завои, разделя се, събира се, пренася съкровище, отмива тайни, отминава желанията, връща се да ги напои и да ги събуди за живот.
Дланите й се затоплят, когато си представя…
Удължи този миг. Когато отмине, никога няма да го получиш обратно. Не можеш да го носиш на пръстена си, не можеш да го втриеш в слепоочията, не можеш да го положиш върху кадифето на езика си и да го споделиш с целувка.
Принцесата е влюбена в мъчителната самота и дълго мисли, но не успява да прецени дали любовта й е споделена.
После мигът приключи и тя се раздели с него ведро и с лекота, хапна обяда си и изтича по стълбите, за да побъбри с другите принцеси и да види има ли нещо интересно за вършене този следобяд.

Гущерът беше сух и грозен дори като за гущер.
За онова с опашката няма смисъл да се споменава. Пръстчетата на предното и задното ляво краче бяха премазани и зараснали зле, цялата му лява половина беше буцеста и извита, в най-изпънато положение пак беше изкривен надясно и стопчен. Изглеждаше като идея за грозен гущер, която се бори, за да изпълзи от буца пластелин.
Видът лъже. Той не се бореше с никого за нищо.
Доживяваше последните си дни върху камъните на един срутен зид, който някога е опасвал градина и къща сред градината.
Сега градината и къщата бяха разпасани. Къщата се свличаше от тежестта на ниското лятно небе, едната й стена се беше издула, разпукана като презряла смокиня, като корем на жена, която някога е била бременна, а сега стриите по празния й стар корем проблясват безсмислено и незаличимо.
Гущерът беше на мястото си, трудно подвижен, усукан, жълтеникав. Кожата на гушата му туптеше, той преглъщаше сухо. Гледаше, без да мига, с наслада.
Слънце. Този копнеж, който не се насища.
Колкото повече прииждаш, толкова повече ми недостигаш. Ща, ща щастие. Не ща нищо друго.
Гущерът заваляше думите, без да ги изрече, още в мисълта му те се заплитаха, завъртаха се като онези тръни, които вятърът гони през зимата по дългите безснежни полета.
Отвори уста, за да пусне още повече слънце навътре в себе си. Опита се да надигне глава и нещо във врата му изпука и се скъса.
От стрехата капна една керемида.
После нищо.

Къщата и срутена беше много хубава.
– Не трябва да угаждам на никого. Истината е, че изобщо не ми харесваше да се грижа за всички. Денем и нощем да усещаш как някой ти пъпли отвътре – дори не можеш да си представиш колко е гадно.
– Не е ли малко като да си бременна? – попита сивата котка, която още не беше раждала котета, но вече сериозно се замисляше по въпроса.
– Ти на колко стана?
– На седем месеца.
– Като станеш на седем години, пак ще си говорим.
– А ти на колко си?
– На деветдесет. И се гордея с това. Мръдни малко, ей там.
Бръшлянът отмести две клонки, излегнати на хладно точно пред дупката от вратата. На плоча от шлифована розова мозайка с цифри от сива мозайка личеше надпис „1927”. С черна пукнатина между 19 и 27.
– Аз и като млада не обичах… Влизат-излизат, влажни такива, меки, лигави. И решаваха вместо мен – през зимата ме затопляха непоносимо.
– Аз обичам топло – неприятно се изненада котката, – лошо ли е?
– Ами представи си да нямаш козина… Ох, че ще си грозна без козина, а?
– Тръгвам си! – котката рязко стана.
– Лягай долу. Извинявай. Моля те, легни пак там, приятно ми беше.
– Добре – котката отново легна, но особеното й мнение си личеше по всеки косъм на мустаците.
– Виж сега. Аз нямам козина, нали? Имах само една неприятна замазка, от която не можех да дишам свободно. Зима. Вятърът си отъркваше гърба отвън, точно както ти обичаш. Обичаш, а?
– Обичам – засмя се котката.
– И вятърът също. Какво ти разказвах? Отвън – вятър и -10, а онези отвътре ме загряваха до + 30. А в зимника 4. Не можеш да си представиш.
– Горкичката!
– Нали! Пълзят, тичат, отварят-затварят, чистят-цапат-чистят… Знам, че някои много се трогват от такива работи. Аз винаги съм ги ненавиждала.
– Изобщо ли не се привърза към тях? През всичките години?
– И какво, ако съм? Те си въобразяват, че са ме изоставили. Аз ги напуснах.
– Не мисля, че една къща може да напусне хората – усъмни се котката.
– Мисли си каквото щеш, моята съвест е чиста. Изпълних си дълга. И когато това приключи, най-после се почувствах добре.
Бръшлянът стисна окуражително тънката стеничка между дупките на вратата и прозореца. Падна малко тухлено парче и котката помръдна с ухо.
– И знаеш ли какво ще ти кажа? Никога не съм се харесвала повече от сега. Гола съм. Хубава съм. Дишам. Нито покрив ми трябва, нито стъкла, нито врати. Откакто външната врата падна съвсем, никой не е влизал. Те обичат да се завират само на места с ключалки. Да знаеш колко ми е добре.
Бръшлянът се протегна и я докосна по ръбчето на цепнатината, която минаваше през цялото стълбище от горе до долу. Къщата потръпна приятно.
– Ти няма ли да отиваш вече… При съседите пляскаше кокошка, а сега замириса на варена перушина.
– Ще ми дадат главата – сети се котката и стана. – Пак ще намина после. До.
Къщата се усмихна навътре.
– Може ли пак да ме погалиш там?

Бухалът завъртя отегчено очи нагоре, после дочете списъка:
– Лак за нокти № 95, пиличка за нокти, гланц, шампоан за блясък, талк, антистатик за пух.
– Чакай малко, имам чувство, че нещо липсва.
– Миличко, не вярвам в магазина да има още стоки. Като ти накупя всичко, ще опразня рафтовете.
– Да бе. Моля ти се, прочети ми го пак отначалото.
– За четвърти път? Вече го научих наизуст.
– Да, защото ти си много умен. Аз съм глупава, добре.
– Недей. Ето, чета. Балсам. Масажно масло. Спрей против слънчево изгаряне… Не, ти сериозно ли?
– Да. То ми е много важно.
– Ние сме бухали! Не излизаме на слънце. А дори и да излизахме, имаме перушина. Ето виж – пера! Не можем да изгорим! И да искаме – не можем!
– Точно затова го искам – никога не съм си имала спрей против изгаряне. И ако някой път случайно…
– Ама, мило, ти не можеш да излезеш случайно. Особено сега…
– Знам. Знам, знам, знам! Ама тебе много те дразни, че си мечтая, нали?
– За слънчево изгаряне?
– Мечтая си всичко да бъде, както беше преди.
– Чакай. Ще ти купя спрей против слънчево изгаряне. Фактор 50. Даже фактор 100. Искаш ли?
– Искам…
– Ще ти купя плажно масло. Ще ти купя кремче. Искаш ли кремче?
– Искам… Прочети ми пак покупките, а? Там, към края на списъка.
– Лак за нокти № 95, пиличка за нокти, гланц, шампоан за блясък, талк, антистатик за пух.
– Мило?
– Да?
– Всъщност нищо не искам.
– Разбира се, че искаш. Щом слънцето залезе, ще прехвръкна до денонощния и ще ти донеса всичко.
– Няма смисъл.
– Как да няма? Ще ти купя много хубави неща, ще ти направя масаж, сестрата каза, че масажът е много важен. Ще ти измия перушината, ще подредим всяко перце, ще напудрим човката…
– И пак ще съм грозна.
– Какво говориш? Ти си най-красивата птица на света!
– Бях. Сега съм само с едно крило. Не мога да летя. И белегът ми е отвратителен.
Бухалът обгърна жена си с криле, притисна я към себе си и я затопли като яйце. Не я пусна дори когато тя спря да плаче, хлъцна още няколко пъти и заспа. И макар че не го чуваше, тихичко й зашепна:
– Балсам. Масажно масло. Спрей против слънчево изгаряне фактор 50. Лак за нокти. Пиличка за нокти. Гланц. Шампоан за блясък. Талк. Антистатик за пух. Балсам. Масажно масло…

Жабата Стоянка обичаше красивите неща, но ръцете й бяха вечно мокри и красивите неща се изплъзваха и се чупеха.

– Нетрайна е красотата и не е дадено на жабите да се насладят до край на нищо в дивната природа – въздишаше често Стоянка.
Очите й блещукаха като зрънца хематит и галеха с поглед отблясъците на залеза по малките вълнички – но как да задържиш дори за две секунди отражение, носено от разсеяна и невнимателна вълничка?

Отронено листо от върбата се плъзваше по повърхността на водата, изписваше една или две елегантни линии, а после спираше и те се изтриваха дори от паметта на жабата. Тя диреше следите от лекото движение, но те се топяха и тя не знаеше дали си спомня или си измисля…  а собствените й фантазии бяха груби и еднообразни, толкова тромави… толкова… жабешки.

Насън Стоянка плуваше под озарената от слънчеви лъчи вода, без желание да излиза и без нужда да диша. От време на време, на игра, оформяше с тънките си синкави устни мехурче въздух и с целувка го пускаше на свобода.
Призори, в полусън, жабата повтаряше отново и отново картината в ума си. Оформяше въздухчетата и правеше колелца, играчки за елха, висулки за огромни оперни полилеи, пускаше червени рибки от въздух в сини кубчета от въздух и ги наблюдаваше как се носят из меката блатиста вода.
Наслаждаваше се на гъделичкащото изкушение да хване въздушните мехурчета с лапичките си, успяваше да се въздържи.
Самото докосване щеше да направи нещата несъвършени и представата за кристалните въздушни топчета, помътнели от пръстите й, помрачаваше лазурния сън.

Тя го подхващаше отначало. Водата, шарките от слънце по пясъчното дъно, съвършената жаба от стъкло и светлина – тя самата, Стоянка, мехурчета, искри, колекцията й от недокосван въздух, който по нейна воля не се издига веднага към повърхността, а криволичи, потъва, омайва я, вие се около лицето й, примигва около пръстите й, предизвиква я, бяга…
Приискваше й се да няма ръце, да стане пак капковидна, с тънка слаба опашчица, да се върне дори по-назад, да се превърне в съвършено зрънце хайвер, да не се е излюпвала, да не са я снасяли, да стане пак неотделима част от върховното съвършенство, от идеалната красота.

За която вече можеше само да копнее – неутолимо, жадно и безнадеждно – защото жабата Стоянка обичаше красивите неща.