Намерих Мигличко Косичков!
Това е първата ми ушита кукла, направих я за Иво, когато живеехме на Ботевградско шосе, значи… 1999?
Иво му измисли името. Мигличко ходеше навсякъде с нас, когато беше млад, в смисъл – нов, и веднъж се загуби по пътя от магазина към къщи, но после си го намерихме и му се радвахме още повече.
Сега отново го намерих, и пак му се зарадвах от все сърце, като на стар приятел.
Милият Мигличко 🙂
Майка ми е днес на гости в блога.
Стана така, защото аз видях такова плетиво и ми се стори, че много би подхождало за бебешко одеялце, пък и като слушах обясненията – не ми се видя трудно за правене.
Купих прежда, започнах плетката… И нищо не стана.
Започнах отначало, плетох – разплитах, плетох – разплитах…
Майка вика – дай аз да пробвам, да видя защо така не ти върви.
И го изплете цялото.
Разбрахте ли сега каква майка имам аз!
Неспокойно ми е за сряда, за премиерата, и цяла вечер не мога да се заема с нищо.
Мисля си за артистите, за културтерапевтите, за нас.
Когато започнахме тази пиеса, беше горещо.
Сега е студено и мокро, сутрин, когато пристигам, всички са настръхнали като врабчета (ако врабчетата бяха пушачи, разбира се)
През това време имахме много премеждия, но ето – вече сме готови.
Има още
Намислила съм и още нещо,
но не знам дали ще имам търпение да го изработя.
🙂
В октомврийския брой на списание „За хората“ – статия за театъра в психиатрията, за чорапените играчки, за поезията и джаза, и за още това-онова.
Текст – Зора Нейкова, снимка – Константин Петров, бърборене и доволна усмивка – аз.
🙂
Сигурно ще сложат някакви нови, съвременни играчки на това място, нещо с реклама на данон, на някоя партия или друга боза.
Ще ми липсват играчките, които бяха като излезли от „Сънчо“.
Иде време за супа,
иде време за чай.
Под обувките хрупа
остро чувство за край.
Иде време за хрема,
иде време за кал,
мръсно есенно време,
с ръкавици и шал.
И мъглите си влачи,
и гласа ще ми вземе.
Иде време. Обаче
рано и не навреме.
„Уплашена.
От човек.
От мъж.
Хич не й се хубаво сърцето, обкръжено от остри шишове, три пъти се пръска и не може да се събере.“
🙂
Опитах се да направя някакви неща с фимо, но явно полимерната глина няма да се превърне в моя стихия.
Първото нещице го загубих,
а вчера си направих няколко глинени курабийки…
обаче вместо да ги изпека бавно във фурната,
взех, че ги метнах да се пекат на скара, и те след пет минути кипнаха,
топлото ги преграбна,
втвърдиха се, обаче… Абе нищо не направих:
Като ми мине разочарованието, ще опитам пак!
🙂
В живота и в изкуството
най-важното е чувството.
От всички чувства на света
най-сладкото е любовта.
С парите и с имотите,
с монетите, с банкнотите,
без обич се живее в мрак,
без обич си бедняк.
Но откраднеш ли крак,
щастлив ще бъдеш в любовта.
Откраднеш ли крак,
щастлив ще бъдеш ти.
Затварят я поетите
във римите, в куплетите,
ценят я познавачите,
подправят я готвачите,
изследват я, преследват я,
а има тайна лесничка –
записвайте си, следва тя
във тази малка песничка:
Откраднеш ли крак,
щастлив ще бъдеш в любовта,
откраднеш ли крак,
щастлив ще бъдеш ти.
Това е песничката за началото на спектакъла, който репетираме в момента.
За съжаление, краката не са откраднати,
а са любезно закупени и изпратени тук от Ваня Могилска.
🙂
Ние си репетираме,
към средата на октомври ще ви каним на премиера
в Раднево. 🙂
Мария Донева 