Мина премиерата на „Шепа лъскави череши“ в нашия красив столичен град.

Стихотворенията звучат по различен начин, когато има кой да ги слуша, както тялото на човека се чувства различно, когато има кой да го прегърне с нежност и внимание. Така е!

В София, в +това, дойдоха мили и топли хора и аз се чувствам признателна, че те бяха там, за да държат ръката на книгата ми при първите й стъпки по света.
Вие сте моите първи гости и кръстниците на лъскавите череши.
Вие сте добри орисници и аз няма от какво да се страхувам.

Няколко снимки, направени от Даря Василева:

И още няколко снимки, направени от Татяна Чохаджиева, които аз ще си призная, че взех от тук

От три месеца се каня да напиша с думи защо според мен градът има нужда от литературен музей.
Разбирам как се чувстват учениците, когато им се наложи да пишат съчинение за някое стихотворение. Особено ако стихотворението е хубаво.
Тихият пролетен дъжд звънна над моята стряха.
Какво има да се каже повече?
Защо е тих… хем е тих, хем звъни, как е станало… знам ли и аз какво се случва на моята стряха, аз живея на третия етаж, блокът има 13 етажа… абе ние имаме ли стряха изобщо… дъжд значи…
Аналогичен случай с моето съчинение за литературния музей.

Спомням си Дом „Литературна Стара Загора”. Беше до Църквата с Пингвините. Аз ходех на литературен кръжок при Жеко Христов. Този кръжок беше за големи, от ІХ клас нагоре, а аз бях още в VІІ. Събирахме се в седем и половина вечерта, до девет, и като ми шареха очите навсякъде, татко се принуди да ме чака до пингвините, същински трети пингвин до шадравана, за да ме прибере до вкъщи в пълна безопасност. Жеко Христов ни даваше теми за писане, а на следващата седмица всеки четеше каквото е измислил. Имаше портрети на поети по стените. Имаше месингова дръжка на вратата. Имаше едно такова чувство, че сме специални.

Ходих на кръжока две години, чувствах се там като у дома си, а така и не бях влизала в музейната част. Един ден ни заведоха от училище и аз си вирех носа – абе аз ходя в тоя музей през ден, не може ли да не идвам… Но влязохме през другата врата, към горния етаж, по стълбите, и…
Там наистина имаше музей. Споменът ми е смътен и объркан, бистро и на фокус ми е само една стена, цялата облепена със сиви фотоси, и изписано на нея с почерка на Лилиев: „Светло утро, ти прокуди всяка пара и мъгла. Пеперуди, пеперуди, тънки сребърни крила.” И как бяхме закарани там с целия клас, или може би два класа, много народ, усещането ми е за тълпа, и колко много ми се искаше да отида отново, но съвсем самичка.

Обаче така и не отидох.

Беше нещо като случайно да откриеш в своя собствен град и в своя собствен дом скрита врата към скрита стая, пълна с интересни и красиви неща, в друго време, с други хора, чиито думи ехтяха в ума ми тогава и не спират да ехтят и до сега.

Защо не мога да се върна в тази стая?
Музея го няма.

Искам да кажа – не е чак пък чудо невиждано, има го в други градове, имали сме го и ние, не е като да измисляме топлата вода. Не вярвам да е чак непосилно трудно за голям град като нашия да се подреди и направи по хубав, умен и човешки начин един Дом на писателите от всички времена, които са свързани със Стара Загора.
Когато някой попита – добре де, защо точно Стара Загора е Град на поетите, ние започваме да изреждаме имена на големи творци. Винаги си представям, че това е като молитва, че всеки път, когато ги споменаваме, те се усмихват лекичко. Но големи творци са се раждали във всички градове и села, това не е състезание, защото всеки светъл ум е уникален и несравним.

На нас ни трябва литературен музей за наше собствено добро. Да имаме какво да покажем на гостите на града. Да научим нещо тайно и важно и да го разказваме на децата си.
Когато те отидат да живеят в чужбина, да им е по-лесно да назоват носталгията си.

Любовта ни да има още един адрес с улица и номер, и с огромни вътрешни пространства на по-горния етаж на сърцето.

Здравей!
Надявам се, че вече си мъртва.
Това е първото, което ми хрумва да ти напиша в началото на писмото.
След 50 години ще си на 89, преди малко навършени. Не е чудо на чудесата, макар че знам ли как ще е след половин век. Може би ще сме изтровени и мутирали и ще угасваме рано-рано от гнусни болести; или пък напротив – медицината немилостиво ще ни крепи до 150-годишна възраст, и тогава ще значи, че си на попрището жизнено в средата, пак и отново, а? Иска ли ти се да е второто?
Не те виждам като бабичка. Дебела и ох-ох-мрънкаща, или пък суха и речовита, каква баба си ти? За какво си мислиш по цяла нощ?
Сигурно си влюбена, само че от къде си намерила по-възрастен мъж, за да го харесаш? Едва ли са останали много. По-млад ли си намерила? Сигурно е някой, който може да те научи на неща в област, която ти е непозната, иначе умът ти ще се пречка постоянно, ще тича наоколо като непослушно младо куче и ще ви донася каквото е уловил – наблюдения, странни заключения, гледки и тъги. Твоят тъжен и пъргав ум, който лови безполезен дивеч още от сега.
Дали още го имаш свой? Подивял ли е?

Добри ли са думите към теб?  Дано не са те изоставили.

Има едно стихотворение от преди 25 години (твои 75) – когато съм била… когато сме били на 14:
Ако думите ми свършат, пясъкът ще замълчи. Нещо в мен ще се прекърши. Ще пресъхнат сто реки. Който тайно е завиждал, срещу мен ще вдигне глас. Но това, което виждат, вече няма да съм аз. Аз ще бъда надалече, зад балкани и нивя, за да събера във шепи разпиляните слова.
Е, далеч е от съвършенството, но то пък кое ли е близо.
Имаш ли внуци? Сигурно ти е трудно да контролираш изблиците си на любов към тях. И сигурно вече съвсем неприкрито не понасяш чуждите деца и обожаваш своите. Ей, те не са твои, нали не си забравила?
Забравяш ли? Дали си глупава вече?
Толкова ми е тъжно за теб… Толкова съм се затъжила за тебе, момиче. Липсваш ми.
Какво мислиш за мен? Радваш ли се, че не пуша? Сърдиш ли се, че не спортувам? Или точно напротив? Ако ме помниш изобщо…
Какво ти трябва? Всичко ли си имаш? Искаш ли да ти изпратя нещо, някак, по някого?
Момиче, момиче, смешно момиченце, дано си добре.

На 15 август имам имен ден.
Това е денят на баба ми, на която съм кръстена. Аз й казвах майка Мими.
Денят на панаира в Гумениса, градчето, в което живее кака. Горещ празничен ден и гореща нощ, претъпкана с богомолци, саксии с босилек… и гъсто падащи звезди точно над нашата тераса.
Ден да черпя. Ден да ме обичат.
А аз от няколко дни си мисля за Свилен.
Още съм млада и един от признаците за това е, че не съм загубила още много приятели заради смърт. Бог да ми ги пази, нека живеят по сто и двайсет години.
А Свилен Бинев почина миналата есен в края на ноември и аз още не мога да свикна с мисълта, че го няма. Сещам се за него почти всеки ден. Минавам по главната улица и тя ме подсеща. Почти го виждам как върви с упоритата походка на човек, който отива на точно определено място (никой не би се досетил, че той не вижда). Въпрос на чест беше за него да бъде независим – и пресичаше през глава „Патриарх Евтимий” с надеждата, че другите ще го пазят.
Той беше един от най-упоритите хора, които съм срещала. Упорит до злоба за някои неща, своеволен и своенравен.
Свилен беше възрастен човек, когато се запознахме, но ми беше много лесно да си представя какъв е бил на 18 години, или на 25. Има такива хора, на които предишните им възрасти прозират и осветяват лицата им, и ги променят като отблясък на огън. Свилен беше такова момче.
Той беше поет. От старите поети на моя град. От онези хора, които са част от въздуха на града, и правят въздуха чист и годен за дишане. Поет без нито една издадена книга. С една книга, готова-приготвена, цял живот доизглаждана. „Трева пред косата” трябваше да се казва книгата му.
Много обичах Свилен да ми разказва истории за Литературна Стара Загора. Повечето истории завършваха с напивания и сбивания.
Никакъв конформизъм нямаше в него.
Затова му вярвах, когато вярваше в моите стихотворения. Не казвам, че е бил единствен, моля ви се, няма да си кривя душата. Ама… знаех.
По едно и също време се запознах със Свилен, с Данка и с Евгени. И четиримата сме старозагорци, а се запознахме в интернет, във вече несъществуващия форум кон-текст. Те се познаваха от преди, от преди много години. Аз точно се бях върнала да живея в Стара Загора и ето че намерих нови приятели. Свилен беше много по-възрастен от нас, но беше на нашия акъл. Момче.
А как съм се карала с него! Мисля, че не съм се карала с друг човек така, както съм се карала със Свилен. Спорили сме, а също и сме се карали. Даже веднъж няколко месеца не му се обадих, защото му бях обидена за нещо.
Свилен пушеше като комин. Пушеше дори когато беше толкова болен, че не можеше да държи главата си изправена и просто полягаше и опираше чело на масата.
А после остави цигарите и може би си откупи още няколко месеца живот с това. И сам не вярваше, че е успял! Един път му подарих цяло кило ситни шарени бонбони.
Зъбите му бяха трагедия.
Свилен беше зодия риби и беше един наивен стар шаран.
Като загуби окончателно зрението си, ми призна, че изпитал облекчение – слепотата е дошла, окончателна и пълна, и вече няма нужда да се страхува от нея.
До последно отказваше да приеме, че е болен от рак. Мисля, че си отиде, когато призна, че е така.
Последния път, когато ми се обади по телефона…
Аз не знаех, че това е последният път!
Последният път, когато се обади, каза, че му слагат морфин и е ужасно, че копнее за адските болки от последните месеци, защото от морфина е започнал да изпитва панически страх, не може да стои сам, знае, че е заради лекарството, но страхът е толкова ужасен, че му иде да крещи. Аз мислех, че от опиатите човек изпада в сън и забрава, че изпитва облекчение… Не, кошмари и ужасен страх!
На 15 август аз мисля за Свилен и мисля, че трябва да го позабравя вече и да спра да тъгувам, защото сигурно така го викам и не го оставям да намери покой.
Точно на 15 август. Защото преди години той беше в болницата, а аз отивах на свиждане и за него написах стихчето за Богородица, защото той беше болно момченце, дете.
За него записвах приказки, прочетени на глас, да ги слуша, защото четенето му липсваше, а компютърът чете с безизразен, роботски глас. Друго си е аз да чуруликам!
Да си далеч от хората, които обичаш, е най-трудно на празници.
Затова така.

15 август
Вярването на жените
е приложно и домашно.
Те опитомяват дните
и така не им е страшно.

Вярват, че ако ги няма,
към децата им наднича
друга майка, по-голяма,
и ги пази и обича.

Ние с Ива и Ваня в парка в Русе 🙂

От днес Иво е пълнолетен.
Вече всички вкъщи сме пълнолетни.
Ако на някой му се прииска да се чувства и да се държи като дете – може, но вече по свой избор и за определени неща, а не по силата на закона. Какво по-хубаво от това?
Вече мога да му предлагам да изяде десерта преди супата, и ако се съгласи, няма да съм виновна аз. Можем да гледаме някой филм до много късно, макар че сутринта е на училище. Мога да пропусна натякванията и досадното напомняне и ръчкане – лягай си, ставай, яж, облечи се – и то без грам чувство за вина.
Вече сме двама пълнолетни равноправни граждани на републиката.
Сега, след като стана пълнолетен, той не трябва да ми иска разрешение за това, което е намислил.
Може да чуе мнението ми и да се съобрази с него, ако прецени, че е правилно.
Може да ми разкаже за нещата, които му се случват, и да ме попита какво мисля за тях. И да ме изслуша, ако му казвам интересни работи.
Може да приеме съветите ми – не защото така трябва, а от уважение и обич.
Може да ги отхвърли, когато не му вършат работа.
Ей. Не се страхувай. (Това го казвам на себе си.) И досега си беше така. Нищо няма да се промени. Това е Иво. Просто днес има рожден ден. Какво си ревнала.

Честит рожден ден, мое мило детенце Иво!

 
Мило бебе, издръж!
Нищо, че си мъничко.
Поеми си веднъж
въздух чисто самичко.

Оживей. Заживей.
Умно. Храбро. Голямо.
Мило бебе, здравей.
Поеми дъхче само.

После пак. После пак.
Кислорода опитай.
С малък кукленски крак
пелените изритай.

Помръдни. Погледни.
Научи се да плачеш.
Тези няколко дни
ти си имаш задача:

да задишаш само.
Значи – да оцелееш.
Знам, че малко си, но
моля те да успееш.