Регионалната библиотека „Стилиян Чилингиров“ в Шумен е на 103 години.
Когато станала на 33, това е било през 1955, тя си казала: „Не съм малка вече, няма за кога да чакам, я да си създам един детски отдел.“ Така и станало: направила си детска стая с детски книги, с играчки и рисунки, с библиотекари, които обичат децата и им харесва да разговарят с тях, да им препоръчват четива и да празнуват заедно всеки ден, всяко дете и всяка буква.

Интересно обаче, че и стогодишната библиотека, и седемдесетгодишният й детски отдел са си все така млади и хубави както първия ден. Станали са по-умни от толкова четене, станали са и по-богати на книги, идеи и приятели. Защо не остаряват? Сигурно защото библиотеките са винаги завинаги връстници на читателите си.

Специално за рождения ден на Детския отдел имаше голямо тържество. Дискусии, театър, срещи с деца, изложба, всичко! И аз бях там, но не можах да направя снимки, защото ръцете ми бяха заети с прегръдки. Затова сега събрах по некое снимче от БТА, от библиотеката и от телефона си, в произволен ред. Да си имам.

Квартален магазин в чужд квартал (здравей-здрасти, влизала съм тук повече от пет пъти, но по-малко от 20), представителка на фирма за млечни продукти пренарежда хладилната витрина, магазинерката протестира вяло, аз избухвам.

Аз: Знам ги аз такива подреждачи! Майка ми е такава! Постоянно подрежда, но така, че човек нищо не може да си намери и трябва да я пита! Слага ти гащите с пет сантиметра по-встрани в шкафа и те автоматично стават невидими! Нарочно го прави! Само и само да не можем без нея!

После се смея и се извинявам, а магазинерката и подреждачката на чужди витрини дават още примери, а аз бързам да изляза, за да си порева за майка ми, която вече не подрежда нищо, но ние продължаваме да не можем без нея.

Така минава времето.

Честит рожден ден, блогче. 15 години уседналост в безкрайната вселена на интернет.

С Христо Карастоянов се запознахме в Стара Загора, в музея на Гео Милев. А може би сме се запознали в Ямбол и след това, когато съм го видяла в голямата и шумна писателска компания в Стара Загора, съм казала – Здравейте, срещали сме се на този и този конкурс, а той е отговорил – Мадам, целувам Ви ръка, и после сме се държали така, все едно се познаваме открай време. Поне така се усещаше; затова и първата среща ми се губи от паметта, усещам я като нещо незначително.
Имаше един период, когато доста често си пишехме по мейла или в чата на gmail. Това бяха весели и откровени разговори с много смешки и линкове към песни. Христо ми изпрати да чета ръкописите на „Името“ и на „Паякът“, после говорих за тези книги на представянията им в Стара Загора и в Ямбол и общото ми усещане за онова време е за множество хора, топлина и радост.

Срещите ни с Карастоянов не са били многобройни, но винаги са били интересни и емоционални. Той говореше с ярки фрази, имаше много знания по най-различни теми и обичаше да впечатлява аудиторията. Макар че обикновено обръщаше разговора на шега, казваше умни и значими неща, които след това да обмисляш и да разсъждаваш; мъдрости със закъснител.

Както се смееше шумно и от сърце, така се и ядосваше. Случвало се е да се скараме и ми беше криво и съжалявах защо съм го засегнала. После разбрах, че и други са го ядосвали и си е тръгвал ей така, посред нощ. Да стане от масата, да те изтрие от приятелите си във фейсбук. На другия ден пак да ти изпрати покана, ей така, само за да те изтрие още един път.

Дори и след два-три такива случаи, пак живеех с твърдата, радостна убеденост, че сме приятели, които просто се виждат рядко, защото живеят в различни градове. По едно време Карастоянов се беше зарекъл, че спира писането. Може би му беше докривяло, че няколко пъти се случи да номинират негови книги за различни награди – и нищо. Естествено, шило в торба не стои, той не просто продължи да пише, а написа важни и значими книги, в които острият ум, сладкодумието и талантът му са подкрепени солидно от ерудицията и задълбочените, прецизни проучвания (ако е цитирал заглавието на статия, излязла в даден вестник преди 94 години на определена дата, значи заглавието е било точно такова, а проблемите, коментирани в статията, са били такива и такива, защото…“

Прилагам негов автопортрет, който той ми изпрати за един рожден ден заедно със стихотворение:
Ха-ха-ха! Това е верният ти Карастоянов, изобразен как пие за твое здраве!!!
Може да не си приличам,
но пък как реалистично пия!
То е, щото те обичам,
Донева! Мария!

Изкушавам се да цитирам и още нещичко от кореспонденцията ни. Поканила съм го да изпрати текстове за списание „Участ“, това през 2006 година, и понеже той се е забавил, съм му пратила следното напомняне:

О, Карастоянов Христо,
хайде, препиши на чисто
малко гениална проза.
Изпоти се моя мозък
от тъга и притеснение –
чака той стихотворение,
плиска се като суспензия –
я драсни поне рецензия.
Мъката ми е дълбока –
свършва срока, свършва срока…………..
…

На което съм получила в ответ:

По-спокойно, по-спокойно,
гиди моме звездобройно!
До ще вторник – светъл ден
и ще имаш ти от мен
туй-онуй и тъй нататък
даже без да бъда кратък…
Дотогава потърпи,
просто лягай там и спи,
или квото правиш там.
Kiss от Ямбол, шер мадам!

Христо Карастоянов си знаеше цената. Той обичаше вниманието и му се радваше. Беше душата на всяка компания. Най-хубавото място на масата беше близо до него, защото там се водеха най-разгорещените разговори. Срещахме се рядко, веднъж на няколко години, и пред себе си занапред ще се придържам към версията, че той сега е в друг град, не много далеч, и е само въпрос на време да се видим пак и хубаво да се наприказваме.

Мария Донева
12.04.24 г.
Стара Загора

През тази година много четох и писах.
КНИГИ
През пролетта излезе „Писмото на мравката“ с приказните рисунки на Елена Панайотова. За идната пролет готвим нова книга заедно.

⭐️

Превеждах книги.

Особено интересно ми беше да работя по превода на романа „Когато Хитлер открадна розовия заек“ от Джудит Кер; вероятно ще излезе през 2025.

Писах за книги.

Навърших три, започнах четвърта година, откакто водя литературната рубрика на „Сега“. Според отметките в Гудрийдс съм прочела към 180 книги, но в това число не влизат онези, които все още не са издадени. И като се има предвид, че реша ли да редактирам книга, това означава, че ще я чета и препрочитам Х пъти, обикновено докато авторът не се умори от предложения, доизпипване и шлифовка, числото би трябвало да порасне още.
Преди съм си мислила, че онези, които казват, че са прочели десетки или стотици книги за година, или лъжат, или четат механично, повърхностно и само похабяват книгите. Сега вече знам, че ако човек чете всеки ден по 8 – 10 – 12 часа, пълноценното четене е съвсем възможно; просто мозъкът ти така заработва.
За „Сега“ се събраха 99 статии от около 40 различни издателства.
Продължих да представям по една книга седмично и в предаването „Флашмоб“ на Радио Стара Загора. Голяма част от тези представяния могат да се чуят ТУК.

Имах срещи с читатели.

Те бяха буквално безброй. Имаше дни с по 3-4 срещи една след друга, няколко поредни седмици с по над десет. В Стара Загора, Стралджа, София, Бургас, Пловдив, Самоков, Труд, Преславен, Старозагорски минерални бани, Рила, Хасково, Шумен, Брюксел, Ямбол, Нова Загора, Казанлък, Царево; сигурно забравям нещо. Последната среща за годината – в Братя Даскалови.
Имаше периоди, в които приех прекалено много покани и накрая не се чувствах добре, а изприказвана и с паднали батерии. Ще се опитам да не правя повече така.
Преглеждам календара, за да видя къде съм била, и всяка среща ми изплува пред очите (добре де, някои седмици буквално ми се сливат).
Но непременно трябва да спомена вечерта в Ямбол, с младите и още по-младите актьори, които ме накараха да се почувствам толкова обичана и разбрана, че част от това чувство си ми остана вградено завинаги. Любов за София Карастоянова!
Ами Бургас! Библиотеката в Бургас, Антон Димитров води срещата и всички бяха толкова мили. Момент! Ами премиерата на „Писмото на мравката“ в операта в Стара Загора! Оооооо… И в Халите в София. В Стралджа колко хубав разговор стана, и разбира се, в Самоков. А казанлъшката лавандула и в момента се спуква да цъфти.
Сърцето ми бумти в момента като печка „циганска любов“.
Я малко снимки, да си поотдъхна.

⭐️

Подписах договор с Литературна агенция „София“ и вече имам агент, който да ме представлява зад граница. Агент Гергана Панчева!

Бях част от журито на Фестивала за самодейни театри за възрастни в Нова Загора.

Участвах във втория салон на книгата във Флоренция, в панаири и алеи на книгата, в представяния на книги на любими автори; в конкурса „Веселин Ханчев“

Какво друго? В Държавна опера Стара Загора направихме концерта „В света на операта“ заедно с най-чудесните млади оперни солисти и представихме този концерт много пъти, изгубих им бройката, на нашата сцена и в НМА „Проф. Панчо Владигеров“. А пък Константин Владигеров се вдъхнови от едно мое стихотворение и написа песен по него. А?
Наистина ли нямам нито една снимка от концертите? Имам една.

⭐️

Получих награда от Столична библиотека в началото на годината. В края й „Боядисвам в бяло лятото“ беше в дългия списък за наградата „Перото“, „Писмото на мравката“ стигна до най-късия списък. Не е лошо.

⭐️

В личен план

Тук сме. Децата си живеят, даже имаме ново бебе в семейството. Имаме си и кемпер и това е буквално и реално да живееш вътре в мечтата си и да пътуваш по света, носен от нея.

⭐️

Участвах, правих, писах, пътувах и наистина се старах с цялото си сърце.
Благодаря.

⭐️⭐️⭐️⭐️⭐️

Станаха 14 години, откакто започнах да пиша тук разни неща. През това време епохата на блоговете поотмина, социалните мрежи ги изядоха, но аз все още съм тук.

През последната година много неща се случиха и много неща се промениха за мен и в мен. То си личи по блога. Пиша по-малко, а част от написаното се отнася за конкретни хора и изобщо не стига до тук. Преводите също най-напред трябва да бъдат публикувани в книга и чак след това може нещичко да споделя. Спрях да шия играчки, така че шарените снимки на мишоци и мушмороци също изчезнаха. Скоро не сме имали концерти с „Джазът пее на български“. Имаме куп концерти „В света на операта“, но за тях няма нужда да пиша покани – предназначени са за ученици и билетите сами се продават. Същото важи и за срещите с читатели – този месец от 20 срещи само за три ще споделя плакат и ще поканя публика – на 8 април в Самоков, на 16 в Стара Загора и на 17 в Шумен; другите са в градинки и училища.

И какво остана? Линкове към статиите в „Сега“ и към епизодите от подкаста. По някое стихотворение. По нещо за новите книги.

И пак, милото блогче си има верни приятели.
Още колко неща има да стават, и всичко да се променя.
Нямам търпение.

Ето една снимка от днес, от ДГ „Българче“. Няма да коментираме коса, хрема, температура и т.н.
Аз обичам надписа ПРИЯТЕЛ.

Ние не умеем да говорим за смъртта. Все едно като не казваме нищо, тя ще се обиди и ще изчезне.
Когато очакваме дете, наивно си мислим, че трудните и неудобни разговори, които ни предстоят, ще се отнасят за секса.
Ние се местим. Спираме да се обичаме. Боледуваме. Умираме. Как се обяснява това на дете?

Книгата „Празнината с форма на зайче“ е за приятелството, за обичта и за смъртта. Толкова разбираемо и красиво е написана, с толкова вълшебни рисунки, че аз просто съм влюбена в нея. И не въпреки темата, а включително и заради нея.

Това не е приказка за четене преди сън. Боя се, че е за четене вместо сън. Аз я получих от издателство „Фют“ и я преведох същата нощ, като не спирах да плача, и не заспах изобщо. Майка ми вече беше много болна, оставаха й месеци (а редактирахме превода с Катя Латева в последните дни на мама). По-актуално нямаше как да бъде за мен, и този превод го изплаках. Аз имам празнина с форма на майка.

Но книгата не е сантиментална. И е ведра. И откровена.

Хъртъл и Бъртъл са зайче и костенурче. Те са най-добри приятели и откакто се помнят, винаги играят заедно. И си казват – ще бъдем приятели до края! Но един ден краят идва и зайчето изчезва, а на нейно място остава една празнина с форма на зайче. Костенурчето търси приятелката си, но не може да я намери никъде; умолява празнината да се махне, разгневява се и крещи, но празнината си остава там, тъмна и страшна. Тогава то започва да плаче и така го намира мечката Герда. Тя го оставя да се нареве, а после му казва, че единственото, което може да се направи, е да запълни тази празнина с хубавите спомени за времето, прекарано с Хъртъл. И когато костенурчето си спомня и разказва, тъмната празнина се изпълва със звезди.

Приказката е в стихове, много нежна и хубава.
Мисля, че всеки трябва да я има в дома си, за да я чете в най-черните си дни и постепенно да даде път на звездите в мрака. Тази книга е съкратено ръководство за преодоляване на скръбта. Тя не е за деца, не само. Тя е за всички нас, които сме осиротeли и оголeли.
Мисля, че е една от най-важните книги, които съм имала щастието да преведа.

Може би е още малко рано, но искам едно по едно да си завърша годината, за да се събера и прибера, да се успокоя и да си помълча малко, без да се налага да бързам за нищо.

И през 2023 работата ми беше свързана с музика и с книги.
МУЗИКА
Имахме няколко концерта с „Джазът пее на български“. С трио „Дивертименто“ също, дори за програмата „Сезони в музика и стих“ получихме награда: „Музикален проект на годината“.
Водих концерти в Държавна опера Стара Загора – концерта на Генко Гешев, на Петя Петрова и Симона Кодева; и преди дни – на Младежката оперна студия.

Много хубаво събитие беше „Бохеми и пеперуди„, в което разказах за живота на Пучини и по-конкретно за операта „Бохеми“, с участието на солисти на операта.

Имаше още две заглавия, по които ми беше много интересно да работя:
Написах текста, с който превърнахме балета „Фантастичното магазинче“ в оперета за деца, за детската школа към старозагорската опера.

Радост Младенова пък ме покани за проекта „Пътешествие във времето. Орисниците“. Получи се превъзходен спектакъл.

Още нещо за сцената: пиесата „Принцесата и граховото зърно“ беше селектирана на Шуменския фестивал.

КНИГИ
Говорих и писах за книги.
Продължих да водя рубриката си в „Сега“. Вестникът спря да излиза на хартия и се пренесе онлайн, така че аз продължих да препоръчвам книги на страницата. На 31 декември ще станат точно 100 заглавия, за които съм писала през 2023.

Да добавим към това и предаването „Флашмоб“ по радио Стара Загора, и там си имам рубрика - „За книгите“. В подкаста има записи на част от тези предавания.

Превеждах книги.
Не знам по-хубаво нещо от това.
Всяка от тях ми е скъпа и любима.
Ето ги тазгодишните.

Книгата, която написах, е „Боядисвам в бяло лятото“. Издателство Жанет 45, редактор Здравко Дечев, коректор Мария Венедикова, художник Люба Халева.

Освен това написах една коледна поема, мечтая си след време да излезе в отделна красива цветна книга.
Преди това обаче ще дойде редът на най-любимото ми: с художничката Елена Панайотова подготвихме „Писмото на мравката“. Цялото ми сърце очаква това.

ПЪТУВАНИЯ
Срещи с читатели и концерти.
Имах много срещи на север, юг и във всички посоки: в София, Хасково, Силистра, Голямо Дряново, Балчик, Варна, Деветашкото плато, Бургас, Русе, Сопот, Горна Оряховица, Велико Търново и безчет в Стара Загора. С деца и с възрастни; на открито и на закрито, в училища, библиотеки, книжарници, читалища, клубове и барове.
Особено се откроява гостуването в Кьолн, за пръв път бях в Германия.

Други пътувания.
Видяхме Бяло и Черно море.
Успяхме цял един път да отидем на гости на кака в Гърция.
Направихме прекрасно пътуване до Вроцлав, пак бих отишла.
Данко ме заведе да видя Чудните мостове.

НОМИНАЦИИ, НАГРАДИ

Значиии, напукахме ги номинациите тази година!
„Мишките отиват на опера“
– беше номинирана за наградата „Константин Константинов“, Кирил Златков получи тази награда за илюстрациите.
– беше в краткия списък за наградата „Перото“ за детска литература
– номинация и за „Златен лъв“ на АБК
– за „Бисерче вълшебно“
+ още 4 номинации за „Бисерче вълшебно“ за четири от моите преведени книги (и само едно спечелено бисерче – за „Най-елегантният гигант“)

Обаче пък Съюзът на учените в Стара Загора каза, че съм Будител на Стара Загора за 2023 година.

Не знам какво пропускам. Да си припомниш една цяла година и да избереш снимки и линкове се оказа много трудоемко.
Има нещо огромно и страшно, което се случи, но то си е мое и аз няма да говоря за това.

Годината свърши. Хайде да си починем малко и да продължим нататък.
Благодаря за всичко.

Това беше най-милият възможен финал на трудовата ми година.
Така се случи, че в галерия „Байер“ беше подредена най-пъстрата изложба (вж. снимките по-долу). Имаше смях, сълзи, прегръдки, бонбони, плюшена котка и истински кавалджия от ансамбъл „Загоре“. Здравко си беше Здравко, а централният букет съдържаше чушки, мохито, коледна украса и шоколад. Толкова много мисли и чувства имам, а всичките се съдържат в една дума.

Благодаря!

Снимките, единомислието и приятелството са ми от библиотека Родина, със съдействието на издателство Жанет 45 и Хеликон.

Слагам един тон снимки, нека да има!

Книгата дойде! Посрещнахме я и празнувахме заедно в София, Русе и през Горна Оряховица във Велико Търново.
Казвам на Иво – всичко беше супер, а той ми вика – нормално, това ти е минимумът.
Хайде, все така да е! На добър час на книгата.
Събрах снимки от приятелите, от фейсбук и от моя телефон, да си ги сложа тук като съкровище.

София

Русе

Горна Оряховица и Велико Търново

Прибрахме се от Германия и вече спокойно мога да кажа:

Поканиха ме в Кьолн! Гостувах в библиотеката в Калк и в българското училище „Аз Буки Веди“!
Преди година имах едни големи планове, които се осуетиха, затова сърце не ми даваше да кажа на висок глас за това пътуване, преди то да се е състояло.
Беше… За мен това беше и е незабравимо. Летях в небето цели 4 пъти, и имах 4 официални срещи. Радвах се на толкова топлота и внимание и интерес от деца, родители и от самата Росица Байрактарски, която е истинска звезда. Ама звезда ви казвам – преподава, организира, пече сладкиши, шофира неустрашимо, попълва документи, грижи се за всички… просто прави чудеса с лекота и добро настроение.

На едната среща четох от „Малкият Неднорог“, на другата“ Патилата на метлата“, после „Мишките отиват на опера“ и после „Рибко“, плюс стихотворения тук-там.

Беше чудно хубаво и съм благодарна от все сърце.

Благодаря!

Ето тук снимки от моя телефон и от фейсбук, без ред и система.

Вие си мислите, че съм в Стара Загора, а аз снощи бях на Бродуей и сърцето ми още е там.
Радост Младенова, Иван Калошев, Красимир Ангелов, другите ръководители – съжалявам, че не ги познавам, майсторите на декора, мултимедията и осветлението са взели текста на „Орисниците“ и така са го разработили, че децата от Детско-юношеска студия за сценични изкуства „Алегра“ да покажат какво могат.
А те могат много. Смайващо много. Това е пълноценен и много сложен балетно-театрално-музикален спектакъл, достоен за професионална сцена. Без грам снизходителност, защото са деца; без да си позволят да правят грешки – макар че когато малките грешат са още по-сладки, но никой не си позволи да се възползва от това.
Много беше хубаво. Много.
Сега ще ви кажа какъв е краят на пиесата.

ФИНАЛ

РАЗПОРЕДИТЕЛ: Аз съм най-хубавото! Аз съм публика!

ДЕЦА: И ние! ние!

РАЗПОРЕДИТЕЛ: Ама как така! Ти нали ще станеш художник! А ти – певица! А вие – балерини!

ОПЕРА: Истинските творци се интересуват не само от себе си. Те се учат и от другите изкуства.

ДЕТЕ: Освен това ни е много приятно и интересно да гледаме и да слушаме всичко, което е хубаво!

БАЛЕТ: (към едно от децата) Впрочем, всички други деца вече си избраха какви ще станат, когато пораснат. Само ти не си още.

ДЕТЕ: Аз искам…

Чува се туптене на сърце.

ДЕТЕ: Аз бих искал… Какво е това? Вие чувате ли този звук?

ОПЕРА: Прилича на пулс.

ПАНТОМИМА: (показва с движения туптящо сърце)

ДЕТЕ: Какъв хубав звук! Мисля, че означава нещо… Нещо специално за мен!

БАЛЕТ: Това е звукът на сърце, изпълнено с любов.

ДЕТЕ: Възможно ли е… Наистина ли това е… Мама?

Децата се събират около него.

ДЕТЕ: Да, това е мама! Тя ме очаква и ме вика!

ОПЕРА: Трябва първо да избереш какъв ще станеш, за да те орисаме, преди да се родиш.

РАЗПОРЕДИТЕЛЯТ: Не, детенце. Не карай майка си да те чака. Има време, има много време. Ще решиш по-късно, нали?

ДЕТЕ: Аз вече зная. Моля ви, орисници, искам да ми пожелаете най-важното нещо на света.

ОРИСНИЦИТЕ: Какво е то?

ДЕТЕ: Орисайте ме да бъде добър, смел и умен. А аз сам ще избера какъв да стана, когато порасна.

ОРИСНИЦИТЕ: Да! Разбира се! Бъди добър човек! Бъди смел! Бъди умен!

ДЕТЕ: Отивам при мама! Благодаря ви! Много ви благодаря!

Снимките са от страницата на „Алегра“.

Беше много хубаво, като в Русе!
С приказни библиотекари, с публика от приятели. А аз наистина се притеснявам повече от преди, когато съм пред хора, и обвинявам за това ковида!
Благодарение на най-любимата Ваня Хинкова на света и на библиотекарите от Детски отдел, имам снимки и от двете събития. Показвам.
Плакат, Ваня, Детски отдел на РБ „Любен Каравелов“:

Вечерта в библиотеката

И приказната среща във фоайето на операта!

Благодаря!