През януари стоях вкъщи и ших играчки.

През февруари беше премиерата на „Въздушната принцеса” в театър „Възраждане”. На 15.02 имахме любовен джаз в Чайната. Стоях вкъщи и ших играчки.

През март театрално ателие „Мигчета” на Станиела Хаджиева в  Нова Загора игра моята драматизация на „Бабата бандит” на Дейвид Уолямс. „Джазът пее на български“ стана на 9 години. И сто играчки. И поемата „Мишките отиват на опера” е от март.

През април блогът също стана на 9 години. Излезе книжката за „Съчко” на Джулия Доналдсън. Мина премиерата на „Банда Бацили”, в Държавен куклен театър – Стара Загора, една пиеса, която измислихме заедно с Янчо Иванов. Бях в Казанлък по покана на библиотеката на читалище „Искра”. Катя Тодорова дойде със своите колеги чак в Стара Загора, за да си говорим и да направят това интервю за „Панорама”. Важно беше, защото по този повод ми се обадиха хора, които не бях чувала отдавна. Гостувах в Самоков и това беше като красив сън, една от най-вълшебните срещи, които съм преживявала.

През май Иво стана на 24. На 26 май направихме концерт в „Книгата”. Събрахме и издадохме новата книга на Младежкия литературен клуб „Без заглавие” – със заглавие „Въображаема книга”. Играчки… то е ясно.

През юни пък първо отидох във Варна на фестивала „Варна Лит”, там се запознах с Нарине Абгарян, и когато си тръгвах, се къпах в морето на Вая. Правихме пингвини от сух филц с дечица в РБ „Захарий Княжески”. Написах за „Писмото на мравката“.

През юли идеята за новата ми книга се оформи, събрах я и Кирил Златков й направи корицата. Ших маймунки, ших мишки.

И през август книгата излезе на бял свят в „Жанет 45“! Надписах и нарисувах котета на първите 1000 екземпляра.

Септември започна с моя рожден ден на морето и още там веднага – на Аполония. После представих книгата и в Стара Загора – дори не съм сънувала, че може да мине толкова хубаво, с много хора, в моя град. Открих учебната година във втори клас в Димитровград. През този септември за пръв път от много години… а може би съвсем за пръв път много се радвах на водата в морето, къпах се, скачах, джапах, потъвах, изплувах.

Октомври – все покрай книгата. Срещи в София и в Русе. През лятото не бях шила много, сега започнах пак. Мисля, че точно през октомври излезе и „Къде е мама” на Джулия Доналдсън.

През ноември ших ли ших, направих и стотина пингвина. Имахме два концерта в НДК в Перото и в шато Копса. Ходих в детски градинки и в училища да чета приказки и да разказвам смешки на децата. Записах с моя си глас „Тя се наслаждава на дъжда“ като аудиокнига за Сторител.

През декември имахме още един концерт на „Джазът пее на български“, на който присъствах само виртуално. Вече е завършен и анимационният филм на Далибор Рейнингер, в който е включено стихотворението „Последният ден“.

Имам чувство, че половин месец само този обзор се опитвам да направя.
Има и още неща, но те са си мои, домашни, лични и не са за обявяване в интернет.
Четох книги, писах стихотворения и разказчета. Пътувах и прегръщах. Уших буквално стотици играчки.
Тази вечер гледаме с татко телевизия, аз си пиша, майка вече си легна, Иво ще си дойде в Стара Загора след няколко дни. Имам близки, които са далеч, но какво тук значат някакви си разстояния? Срещнах скъпи приятели. Правих, каквото мисля, че е добро.
Да сме си заедно, друго не искам.
Благодаря.

Преди години се оказа, че тук-там се откриват недобре отпечатани екземпляри на книгата ми „Магазин за обли камъчета“. Имаше по няколко бели страници. Какво да ги правим? Е, как какво? Взех ги и ги дописах на ръка – къде с липсващото стихотворение, къде с нещо друго, предпочитано от получателя или пък някое съвсем новичко. Колко много радост са ми донесли тези няколко книги, десетина бяха, но всяка от тях свързвам с почти любовно преживяване.

И сега, какво съм намислила за „Животните“.
Не го наричам „проект“, защото тази дума е претоварена, не искам и аз да я ангажирам.
Намислих си когато я отпечатат, може би още преди да я сглобят и залепят, да отида в Пловдив и да нарисувам по едно животинче на първите 1000 екземпляра. „Щастливи времена“ тръгна с тираж 2200; не зная колко ще е първият тираж на „Животните“, но не искам да си поставям прекалено амбициозни цели. Не съм такава. Просто… Тази книга ми е толкова лична, толкова нежно и трепетно я обичам, че ми се иска и читателят да я приеме така. Може  никога да не се срещнем лично; нека неговата книга да е лична. Аз две еднакви не мога да нарисувам. Лични и единствени хиляда.
Спрях се на котки. В книгата има разказ за едно зелено коте. Докато чаках Иво, и след раждането, и досега…. създаваш бебе, дете, живот, и това е толкова вълшебно и отговорно, че всичко те възторгва и те плаши. Това е твоето зелено коте. Ти дори не разбираш мащаба на чудото, което си създал, а то зависи от теб. Целият свят зависи от теб.

Ама си викам: а ще мога ли да нарисувам 1000? Хиляда!?
И реших.
Ще нарисувам 20 картинки с приблизително по 50 котета.
Ако успея, после ще се обадя на Божана Апостолова да я попитам дали ще се съгласи с идеята ми.
И успях. И се обадих. И се съгласи.
Мисля, че за ден-два ще успея да нарисувам котетата, по едно на книга, и да се подпиша. Когато отида, ще ви кажа, за да ме окуражавате.
Разбира се, ако някой почувства желание да притежава картинка с куп котки, аз с голяма радост ще му продам.

И нещо тайно. Нали знаете онова чувство, когато направиш нещо, почти случайно, и почувстваш как носът ти се отпушва, гърбът ти се изправя, очите ти проглеждат, умът ти се прояснява, и ти си казваш – Оппа! – и пак го правиш, а то не се изхабява, а се излъсква и свети, и…
Много е добре.
Точно това чувство.
Котките ми действат добре. Не ме изморяват, а ме лекуват, не знам от какво. При вас как е?

За 9 години колко неща дойдоха и после си отидоха, а този блог стои непоклатим.
Бръмбарите в главата ми са удовлетворени. Имат своя трибуна, изказват се на воля.
И аз съм доволна, че имам още един рожден ден през годината, да си го отбелязвам по живо – по здраво.
Благодаря ви, че се срещаме и тук.
Следват няколко случайни кадъра от къщи,  ей така, от радост.

В един ден да получиш най-страхотната новина, но пък да объркаш сто други работи, да се зарадваш за успех на приятел, но пък да се скараш с колега и взаимно да се засегнете, да се измориш ужасно, да се правиш, че не забелязваш как някой се държи незаслужено лошо с теб и успява да те отдалечи от други обични хора, денят да е дълъг около 16 часа, но да е зимен и да се е стъмнило отдавна, по недоразумение да разочароваш човек, на когото държиш и да му помрачиш празника, и да си навъртял доста километри пеша, и дъждецът, който уж едва пръскаше, вече да ти мокри гърба през дрехите, и да е много студено, и зъбите да изкрещят изведнъж БОЛИМ!!!, и да ти остават последните триста метра до вкъщи, а те са на баир, и много да ти тежи чантата,
след последния завой към къщи да видиш как елхата свети
и да си спомниш за новината от сутринта.

Не искам да пиша колко хубаво беше, защото с времето постепенно ще разбирам, че е било много по-красиво, ценно и важно за мен, отколкото съм си мислела. Трябва да пътувам още много.
То изглежда като дълга поредица от случайни съвпадения и благоприятни обстоятелства, която доведе до този несравнимо чудесен август, но сигурно не са били случайни съвпаденията и ненапразно обстоятелствата са били благоприятни, а?

Благодаря!

Тези са ми от най-любимите.

Вчера за пръв път влязох в църква в Швеция. Манана и Георгий ме заведоха, ако не бяха те, можеше да пропусна, защото аз отивам в църква само когато имам силно желание за това и ми се струва прекалено повърхностно просто да се отбия от любопитство.
Щях да сгреша, ако не бях отишла. В 10 започна неделната меса. Посрещна ни лично свещеникът. За пръв път срещнах лично жена-свещеник, ние нямаме дума за това, нали? Блага жена над петдесетте с лек грим, кестенява коса, подстригана на черта. Беше с бяла дреха, върху нея зелена, без други украси освен един златен кръг на гърба. Раздадоха на всички псалтир и по една тънка принтирана книжка с текстовете и нотите на песните, които ще се пеят точно на тази служба, номерата на псалмите бяха написани на две табла от двете страни на олтара, нещо като 1, 89, 268, 389, 269.
Дамата застана отпред, имаше безжичен микрофон, и започна да говори спокойно и бавно. Аз защо не мога да говоря пред публика нито спокойно, нито бавно? Може би защото нейната публика вече е спечелена. Абе не знам, но реших и аз да се опитам другия път да говоря по-бавно.
Всеки с грижите си.
Службата звучеше като детска приказка, прекъсвана от песни, които всички припяваха. Нямаше много хора. Стените са бели, украсени нарядко с пластики, картини, тъкани пана, но наистина бялата светла стена преобладава, а някои от украсите са съвсем светски на вид. Два витража. Един възрастен мъж и едно момиченце по едно време излязоха и прочетоха съвсем кратки откъси, може би бяха библейски текстове. Имаше специално място с микрофон и разтворена книга. За момиченцето дори имаше приготвено едно малко червено столче, на което да стъпи, но понеже то беше височко, може би това лято се е източило, нали знаете онези малки руси до бяло деца с покафенели крака и с ръце, тънки като клечки. Така че без столче не стигаше до микрофона, а върху столчето пък ставаше твърде високо, затова чете приклекнала, със сериозно лице, все едно чете старателно написано домашно.
Беше много хубаво да съм там, макар че и дума не разбирах, мисля, че всичко разбрах и добре си поревах, имам си аз за кого да плача. Всеки си има.
А следобед с едно червено корабче отидохме със Свежа на остров Костер, където видях много красотички, но сега мисля за църквата (две за един ден). Снимките по-долу са на църквата на острова. Това е малка църква на рибарите, с камък в памет на загиналите в морето в двора, а вътре – регистър на загиналите рибари от острова – от началото на 18 век до днес, последната жертва от 2004. Не е лесно.
Ние сме толкова достъпни пред всички сили, които ни обгрижват и застрашават, толкова открити и оголени в меките си дрехи, във веселите си лодчици, в къщите. Старци, родилки, деца, болни, пътници, хора на работа и хора, които се събуждат, влюбени, уморени хора.
Имаше къде да запаля свещичка, а на двора от двете страни на онзи камък две хубави кучета толкова тържествено чакаха стопанките си, че цялата ми мъка се стопи.

Гледахме тази вечер един много хубав филм – „Необыкновенная выставка“, прекрасен. След цял ден дъжд и вятър, точно по време на филма и една минута преди залез слънцето се показа.
Излязох да го изпратя.
Нали знаете онова чувство, когато човек стане свидетел на недостижима, невероятна глупост и/или грозота, и си казва – няма дъно.
Ами тази вечер беше същото, само че напротив. Няма таван.

Беше ми едно такова вчера, топлостудено. Съчиних си приказка и ми беше радостно, но се занимавах и с разни други неща, които ме разлюляха отвътре, излязох – дано вятърът да изглади нещата. Точно това гледах доста време на плажа, как вятърът мести песъчинките и постепенно следите от грайферите ми се заоблят и завяхват. Една гъсеница ми полази по рамото, сгъваше се като шивашки метър и крачеше с цялото си тяло. Като замръзнах окончателно, тръгнах из града да гледам и да се чудя какво шведско нещо да занеса на майка и на татко, засега до никъде не съм стигнала с мисленето. И после се прибрах, после бяхме на гости, после се прибрахме пак, после гледахме „Не тъгувай“ и „Мимино“ и проливахме вино. Сега чакам беналгинът да си каже думата и неподвижно разглеждам снимки.

В Стрьомстад.
Зад всеки ъгъл.

И тогава се появи норвежкият бряг. Кога минаха два часа и половина, не усетихме – минаха неусетно.
В Сандефьорд
Просто беше щастливо време.
Седяхме по пейките като безгрижни българо-грузински цигани и се наслаждавахме на слънцето.
Видях лъжицо-вилицо-нож, има си и име – spork.
Видях „Зог“ на Джулия Доналдсън в норвежка книжарница на норвежки език; надявам се скоро да я имаме в българските книжарници на български, преведох я и съм много радостна затова. (Преведох също и Monkey pyzzle, дори Манол още не знае.)
Постояхме до църквата в гробището, вече имам ясна идея как искам да изглежда гробът ми, когато му дойде времето, трябва да си поприказваме с Иво на тази тема.
Видях възрастни хора да се държат за ръце, и то не защото е ветровито. Те така правят.
Разгледах подробно три книжарници, четири магазина за детски играчки и пет магазина за домакински съдове. Не купих нищо, защото желанието ми за притежаване на неща беше напълно удовлетворено от подаръка, който Дали ми направи сутринта – бронзово копие на фигурка на едно божество от преди… много хиляди! години, да ме пази и да ме краси. Дано и по влаковете и летищата да ми е така спокойно, както на ферибота (скоро ще се прибирам, скоро, скоро). А нямах и норвежки пари де.
После батерията на фотоапарата свърши окончателно.
После с друг ферибот се прибрахме и ядохме и пихме и се веселихме като в приказките.
15 август 2018 година.

То си лежеше там и чакаше да бъде открито. От време на време малките вълнички се надигаха на пръсти да видят не идва ли някой откривател. Чайките се тълпяха край рибарските корабчета, но рибарите бяха на работа и не им се откриваше море, те си го знаеха отдавна. Фаровете по островите мислеха за свои фарови неща.
Тогава дойдохме ние.
Преди няколко дни Дали се запозна с един норвежец и той й подари билет за петима души за ферибота до… до един град в Норвегия и обратно. Направихме резервация и ето ни. На 15 август, в мек слънчев ден – като прозорец хубаво време между два дъждовни дни, моят непостижимо светъл и красив имен ден.
Отидохме и открихме морето.