Между Изток и Запад,
между Север и Юг,
има пета посока
с кратко именце – Тук.

Тя си няма стрелчица,
тя си няма адрес.
Тя е точка. Чертица!
(Тук е хлъзгаво днес)

Тя на топло отива.
Не обича тя мраз.
Тя е тази красива
точка Тук, където съм аз.

Постоянно пътува
и се мести. Но знам,
че заспи ли, сънува
своя полюс – ей Там.

А пък нейният полюс
е, където си ти.
Тя рисува със молив
и пунктирни черти

разни сложни маршрути
между Север и Юг,
как, поне за минута,
Там ще дойде до Тук.

На една обща плочка
(скромен сив тротоар)
те ще стъпят нарочно
като точки на зар.

А когато се срещнат
Тук и Там, Тук и Там,
едно влюбено нещо
вече ясно ще знам.

И, щастлив, щом ме грабнеш
малко да ме поносиш,
ще възникнат куп странни
географски въпроси.

Тук и Там ще се слеят
в мелодичен тих звук.
Кой ще каже къде е
Там и Тук, Там и Тук.

🙂

По-неуловим от мисъл,
ангелът наминал снощи.
Върху въздуха написал:
„Стой тук. Рано ти е още.“

От леглото ми откраднал
две безсъния, за спомен.
И едно перце му паднало.
И един копнеж огромен

във съня ми се заселил,
за да знам какво сънувам.
Той допълнил: „Я по-смело!
Явно е, че съществувам!”

И излязъл през стъклото,
гладко, без да се пореже.
Стъпвал над снега, защото
знаел, че снегът е нежен.

И защото ще го чакам,
и във знак, че ме наглежда,
той разопаковал в мрака
няколко звезди надежда.

Белолици ученици
ръсят простотии.
Над шофьора клати цици
снимка с фолк-фурия.

Бабка лекичко придържа
своя син освинен.
Той, пиян, света попържа.
Тя въздиша: сине…

Циганчета сополиви –
весели врабчета,
със родители крадливи
по селата шетат.

Аромати – като в кръчма.
Врява безполезна.
Аз се свивам и се мъча
някак да изчезна.

Трийсет и девета пролет
скоро ще посрещам.
Ще ми се да я помоля
да не е гореща.
Да не е студена също.
Да не е проливна.
Да се прибере във къщи
кротко и приспивно.
Да е мека. Да е трайна.
Бавна и красива.
И да продължи безкрайно,
без да си отива.

Хайде някой да ме вземе
и да ме поглези!
Час поне безгрижно време.
Просто да излезем.

Въздух, сняг, небе и вятър.
Да ми върже шала.
Да походим по земята.
Ябълка узряла

да ми купи. Да я лъсне
малко със ръкава.
Тя ще бъде много вкусна.
Като мен такава.

Весела. Доволна. Сладка.
Цяла зачервена.
Глезене! Поне за кратко!
Хубаво студено.

Хубав януари. Леден.
Поносима зима.
Да се смеем. Да се гледаме.
Да сме си любими.

Във хаоса да има красота.
И в ритъма хармония да има.
И слабите, объркани места
на някого да станат най-любими.

И белезите да не ни грозят,
а само да са повод за целувки.
И виното с изящния си цвят,
с високите си стъклени обувки

да обикаля заедно с кръвта
на тялото пулсиращите зали.
И още – дълъг сън. До пролетта,
която болките ни ще погали.

Неделя – спокойна, дебела, мъглива.

Тя знае, че някой сега я проспива.
Тя знае, че принципно му е любима,
но планове други за днес той си има.

Тя буди се рано след сънища лоши,
усмивката й – със прането във коша.
Кафето е рядко, закуската – сива.

Неделята знае, че не е красива.

Макар че той, все пак, не може без нея.
Но, все пак, тя иска той да се гордее
с това, че е негова.

Не по съседство,
а радостно, както в далечното детство,
а трепетно, хубаво, нежно, без дрехи.

Неделята готви уханни утехи.

Неделята хапва по малко от всичко,
сама гледа филм, и заспива самичка.

стихче за Ели

За да отглежда думите така,
навярно само с пчелен мед ги храни,
и те текат по-гладко от река,
и са уханни, и лекуват рани.

И думите, отхранени със мед,
дори да са солени и горчиви,
във звучния си и разумен ред
отекват благородно и красиво.

Сглобени, прилепени само с дъх,
една да промениш – ще ги разкъсаш.
Направени от влажен горски мъх
и от тичинки, свързани на късо.

Звънливи думи с тънички крила,
които тя с търпение отглежда
като умела есенна пчела
във кошер, тананикащ от надежди.

Скромно празнично желание –
да не си изкашлям дроба.
Съблазнително ухание –
и мъртвец ще рипне в гроба

да опита с два-три зъба
два-три залъка от всичко.
Рибици, филенца, гъби,
саралийки и сърмички…

А пък аз отвари лоча
от тритонов крак със плесен,
мухъл от надгробна плоча,
бесен плъх, убит наесен…

Чувствам как муха огромна
през трахеята ми лази.
Кашлица като фадрома
бялото ми дробче гази.

В чай неволята си давя.
Даже въздухът ме дразни!
Всички вкъщи да сме здрави –
на това му викам празник.

Коледата е излишество
от притоплени емоции,
и отстъпки за количество,
и усмивки със промоции.

Дребни жестове на едро,
глезотии за най-малките.
Настроението щедро
сваляме от закачалките.

Златно и искрящо алено.
Яркосиньо и сребристо.
И от радостта погалени,
ден поне сме леки, чисти.

Тази любов
е прекалено голяма.
Тя узря,
промени се
и стана горчива.
Изтича й срокът,
а ти
си още в началото.
Тази любов е прекалено голяма
за сам човек.

Молба с по-силен пламък от молитва:
да зная, че към мене той изпитва

такава съща нетърпима нужда.
Че аз не съм му странна, нито чужда.

Да е със мен и всичко да ни стига.
Да бъдем два съседни реда в книга.

Да бъдем близки. И да е наблизо.
Да виждам как, когато вкъщи влиза,

светът омеква, кротко се променя.
Да знам, че той обича точно мене.

Но аз дори не знам кого ли моля…
защото то не става с труд и воля,

нито с молба, дори да е голяма.
А просто – е. Или съвсем го няма.

Тя е малко момиче
на шейсет и отгоре.
Тя избягва да тича.
Тя е вкъщи затворена,

а я будят мечтите,
все така неулегнали.
Тя изглежда сърдита,
със клепачи натегнали,

но зад строгите клепки
и в сърцето й кротко
има порив и трепкане,
има гръбче на котка,

има смях и вълнение,
и ръка за погалване,
уморено търпение
и искра за запалване.

И добре, че е баба
и децата посреща,
че алиби й трябва
да политне към нещо,

нещо светло и звънко
тя да си пожелае,
и да хукне навънка,
за да си поиграе…