През пробойните на паметта
се изсипват спомени и думи.
Нежните и влюбени лета.
Есените пламенни и шумни.

Зими, близки хора, дъждове,
стихове, които друг е писал…
Уморени чужди умове
сграбчват и разграбват твоя смисъл.

Паметта си търси господар,
прави си скривалища нетрайни.
Явно, че си станал груб и стар,
младостта ти щом е вече тайна.

Щом не знаеш, както бе преди,
простия състав на лекотата.
Натежава в твоите гърди
скръб по естеството на нещата.

И се чувстваш тъжен и чудат,
а светът се зъби, зъл и скучен.
Има мир, любов и благодат.
Но на други хора ще се случат.

Тодор Толев

В пожълтелите градинки
почти няма стари хора.
Пейки има, но саминки,
неуютен е декорът.

А въпросните старици
знаят своята пътека.
Стискат в шепичка парици –
все ще има за аптека.

И за обед мъкнат хляба,
вкъщи ще приготвят супа.
В случай, че си имат дядо –
той обича пълна купа.

Верно, трудно се оправят
с дати, дози, снимки, всичко.
Но добре е – ще забравят,
божичко, че са самички.

…

В пожълтелите градинки –
събирачки на листа.
Бабите ще пият гинко
да си върнат паметта.

И какво ли им се губи,
да го връщат пак назад?
Техните мъже са груби,
както всичко в този свят.

И ръцете им са тежки,
точно както старостта.
И животът – пълен с грешки,
както паркът – със листа.

Те се мъчат да измамят
времето и то да спре.
Може би така, без памет,
бабки, ви е по-добре…

Правоъгълни бали слама.
Светлината е на петна.
Под небето – една голяма
и хранителна тишина.

Хоризонтът, извит в усмивка.
Ароматна прохладна пръст.
Във сърцето – покой. Почивка.
И надежда – околовръст.

Дъждът пониква от небето
и пуска тънички филизи.
Прозрачните му клонки, ето,
растат и до земята слизат,

и влага лъскава облива
дърветата изящно голи.
И сокът на дъжда прелива,
разпуква капките наболи,

и те блестят и натежават,
и падат сладки и узрели,
а по земята разцъфтяват
напити, сочни акварели.

Днес не съм красива. Любовта обаче
е красива даже и когато плаче.
Даже и когато казва думи груби.
И когато удря. И когато губи.
Даже и когато грозно наранява.
Любовта живее, без да остарява.
В камък. В пара. В течност. Лута се. Не спира.
Съществува вечно. След това умира.

Пенелопа  вечно е сама,
а това мъжете го надушват.
Те я посещават у дома.
Те успокоително я гушват.

Те й казват: Хубаво тъчеш!
Те й казват: Много си красива!
Те настръхват, щом се съблече.
Те грижовно с длани я завиват.

И остават с нея до зори.
И събарят чашите изпити.
Те са и чаровни, и добри.
Те са героично упорити.

Търсят топъл остров сред море,
в допира до тънката й кожа.
Пенелопа ще си избере
нов единствен мъж. Когато може.

Септември е преломен,
макар и милостив.
Дори да си бездомен
е лесно да си жив.

Той бавничко изстива.
Искри дъхът му свеж.
Септември си отива
обут с чорапи, пеш,

и няма лято – точка! –
угасва мълчешком.
Септември бе отсрочка
да си намериш дом.

Отдавна никой не живее
във къщата. От есента
са сгърчени и пожълтели
зад прашните й очила

онези страници от вестник,
които стаите слепят.
Тук спомените спират често
ребрата си да преброят.

Тук спомените вият гладни
и се разкъсват от копнеж.
Какво от тука да откраднеш?
За колко да го продадеш?

Най-ценното не струва нищо.
И няма как да стане твой
просененият, пълен с мишки,
дълбок и примирен покой.

.

Есента се загръща в дебели мъгли.
Есента стъпва тежко, надула корема.
И е чисто и просто – предстои да боли.
Не работи за нас озлобеното време.

Предстоят студове. Не вали благодат.
Закатанчени порти. Заковани кепенци.
Есента гушва силно умълчания свят
като грозно, любимо до болка детенце.

.

Праскови има още.
Ябълки има вече.
Става студено нощем.
Ти си ми все далече.

Ти си ми все далечен.
Аз не намирам пътя.
Само страхът е вечен.
Като яйце го мътя.

Болка ще се измъти.
Болка за всички има.
Студ и мъгли размътени.
Страх, самота и зима.

Посрещаш ли или изпращаш –
във този миг не се разбира.
Следобедът, сънлив и прашен,
се дави в капка жълта бира.

Напуканият топъл мрамор
издишва мръсни аромати.
Личи си, че остават само
последни пет минути лято.

Личи си – нещо закъснява,
и не е, не е само влакът.
Надеждите ти остаряват
и няма радост да дочакат.

Надвечер въздухът изстинал
прозира към звезди бездушни.
Дали е имало причина
да дойдеш – кой ще ти пошушне?

С кого си бил дълбоко свързан?
Върху какво си се подписал?
Днес няма смисъл да се бърза.
И явно – просто няма смисъл.

То не е тъжно. Не е страшно.
Луната слънцето цитира.
Посрещаш ли или изпращаш –
до края все не се разбира.

Соня, сега над какво ли работите?
Сменяте книгите, с тях и животите.
Мислите, гледате, дълго четете.
Страници кротко Ви галят ръцете.
Листове чисти, с кръвта на мастилото.
Стръмни пътеки по склона към билото,
към върховете на литературата.
Допир красив до плътта на културата.
Белези тежки и удари груби.
В грешка е, който следата Ви губи.
Вие сте, Соня, светулка с фенерче.
Глупав е оня там, който се ерчи,
който съветите Ви не послуша.
А сте, в добавка, по-сладка от круша,
по-апетитна от крем-карамел.
Вие писателя правите смел,
по-съвършен, в себе си по-уверен.
Вие сте блен! И приятел сте верен,
мила и умна, коректор коректен,
грижа безшумна, редактор перфектен!
Вие сте красива! Вий днеска празнувате!
Ний пък щастливи сме, че съществувате!

Блещукат стъкълца в небето.
По тротоарите – звезди.
Едно дете, с игра заето,
разхвърля ги и ги реди.

Без никаква парична стойност,
с еднакъв чар неприложим.
Поемаме си дъх спокойно,
но няма да го задържим.

Случайно. Нежно. И красиво.
Неясен мелодичен звук.
Ръка, която ни завива,
макар че няма никой тук.

Във погледа си само носим
отблясъци от миг дълбок –
как месецът виси на косъм
от гривата на еднорог.

На пазара продават жилетки.
И чорапи – буквално до горе.
Снощи някой забравил е клетката
на студа да се вее отворена.

Сутринта се усети – излизал е
и храна си е търсил наоколо.
И листата изглеждат изгризани.
И по-сиви са сивите блокове.

Насъбрали се сенки по пейките.
Свети слънце, но зло и дребнаво.
И страхът със очите си зейнали
се опитва нощта да забрави.

Аз вървя и усмихвам се леко,
и сама с две ръце се прегръщам,
но студът вече знае пътеката
до сърцето на моята къща.