Думите ръмят и ромолят
и звукът им те успокоява.
Остани по-дълго този път.
Вечерта изглежда е такава,

че й трябва време. Топлина.
Правена е да се вкусва бавно.
Бялата варосана стена
се изправя свежа и неравна.

В стаята ухае на трева,
на дъски, на хубаво и чисто.
Думите отронват се едва
и не помним кой ги е измислил.

Има нещо лятно във дъжда,
който вън бърбори и се чува.
Гледай как унесено кръжат
няколко прашинки. И потъват.

Тази вечер свети със очи.
Пълна е с очакване беззвучно.
Отдъхни. Постой и помълчи,
и каквото трябва – ще се случи.

Тъга радостта ни прекършва
и няма къде да се скрием,
защото надеждата свършва,
където започваме ние.

Какво като има причини
да спрем да се срещаме скришом.
Какво като всичко горчи ни
и често забравям да дишам.

За малко ни стават любими
случайни кафета и стаи.
Магии – звънни ми… звънни ми… –
открих, че владея и зная.

А срещите ни се разреждат,
и всичко е тежко и тясно.
Какво като няма надежда?
Какво като всичко ясно?

Когато на розата никнат листа,
те първо са крехки, прозрачни и румени.
Червени и вишневи, смътно блестят.
Така беззащитни. Така неразумни.

За пръв път ги виждам – ръждиви и тънки.
Преди да изпръхнат в прилично зелено,
преди да започнат пчелите да звънкат,
преди пролетта да надникне при мене,

след толкова чакане права в студа,
решава и тръгва, красива и храбра.
На воля, на нула, напук на реда,
с ръце зачервени тя въздуха грабва.

Пътеката на старите ми мисли –
едни и същи, все едни и същи –
при твоята усмивка ме завръща.
От странстване безкрайно се прибирам,
когато видя твоята усмивка.

И чувствата ми, мравки без надежда,
ревниво влачат късчета от тебе.

– Не се ли страхуваш за своите тънички клони?
Как можеш да мислиш за всяко листо без  тъга?
Защо ги извайваш, щом знаеш, че ще се отронят?
С какви сили зрееш?

– Аз просто живея сега.

– Какво ти е сигурно? Спира дори светлината.
И кой те обича? С милувки, по-леки от пух…
Пълзи старостта и прониква, дълбае кората…

– Но хубави песни как кацат по клоните чух.
Наглеждах гнезда и си чуквахме среща с кълвача.
Той знаеше как да накара света да кънти.

– Но нямаш ли нужда да мислиш, да имаш, да значиш!
Защо съществуваш?

– Защо ли? Не знам.
Ами ти?

=

целувките са много полезни за организма

важно е хората да се целуват
колкото може повече
сто на сто има някоя книга, в която го пише
например ето
сетих се
майките като си целунат децата, и спира да ги боли удареното място
това може ли да е съвпадение, или пък всички милиарди деца да се преструват
майките може, но децата!!!
нали?

бърборя ти, но съвсем тихичко
някои думи не се чуват
не знам дали съм ги казала, или само си ги мисля

обичам да слушам гласа ти
даже когато не го чувам

Каква безгрижна чистота!
Земята отдих заслужава.
Премисля старите неща.
Оставя ги да отлежават
на вятър, свеж като лимон.
Полета закалени, голи.
Остава половин сезон
до суматохата напролет.

Светът е син, кафяв и бял.
Светът е малък, тих и глупав.
А светлината е кристал
и ако трепне, ще се счупи
с недоловим прозрачен звън.
Добронамерено и леко
спокойствие – като насън.
Като за миг. Като навеки.

*

Той поприглажда със пръсти тревата.
Слага й фиба от мак.
Ръсва й залез със мека позлата.
Прави я хубава пак.

Прави я сочна. Желана за галене,
със аромати безкрай.
Жълт е. Зелен е. Оранжев е. Ален е.
Сладък е топлият май.

Той е отделна епоха в годината.
Тревен, любовен и свеж.
Той е на всички череши родината
и ги заобля с копнеж.

Той е целувка и смях безпричинен.
Прошка за всичко – и рай.
Май е безгрижен, красив и невинен…
Липсва ми топлият май.

.

Следят те с поглед непонятен
несговорчиви небеса.
Какво те води на земята?
Ще могат ли да понесат

очите ти – света да гледат,
ръцете ти – да месят хляб,
сърцето – всичките победи,
които ще те сполетят?

Безсмислено ли е, случайно,
че дишаш и живееш тук?
Небето пази тази тайна
във облак, свит като юмрук.

И ако завали над тебе,
дали живот, или ръжда
ще ръснат тайните вълшебни,
които падат със дъжда?

Със теб не сме се разделяли,
откакто се разделихме.
Аз пак те мисля в неделите,
които не споделихме.

Аз пак те чакам по празници,
ти все така си далече.
И нищо в теб не ме дразни,
и нищо в теб не ми пречи.

Очакване непрекъснато,
и радост – даже по-силна.
Спокойно, плътно отсъствие,
което да ме закриля.

Една снимка
в портмонето.

Безразсъдно и безотговорно
самотата си всеки раздава,
суети се, без смисъл говори…
Тя изглежда човешка направа,

като съд, който пълним с умора,
със трептене, сладкиши и вещи.
А докато шумим и се борим,
самотата подсказва ни нещо.

Тя е сън и вода, и лекарство,
и дори да не ни е любима,
дава знак, че във земното царство
още съвестни ангели има.

Дълбока снежна тишина.
Дървета с клони натежали.
И не ухае на храна.
И никой никого не гали.

Над къщите трепти воал.
Не се отронва нито нотка.
В нощта назрява ритуал,
любовен ритуал на котки.

Край лампите – рояк звезди.
Светът – оранжев, бял и черен.
Снегът – нашарен със следи,
и котките ще се намерят.

Църковна тишина. Почти.
Звезди и сняг. А кой се моли?
И град. И глад. И кой крещи?
Вън котките зачеват пролет.

И да ме загубиш –
времето не спира.
Бързо се разлюбва,
бавно се умира.

Ще се сещаш смътно,
че те е боляло.
Времето ще глътне
щастието цяло –

с гънките небрежни,
с крехката черупка.
Във захапка нежна
ядката ще тупка.

Във доволство нямо
ще въздъхнеш вещо.
И ще помниш само,
че забравяш нещо.