целувките са много полезни за организма

важно е хората да се целуват
колкото може повече
сто на сто има някоя книга, в която го пише
например ето
сетих се
майките като си целунат децата, и спира да ги боли удареното място
това може ли да е съвпадение, или пък всички милиарди деца да се преструват
майките може, но децата!!!
нали?

бърборя ти, но съвсем тихичко
някои думи не се чуват
не знам дали съм ги казала, или само си ги мисля

обичам да слушам гласа ти
даже когато не го чувам

Каква безгрижна чистота!
Земята отдих заслужава.
Премисля старите неща.
Оставя ги да отлежават
на вятър, свеж като лимон.
Полета закалени, голи.
Остава половин сезон
до суматохата напролет.

Светът е син, кафяв и бял.
Светът е малък, тих и глупав.
А светлината е кристал
и ако трепне, ще се счупи
с недоловим прозрачен звън.
Добронамерено и леко
спокойствие – като насън.
Като за миг. Като навеки.

*

Той поприглажда със пръсти тревата.
Слага й фиба от мак.
Ръсва й залез със мека позлата.
Прави я хубава пак.

Прави я сочна. Желана за галене,
със аромати безкрай.
Жълт е. Зелен е. Оранжев е. Ален е.
Сладък е топлият май.

Той е отделна епоха в годината.
Тревен, любовен и свеж.
Той е на всички череши родината
и ги заобля с копнеж.

Той е целувка и смях безпричинен.
Прошка за всичко – и рай.
Май е безгрижен, красив и невинен…
Липсва ми топлият май.

.

Следят те с поглед непонятен
несговорчиви небеса.
Какво те води на земята?
Ще могат ли да понесат

очите ти – света да гледат,
ръцете ти – да месят хляб,
сърцето – всичките победи,
които ще те сполетят?

Безсмислено ли е, случайно,
че дишаш и живееш тук?
Небето пази тази тайна
във облак, свит като юмрук.

И ако завали над тебе,
дали живот, или ръжда
ще ръснат тайните вълшебни,
които падат със дъжда?

Със теб не сме се разделяли,
откакто се разделихме.
Аз пак те мисля в неделите,
които не споделихме.

Аз пак те чакам по празници,
ти все така си далече.
И нищо в теб не ме дразни,
и нищо в теб не ми пречи.

Очакване непрекъснато,
и радост – даже по-силна.
Спокойно, плътно отсъствие,
което да ме закриля.

Една снимка
в портмонето.

Безразсъдно и безотговорно
самотата си всеки раздава,
суети се, без смисъл говори…
Тя изглежда човешка направа,

като съд, който пълним с умора,
със трептене, сладкиши и вещи.
А докато шумим и се борим,
самотата подсказва ни нещо.

Тя е сън и вода, и лекарство,
и дори да не ни е любима,
дава знак, че във земното царство
още съвестни ангели има.

Дълбока снежна тишина.
Дървета с клони натежали.
И не ухае на храна.
И никой никого не гали.

Над къщите трепти воал.
Не се отронва нито нотка.
В нощта назрява ритуал,
любовен ритуал на котки.

Край лампите – рояк звезди.
Светът – оранжев, бял и черен.
Снегът – нашарен със следи,
и котките ще се намерят.

Църковна тишина. Почти.
Звезди и сняг. А кой се моли?
И град. И глад. И кой крещи?
Вън котките зачеват пролет.

И да ме загубиш –
времето не спира.
Бързо се разлюбва,
бавно се умира.

Ще се сещаш смътно,
че те е боляло.
Времето ще глътне
щастието цяло –

с гънките небрежни,
с крехката черупка.
Във захапка нежна
ядката ще тупка.

Във доволство нямо
ще въздъхнеш вещо.
И ще помниш само,
че забравяш нещо.

Небето осиромаша,
потисна се и спря да свети.
Не мога да го утеша.
Продаде роклите с пайети,

изгуби – или подари? –
лазурните прозрачни дрешки.
Богатствата си изгори,
и безразлично, по човешки,

се сгуши в някакъв балтон,
огромен, груб, като харизан.
Небето натежа цял тон
и все по-ниско взе да слиза.

И взе да пада. Причерня,
на моите ръце увисна.
Подаде ми една луна,
и тя – нахапана и кисела.

Небето зъзне в страх и в прах.
и чака нещо да направя.
Не смея да го прибера.
Не мога да го изоставя.

Пролет – по косвени белези.
Топло и гузно. Безлистно.
Раждат сезоните мелези,
смесват се, без да му мислят.

Втора ръка стари щъркели
ходят из локвите скромно –
сигурно са се объркали.
Сигурно нищо не помнят.

Облаци кални довличат се,
бършат праха от небето.
И малолетни кокичета
с кърпички във деколтето.

По разкопчаните улици –
радост една нескопосана.
Пролет – по косвени улики,
мърлява и недоносена.

Лятото отива на гурбет.
Скрива под езика две-три ноти,
взима куфар, смелост и билет
и навън отива да работи.

Изкатерва делничния ден,
вечерта звъни с усмивка бледа.
И гласът му май е променен –
от водата и от сладоледа.

Или от обичания звук,
който хуква в кабела проточен.
Лятото сънува, че е тук.
Че е шумка в ледено поточе.

Щъркелът на него му е брат,
само той езика му разбира.
Те една квартира там делят
и пари за пътя си събират.

Върнат ли се – пак като преди.
Ех, какъв живот ни чака, братко…
Лятото багажа си реди.
У дома! За лятото…
За кратко.

Маковете тичат след колата
с алени изплезени езици.
Лумналото ароматно лято
се разпада на искри от птици,

на пера от огън, на жарава,
на възторг, на радост, на красиво.
Пътят се извива. Притъмнява.
Ние се топим. И си отиваме.

Когда я стану маленькой старушкой,
и ничегошеньки уже не вспомню,
для хрупкой памяти любая безделушка
вдруг станет важной и такой огромной.

Посыпятся все новые болячки,
прогулки станут все короче и короче.
А память имена надёжно спрячет,
И в доме заплутаю среди ночи.

Повалит на кровать меня простуда.
Снежинка сядет – тотчас упаду я –
безвредной, безобидной и сутулой,
старушкой-божьим одуванчиком я буду.

Тогда, сынок, ко мне ты приезжай-ка:
и поворчи – я покиваю кстати.
Ты испугаешься – какой я стала жалкой,
а я… я отогреюсь в твоем взгляде.

Ну а потом – тебя ждут важные задачи.
Воротничок тебе поправлю на пороге.
Ну а потом, наверное, поплачу.
Ну а потом твое я имя позабуду.

*

Превод на руски: Мария Ширяева

На български е така: Мракът