Искам пък домашен змей!
Вкъщи викат: – Хич недей…
– Той ще е въображаем!
– Да бе, да. Нали те знаем.
– Че какво не им харесвате?
С люспи – няма да го сресвате.
Знае да лети, и значи
разни пощенски задачи
може да ни изпълнява.
Нощем ще ни охранява.
Ще ме води на училище.
Няма да му правим жилище,
ще живее до комина.
С него няма да настина –
той е с вътрешно горене,
ще ми топли и на мене.
Змейче? С две глави поне?
Свикнали сте само Не
да ми казвате, нали?
Все едно ще заболи
с нещо да се съгласите.
За какво са ви ушите?
Само не-то сте научили…
Този път не искам куче!

„Искам да защитя правото да си тъжен.“
Станка Пенчева

Искам да защитя правото да си весел.
Обичта и тревогата за света са се смесили
и усещаш по себе си, ако някой друг страда,
ако нещо обичано без причина пропада…

Но било въздухарско да се радваш, че дишаш,
да се сгряваш от слънцето и цветя да миришеш,
все едно че бедите днес са ти безразлични,
все едно, че провалите не са твои и лични.

Има зло, но за мене да се смееш е смелост.
Да преглътнеш горчилката е въпрос и на зрелост.
Сладостта ти е важна. Да си ведър и нежен.
Да си светъл, когато мракът е неизбежен.

Не е нужно да бъдем черни като гробари.
Има как да сме млади и когато сме стари.
Имаме си усмивка. Кой ще ни я открадне?
Щом светът е накриво, ще подпрем да не падне.

Аз съм радетел на радостта.
Бройте ме в нейното опълчение.
Дърветата пускат зелени листа
и това е от огромно лично значение.

Аз съм свидетел от първия ден,
от втория, от третия, от сутрин до свечеряване.
И участвах в топлото и в студеното,
в което изчезва и в което остава.

Очевидец съм, и каквото знам – знам.
Беше тъмно и дяволско, но ето, просветна.
Като застъпник на пролетта аз бях там,
и запомних, и казвам, и не ще се отметна.

Я, рейсът е на два етажа! 
Подтичвам, качвам си багажа.
Държа шишето със водата.
Снегът полепва по стъклата.
Говоря с чужд и странен глас.
Здравейте, май ще съм до вас. 
Не е заразно, просто плача
за себе си и изпращача.

Потегляме. Стена снежинки.
Градът е в коледни картинки,
а вече свършва февруари.
На мен под клепките ми пари.
Закуски. Каса. Сръбска скара.
В района сме на Сточна гара,
и аз съвсем безшумно плача
за себе си и изпращача.

През София ще бродим вечно,
а вече всичко е далечно –
алармата на телефона,
сънят, саксията с лимона,
безгрижието, лекотата,
обувките, ключът, вратата.
Ще дойда скоро пак, но плача
за себе си и изпращача.

Кафяво, сиво и студено.
Стъклото млъква замъглено,
но се досещам за пейзажа.
Ако си спомня, ще ви кажа
защо пътувам, накъде ли.
Меле от вторници, недели,
престой, очакване, билети,
трохи от нерви и солети,
живот на точки и тирета,
настинки, снимки от морета,
на път, безпътно, безизходно,
опияняващо свободно,
но ми се иска да не плача, 
а да посрещна изпращача,
да спрем, пред къщи да паркираме,
при себе си да се намираме
и вече да не си отивам.

Извън града сме и заспивам.

Някакъв вирус ме тресна и просто ме срути.
Кихам на серии: 200 за 10 минути.
Шум във ушите – не се хваща радиостанция.
Над 300 лева за хапове (няма гаранция).
Селски илачи, запарки, разтривки, компреси.
С грах се доказвали някакви прости принцеси…
Мен един вирус невидим, пет наномикрона,
ме е разбил… Аз кипя като чай на котлона.
Аз се топя и в чаршафите бавно попивам.
Все се е случвало и по-преди да настивам…
Ама такава мизерия… Месец ще стане
Гадния вирус друг вирус дано да го хване,
и да се сборят, и да се пребият взаимно…
Стига ми толкоз „Грипът и жената интимно“!

Малкият дявол пристига, умерено нервен,
и се заема със своите дневни задачи.
Думи подхвърля. Показва ми знаци неверни.
Точно когато не трябва, ме кара да плача.

Малкия дявол си има амбиции скромни,
а и защо му е чак пък да се преработва.
Само държи да е сигурен, че ще го помня.
За да му бъда цял ден под ръка, ме закотвя.

Праща ми болка, с която приведена ходя.
Радост с голяма надценка, подадена скришом.
Малкият дявол по криви пътеки ме води.
Великодушно все пак ме оставя да дишам.

Може би не е доучил и изпити взима –
слаб, нескопосан, той в нищо не стига до края.
Може и ангелска жилка във него да има
и да ме пази от зло, за което не зная.

Възрастта ми ми се подиграва.
Тялото не ще да поумнява,
а пък остарява неприкрито.
Ходи в много пластове обвито,
ту му е студено, ту горещо –
и не смей да коментираш нещо!
В мен клокочат бяс и чиста злоба.
Вижда ми се тесен гардероба –
писах го нарочно с кратък член!
И не ме поправяй! Не и мен!
Коля, беся, дразня се, римувам,
хич не мисля и да се преструвам,
криво ми е всичко – и природата,
хората, традицията, модата,
с равна сила – лятото и зимата,
мразя гравитацията, климата…

Ясно ми е, че се жалвам жалко.
Моля, изтърпи ме още малко!

Моят ангел има слаби ангели
и се влюбва сто пъти в минута.
Наминава, за да го погаля,
и заспива като бебе в скута ми.

После литва. След това го няма.
След това е гузен и наплашен.
После радостта му е голяма.
После се забърква в разни каши.

После идва гладен и безсилен
и разказва врели-некипели.
Той е в правото си да помилва,
да превръща делника в неделя,

той със всичко земно е наясно,
оптимизмът му е просто дивен,
той е нещо светло и прекрасно,
но е точно като мен наивен.

Неизразима и неясна, а плаче да я назова.
Във мислите ми ѝ е тясно. Върти се в моята глава.
Напада, а не стреля точно. Последователно греши.
Ръмжи, излага ме нарочно. Не иска да се утеши.
Оттегля се, печели време. Тревогата ѝ не минава.
Не мигва нощем, денем дреме. Отива си, но пак остава.
Стърчи облечена, готова, под мигащото осветление –
една идея чисто нова в очакване на вдъхновение.

Аз имам още много да раста
и още много книги да чета,
да казвам глупости, да съжалявам,
да се науча да се извинявам,

да бъркам имена, да гладя дрехи,
да имам в нещо някакви успехи,
да ме боли и после да минава,
и хоризонтът да се приближава,

да ми е тъжно, чак непоносимо,
да срещна нещо ново и любимо,
да си намирам лъскави стотинки,
по пръстите ми да пълзят калинки,

да се старая да се движа плавно,
да правя същото, но все по-бавно,
да се страхувам, да се впечатлявам,
да се прибирам, пак да заминавам,

да се изплъзвам и да се разплитам,
да се вглъбявам, после да отлитам,
небето ми е вече до колене,
добре съм си. Не ме мислете мене.

Съпротивлявам се на чувството, че смисълът се похабява.
Че е преправян и изкуствен, че некрасиво остарява.

Че няма „с“ и няма „мисъл“, че е разпръснат като лего
и както щъкаме залисани, настъпваме трохи от него.

И цялото ни неразбиране, усещането, че сме смешни,
че търсим и не се намираме, и че се мъчим безуспешно

е все от този недоимък на плътна, пълноценна вяра.
С каквото по наследство имаме, убого, някак, да изкараме…

Но трябва да намеря нов, да изкопая от земята,
от гняв, от радост, от любов, от същината на нещата,

в брашно, в озон, в хемоглобин, в писмо, което с дъх си писал
обикновен, необходим, като свещица трепкащ
смисъл.

Запуши си ушите. Чакай, по-добре аз.
Някой път не е никак приятно у нас.
Много страшно се карат. Ама ти ги обичай!
И недей да ги гледаш. Казах ти, не надничай.
Зад дивана е тясно и по-малко се чува.
Ако някой те търси, на заспал се преструвай.
Те ще спрат. Още малко. Ето, млъкнаха вече.
Ти пък се разрева, малко плюшено мече…

Защо се събуждам със болка в главата?
Защо е чаршафът на топка в кревата?
Край мен – стадо тежко преяли комари,
кракът ме сърби и ухото ми пари.

Защо няма кой да направи кафето?
Защо под прозореца не е морето?
Защо е съдбата ми толкоз нелека,
че утре съм даже и на зъболекар?

И как се очаква от мен оптимизъм,
щом зная, че трябва след час да излизам?
Лъчи като мечове слънцето вади,
а аз се втечнявам на локви и вади.

А още е осем часа! Ами в три?
Я спри се бе, юли! Наистина, спри.
Недей да се свършваш. Стой тука. Постой.
Такъв, отвратително жегав, но мой.

Така бързо всичко се сменя. Изчезва.
Което се позадържи, ме разглезва,
а после и то си отива – и край.
И лошо, и хубаво – всичко ми дай.