Снежанка и Принцът се оженили в един чудесен слънчев ден. Насред тържествения обед Мащехата на Снежанка се върнала от изгнание и те много се ядосали, но си казали – няма да си разваляме настроението сега, нека да се прибере в стария дворец при Краля, хем той да не стои сам.
Обядът продължил. Снежанка едва хапвала от вълнение. Гризнала си само парченце ябълка, но в този момент Принцът я щипнал по дупето, тя се стреснала и ябълката й заседнала на гърлото.Опитала се да извика за помощ, но музиката била много силна и никой не я чул. Тя се задушила и припаднала.
Празникът бил провален.
Сложили Снежанка в един стъклен ковчег и я натоварили в каруца, за да я върнат на баща й. Все пак бракът още не бил консумиран и Принцът като добър държавник не искал да губи нито метър плодородна земя, за да копае гроб.
Пътят бил неравен и макар че джуджето, което карало каруцата, се опитвало да избегне дупките, конят много се уморил и насред гората спрял. Джуджето си казало – тук живеят братята ми. Трупът засега не бърза, ще се отбия да им кажа здрасти.
Спрял пред къщичката им. От рязкото спиране ковчегът се плъзнал и паднал, ябълката изскочила от гърлото на Снежанка, тя си поела дъх и оживяла.
– Къде съм?
– В гората.
– А защо не съм в двореца?
– Принцът анулира брака.
– Подлец! Предател! Няма да му стъпя в замъка! Но и при баща ми не ми се връща, Мащехата ми е голяма усойница.
– Остани при нас, докато решиш – предложили й джуджетата. Снежанка одобрила идеята.
В гората било примитивно, но въздухът бил чист, имало мили животинки, а джуджетата били грижовни и добри, по цял ден били на работа, а вечер свирели на акордеон.
Веднъж се отбила Мащехата. Носела на Снежанка ябълки, но тя вече не можела да ги гледа – все пак те провалили брака й.
Друг път Мащехата донесла панделки и червило, но Снежанка си казала – защо да се изтезавам с диети, да се пристягам и гримирам? На мъжете не може да се вярва. Ще си живея дива и дебела. И пак отказала.
Кралят и Мащехата не можели да оставят нещата така. Пратили Ловеца да намери момичето и да го доведе.
Ловецът пътьом убил една сърна, разпрал я и извадил сърцето й. То туптяло и от него се вдигала пара.
Неочаквано се чул нежен глас:
– Ти изтръгна сърцето й! Може ли да си гризна?
– Снежанке, от дългия вегански живот с гъби, мед и ягоди може да си станала анемична. Ще те заведа в двореца да те прегледа придворният лекар.
Ловецът метнал сърната през рамо. Снежанка, боса и рошава, го държала за ръка, а в другата си ръка стикала топлата карантия и си ръфала щастливо.
Когато пристигнали, лекаря го нямало. Мащехата обаче казала:
– Докато те нямаше, въведохме най-модерното нещо: образна диагностика. Глей!
Отишла до едно огледало и казала:
– Огледалце, огледалце на стената, прегледай Снежанка от петите до главата!
Огледалото се размътило за миг, повърхността му се развълнувала като езерна вода, и се чул глас:
– Ах, Снежанка е добре, приказката тук ще спре!
Край.

 

Интересно е да бъдеш слон в Истанбул. Харесва ми.
Аз съм слон на свободна практика, а в големия град има много възможности. Канят ме на тържества, на подписвания на международни договори, на празници и панаири. Викат ме за снимки (красив съм на фона на залеза над Златния рог). Помагам за брането на мандарините и маслините в дворчетата. Понякога работя като бавач, приспивам деца. С мен никой не може да се страхува от тъмното. Аз буквално съм голям приятел.
На младини се бях замесил в някои афери. Напуших се с хашиш и потроших един стъкларски магазин, снимаха ме и ме изнудваха. Но това е минало.
Изкупих греховете си с общественополезен труд. Свалил съм 139 котета от високи клони (138 + 1, което всяка сутрин се покатерва на чинара до нас и започва да се дере да го сваля, така започва денят ми), пренесъл съм стотици багажи на старци, а в събота, неделя и в пиковите часове регулирам движението на някои кръстовища.
Водя пъстър, но спокоен живот. Живея на пристанището в яхтата си. Тя не плава, много е стара. Обичам я.
Истанбул е родният ми град. Не бих се преместил другаде. Храната е добра. Има движение. Прииждат туристи от цял свят – понякога дори и аз се сливам с тълпата.
Нощем от леглото си виждам светлините на корабите, колите, които прекосяват мостовете над залива от Европа към Азия и от Азия към Европа. Наблюдавам луната и отражението й в черните води.
Заспивам с въздишка като човек.
Будя се като слон, протягам се, закусвам, свалям котето от чинара и тръгвам по улиците. Оглеждам се за работа. Всеки ден ми е различен от предишния. Аз съм щастлив истанбулски слон.

Живееше вещица мила и кротка.
Тя имаше пухкава питомна котка
на черни райета, с очи ококорени.
И шапка, която стърчеше нагоре.
Косата й огнено рижава беше,
на плитка със панделка тя я плетеше.

И котката мъркаше силно, доволно,
и рижата вещица хвъркаше волно,
метлата щом литнеше в полет щастлив
по-бърза дори и от вятъра див…

Имам си прекрасна новина!
Толкова ми е хубава новината, че няколко дни си я имах само за себе си, а в чудния неделен ден ще ви я кажа и на вас.
Преди около две години един стар приятел, Митко, ми даде да прочета една книжка и да видя ще мога ли да я преведа.
Аз не знам много добре английски, но нали свръхсилата ми е, когато имам късмет, да говоря свободно в рими…
Много хубава книжка се оказа. В стихове. И аз я преведох с вдъхновение и лекота.
Толкова много й се радвам, че я чета всеки път, когато ме поканят на среща с деца, дори оня ден в Нова Загора я прочетох.

И понеже авторката е Джулия Доналдсън, която е написала книжките за Грузулака и за детето му, аз изпратих моя превод на Манол Пейков.
И ето я най-после новината:
През 2017 година книжката ще излезе!
„Патилата на метлата“, от Джулия Доналдсън, илюстрации – Аксел Шефлър, превод – Мария Донева.
Малеее, колко се радвам!

Имаше едно време една принцеса, която от все сърце желаеше да бъде като принцеса.
Обличаше се като принцеса, танцуваше като принцеса, хранеше се като принцеса и дори кихаше като принцеса.
Тя беше мила, добра и милосърдна, но тъй като в книгите за принцеси пишеше, че всяка принцеса е ДЛЪЖНА да бъде мила, добра и милосърдна, нашата принцеса правеше всичко както трябва и защото така трябва.
Гушкаше деца, хранеше птички, даваше подаръци, посещаваше болни.
Одобрението на народа беше много важно за принцесата, защото показваше, че тя се държи точно както подобава.
Защото всички я гледаха, тя трябваше да бъде винаги усмихната, весела и търпелива. Дрехите й трябваше да бъдат изгладени, а коремът й плосък.
Принцесата много искаше да бъде като принцеса и всички да я харесват. Тя приемаше покани за балове, дори когато краката й трепереха от прекалено много танци. Съгласяваше се да държи речи на всякакви събития, дори когато нямаше време да разбере какво се прави там и кой друг ще участва. Защитаваше каузи и подписваше петиции. Тя искрено се вълнуваше от важните неща, но правеше всичко както трябва и най-вече защото така трябва.
Принцесата беше много изморена.
Тя имаше чувството, че постоянно лъже, а не можеше да си спомни кого е излъгала, за какво и защо. Очакваше, че хората ще разберат истината за нея и се страхуваше от този миг.
Принцесата беше толкова отдадена на мисълта, че трябва да бъде като принцеса, че без да разбере, забрави, че наистина е принцеса по кръв, по характер и по всичко.
Седна на едни стълби и плака, докато очите й кървясаха, носът й стана голям и червен, а устните й се подуха. Тя изрита много красивите си обувки с много високи токчета надолу по стълбите и забърса сълзите си с копринения си ръкав, а пайетите и кристалчетата по него болезнено я одраскаха по лицето.
Тя стана и като се подпираше по стената, вървя по коридора, докато стигна до спалнята си. Разкопча няколко копчета, развърза колана и в крайно непринцески вид се пъхна под завивката, както си беше с дрехите.
Поспа един час, а после стана, изкъпа се и продължи да се прави на принцеса.
А то просто не беше нужно.

Краставото жабче Светльо беше клекнало на тераската, зяпаше във водата и въздишаше.
Майка му го откри чак на третата обиколка на жилището. А жилището им не беше никак малко – като се започне от мазетата в корените на водната лилия, мине се през няколко различно мътно-бистри етажа хладка вода, и се свърши с просторните веранди на листата и кокетните беседки на цветовете (два напълно разцъфнали и четири напъпили). Майката на Светльо беше жаба с добър вкус и обичаше красотата.
Светльо не познаваше своя татко.
– Не тъгувай, миличък! – казваше му понякога неговата майка, докато милваше пъпчивото му челце с лепкавите си лапки. – Нали сме си двамата. Какво ни липсва? Не чуваш ли всяка вечер как другите жабешки семейства вдигат скандали? Крещят и се обиждат…
– Не се ли обичат? – питаше Светльо.
– Обичат се, но от време на време се уморяват. А и понякога е трудно да разбереш другите.
– Но ние с теб се разбираме добре, нали, мамо?
– Да, защото ти си най-важното за мен, мило мое.
„Все пак нямаше да е лошо да си имам и един татко” – помисляше си Светльо, но на глас не казваше нищо, за да не натъжава майка си.
Светльо си мислеше за своя татко, но не прекалено често. Представяше си го как слиза от един самолет, носи куфар от крокодилска кожа и има мека кафява шапка с щъркелово перце. Идва си право вкъщи и двамата карат колела или си купуват сладолед, или хвърлят камъчета във водата… После се сещаше за майка си и виновно си обещаваше и на нея да купят сладолед, голям, с цвят на лилия и вкус на пеперуда.
Майката на Светльо знаеше и за куфара, и за шапката, и за колелата. Таткото беше заминал и тя не можеше да го върне, но се опитваше да го замести, за да не липсва нищо на синчето им. На нейното синче.
Ето и днес, пак се е скрил и си мечтае…
Тя излезе с тихо шляпане на тераската и застана до малкото си детенце.
Той я погледна през рамо, но не каза нищо, само тихичко въздъхна.
– Светльо, стига вече. Виж онзи паяк как тича по водата…
– Мамо… Нищо не разбираш!
На майката изведнъж й притъмня. Усети горчивина в устата, като от вкиснала супа от паяци. Почувства, че не са й останали никакви сили.
Тя седна тежко на мократа тераса и каза:
– Не знам къде е баща ти. Не мога да направя нищо повече. Аз просто съм тук.
– Стига с тия стари истории бе, мамо…
– Добре, какъв е проблемът сега?
– Ами… знаеш ли с какво да се намажа? Писна ми от тия пъпки. Кой ще ме целуне такъв…
„Аз малко ли те целувам?” – понечи да каже майка му, но в миг се почувства два пъти по-излишна и три пъти по-стара, и шест пъти по-самотна. Изправи се малко неуверено и провлачи чехлите си във водата към мазето, където имаше малка домашна аптечка.
Светльо дори не погледна към нея, а отново се надвеси към образа си в стъклената повърхност на водата.