Принцесата, която искаше да бъде като принцеса

Имаше едно време една принцеса, която от все сърце желаеше да бъде като принцеса.
Обличаше се като принцеса, танцуваше като принцеса, хранеше се като принцеса и дори кихаше като принцеса.
Тя беше мила, добра и милосърдна, но тъй като в книгите за принцеси пишеше, че всяка принцеса е ДЛЪЖНА да бъде мила, добра и милосърдна, нашата принцеса правеше всичко както трябва и защото така трябва.
Гушкаше деца, хранеше птички, даваше подаръци, посещаваше болни.
Одобрението на народа беше много важно за принцесата, защото показваше, че тя се държи точно както подобава.
Защото всички я гледаха, тя трябваше да бъде винаги усмихната, весела и търпелива. Дрехите й трябваше да бъдат изгладени, а коремът й плосък.
Принцесата много искаше да бъде като принцеса и всички да я харесват. Тя приемаше покани за балове, дори когато краката й трепереха от прекалено много танци. Съгласяваше се да държи речи на всякакви събития, дори когато нямаше време да разбере какво се прави там и кой друг ще участва. Защитаваше каузи и подписваше петиции. Тя искрено се вълнуваше от важните неща, но правеше всичко както трябва и най-вече защото така трябва.
Принцесата беше много изморена.
Тя имаше чувството, че постоянно лъже, а не можеше да си спомни кого е излъгала, за какво и защо. Очакваше, че хората ще разберат истината за нея и се страхуваше от този миг.
Принцесата беше толкова отдадена на мисълта, че трябва да бъде като принцеса, че без да разбере, забрави, че наистина е принцеса по кръв, по характер и по всичко.
Седна на едни стълби и плака, докато очите й кървясаха, носът й стана голям и червен, а устните й се подуха. Тя изрита много красивите си обувки с много високи токчета надолу по стълбите и забърса сълзите си с копринения си ръкав, а пайетите и кристалчетата по него болезнено я одраскаха по лицето.
Тя стана и като се подпираше по стената, вървя по коридора, докато стигна до спалнята си. Разкопча няколко копчета, развърза колана и в крайно непринцески вид се пъхна под завивката, както си беше с дрехите.
Поспа един час, а после стана, изкъпа се и продължи да се прави на принцеса.
А то просто не беше нужно.

korona

Момче и жабка

И какво си мислите, че станало тогава?

mama

После сме се родили кака и аз, после Нико, Андони и Иво.
И така приказката си продължила.

🙂

Светльо

Краставото жабче Светльо беше клекнало на тераската, зяпаше във водата и въздишаше.
Майка му го откри чак на третата обиколка на жилището. А жилището им не беше никак малко – като се започне от мазетата в корените на водната лилия, мине се през няколко различно мътно-бистри етажа хладка вода, и се свърши с просторните веранди на листата и кокетните беседки на цветовете (два напълно разцъфнали и четири напъпили). Майката на Светльо беше жаба с добър вкус и обичаше красотата.
Светльо не познаваше своя татко.
– Не тъгувай, миличък! – казваше му понякога неговата майка, докато милваше пъпчивото му челце с лепкавите си лапки. – Нали сме си двамата. Какво ни липсва? Не чуваш ли всяка вечер как другите жабешки семейства вдигат скандали? Крещят и се обиждат…
– Не се ли обичат? – питаше Светльо.
– Обичат се, но от време на време се уморяват. А и понякога е трудно да разбереш другите.
– Но ние с теб се разбираме добре, нали, мамо?
– Да, защото ти си най-важното за мен, мило мое.
„Все пак нямаше да е лошо да си имам и един татко” – помисляше си Светльо, но на глас не казваше нищо, за да не натъжава майка си.
Светльо си мислеше за своя татко, но не прекалено често. Представяше си го как слиза от един самолет, носи куфар от крокодилска кожа и има мека кафява шапка с щъркелово перце. Идва си право вкъщи и двамата карат колела или си купуват сладолед, или хвърлят камъчета във водата… После се сещаше за майка си и виновно си обещаваше и на нея да купят сладолед, голям, с цвят на лилия и вкус на пеперуда.
Майката на Светльо знаеше и за куфара, и за шапката, и за колелата. Таткото беше заминал и тя не можеше да го върне, но се опитваше да го замести, за да не липсва нищо на синчето им. На нейното синче.
Ето и днес, пак се е скрил и си мечтае…
Тя излезе с тихо шляпане на тераската и застана до малкото си детенце.
Той я погледна през рамо, но не каза нищо, само тихичко въздъхна.
– Светльо, стига вече. Виж онзи паяк как тича по водата…
– Мамо… Нищо не разбираш!
На майката изведнъж й притъмня. Усети горчивина в устата, като от вкиснала супа от паяци. Почувства, че не са й останали никакви сили.
Тя седна тежко на мократа тераса и каза:
– Не знам къде е баща ти. Не мога да направя нищо повече. Аз просто съм тук.
– Стига с тия стари истории бе, мамо…
– Добре, какъв е проблемът сега?
– Ами… знаеш ли с какво да се намажа? Писна ми от тия пъпки. Кой ще ме целуне такъв…
„Аз малко ли те целувам?” – понечи да каже майка му, но в миг се почувства два пъти по-излишна и три пъти по-стара, и шест пъти по-самотна. Изправи се малко неуверено и провлачи чехлите си във водата към мазето, където имаше малка домашна аптечка.
Светльо дори не погледна към нея, а отново се надвеси към образа си в стъклената повърхност на водата.