Ето го „Съчко“ и на български език! Автор – Джулия Доналдсън, илюстрациите са на Аксел Шефлър, в мой превод.
Реално е нова книжка за обичане, за четене заедно, за посочване на картинките с мънички пръстчета, за знаене наизуст и за съпреживяване, но в момента я чувствам като още една звездичка върху етикета ми. 🙂
Ще излезе през лятото, хайде да очакваме заедно!

Взех тези снимки от страницата на Общинска библиотека „Искра“, които ме извикаха да отидем заедно в ОУ „Мати Болгария“.
Снимките са направени от Екатерина Трендафилова 🙂

На входа на зоологическата градина имаше малка къщичка. Приближих се, за да си купя билет за вход, и изведнъж чух тихо църкане. Някой ме побутна по крака. Погледнах надолу и видях една симпатична кафява мишка. Тя ми каза:
– Подайте парите отдалеч и си вземете билета много внимателно. Касиерката има… има много лоши навици.
Учудих се, но кимнах с глава, извадих портмонето си и отброих точната сума.
От прозорчето на къщичката за билети ме гледаше вълк. Когато погледите ни се срещнаха, вълкът се усмихна само с устни. Всъщност беше вълчица – с червило в тон с венците и малки перлени обици, които се губеха в космите на ушите й.
Търкулнах монетите в чинийката, взех си билета и тръгнах по алеята.
Мишката ситнеше до мен и не спираше да бъбри.
– Чудесно, чудесно! За първи път ли сте в нашия край? Идвате специално заради зоопарка ли? Между другото, аз се казвам Сузи, мерси. А вие?
– Мкобо.
– Моля?
– Мкобо.
– Как? Извинете, не чух добре.
– Казвам се Мкобо.
– Колко очарователно! Приятно ми е, Мкобо! Ето тук са първите клетки – ще видите, имаме чудесни екземпляри. Отляво са дребните, а по-навътре са по-едрите видове.
Спрях се пред една зелена клетка. Вътре седеше дребно плешиво създание, само с два крака, без козина. Чувал бях за тези, но все ми се струваше, че такова същество не може да има.
Побързах да отмина, но в следващата клетка имаше второ такова, после още едно и още едно. Изглеждаха меки и отпуснати. Някои имаха гриви. Други се бяха увили в някакви листа от растения, каквито не познавам, но и определено не бих опитал.
В едно заградено пространство стадо от дребни екземпляри бяха пуснати да тичат. Те цвърчаха и се гонеха. Катереха се по сухото дърво, което стърчеше в средата на заграждението, и със скок се хвърляха върху другите долу. Може би имаха някаква йерархия, но от един поглед ми беше трудно да схвана дали е така.
Мишката Сузи продължаваше да бърбори.
– Аз често идвам тук. Следобед, когато малките спят, става много тихо и приятно. Харесва ми зеленината. Няма да повярвате, но някои от тези гукат много мелодично, понякога издават цели поредици от тонове, звучи почти като песен. Ако имате време, мога да ви срещна с един мой познат, той ги изучава вече две години. Теориите му са леко налудничави, но все пак е интересно. Спайк – той се казва Спайк – Спайк твърди, че те имали интелект, макар че аз лично не го вярвам, разбира се.
Малките се боричкаха и се смееха. Едно падна на камъните и нарани коляното си. Друго се приближи, вероятно привлечено от миризмата на кръв. Седна до него на земята и го прегърна.
С усилие на волята продължих напред.
Макар че не вървях бързо, Сузи тичаше след мен, за да не изостава.
Клетките бяха пълни с малки и големи, тъмни и светли, мъжки и женски същества. Някои спяха, други ядяха, трети просто гледаха през мрежата.
Доближих се до една от клетките. Вътре имаше дребно розово женско. То ме погледна. Направи ми впечатление, че очите му са ярко сини, красиви, умни, с почти животински израз.
Сузи ме настигна и се засмя.
– Тази ми е любимка. Кротка е. Вижте колко е изненадана, господин Мкобо. Сигурно за пръв път вижда жираф. То и аз де…
Европейците с тяхната общителност ме изморяват. Сериозно обмислям, като се прибирам у дома, да си взема едно от тези, тукашните смешни бели животинчета. Лесно се опитомявали. И на децата ще им хареса. Казват им човеци.
Ако не са скъпи, определено ще си взема едно.

А сега, внимание:
Рисунките на децата от III г клас от  ОУ „Мати Болгария“, гр. Казанлък!

Пингвинът Галилей имаше голяма музикална дарба.
Той умееше да подражава на всички звуци, които беше чувал някога. Но мелодиите на Антарктида не са много. Там се чува вой на вятър; шумолене на сняг, който се ръси; плисък на вълни, които обливат ледовете. Освен това там звучат обичайните пингвински шумове, плюс сумтене на моржове и мляскане на тюлени. Понякога на Южния полюс става толкова тихо, че се чува дори как температурата пада.

Пингвинът Галилей знаеше да издава всички тези звуци, подреждаше ги по различни начини и си съчиняваше малки пингвински песнички. Но той чувстваше, че по света сигурно трябва да има и други мелодии, и сърцето му беше готово да ги приеме.
Постепенно в ума му се избистри план. Той отиде до един отдалечен бряг, от който често се откъртваха грамадни снежни масиви. Стъпи на ръба, надвиснал над океана, и се приготви.
Не се наложи да чака дълго. Изведнъж се чу пукане и скърцане, брегът се разлюля, и една цяла ледена планина с трясък се отдели от Антарктида и падна в морето.
Пингвинът Галилей се оказа на най-високия връх на един нов плаващ леден остров. Течението го подхвана и го повлече като величествен кристален кораб.
Брегът се отдалечаваше. Галилей погледна назад. Соленият вятър духна в лицето му и от очите му потекоха няколко малки сълзи. Галилей не се уплаши. Той помаха за сбогом на родното си място и отиде да си потърси някоя ледена пещера, в която да прекара следващите дни.

Пътуването беше дълго. Във водата скачаха рибки и не липсваше храна. Нови, непознати до тогава твари се приближаваха любопитно да видят айсберга. Странни, невиждани птици прекосяваха небето. Понякога вълните носеха клонки, покрити с листа. Слънцето от сребърно-сиво постепенно взе да изгрява жълто и горещо. Морето започна да става по-топло. Леденият кораб се топеше.
Галилей се разтревожи. Ами ако превозното му средство се свърши, преди да е стигнал до бряг? Вече не можеше да се върне назад, а не знаеше и накъде трябва да продължи. Не разбираше езика на чуждите птици и не можеше да ги попита.

Една сутрин, когато от айсберга беше останала съвсем малка бучка, колкото домашен хладилник, Галилей се събуди от неочакван шум. Морските вълни се смееха и обливаха твърда земя.
Но какво е това? Вместо да бъде заледен и блестящо бял, като всеки уважаващ себе си бряг, този беше накичен в пъстри цветове като за карнавал – черни скали, жълт пясък, зелени дървета, червени и сини цветя, лилави чадъри на плажа. А какви звуци имаше само! Мамо! Песни, говор, смях, тропане, хлопане, скърцане, ръмжене, бучене, тананикане, чикчирикане, и какво ли още не!
Галилей ахна от радост и изтанцува малък пингвински танц. Скочи от своята бучка лед и се хвърли презглава в топлата, гальовна вода.

Мечтата му се сбъдна, но това беше само началото.
Галилей се учи упорито, усвои всички звуци, които Австралия щедро му предложи. След това той се записа на солфеж, научи нотите и започна да композира прекрасни, странни мелодии. Стана диригент. Произведенията му често се изпълняваха в операта в Сидни.
Пингвинът Галилей беше тъй елегантен в своя фрак, а музиката му – тъй заразително щастлива, че целият свят му се възхищаваше и всички го обикнаха от сърце.

А сега, внимание:
Рисунките на децата от III г клас от  ОУ „Мати Болгария“, гр. Казанлък!

За 9 години колко неща дойдоха и после си отидоха, а този блог стои непоклатим.
Бръмбарите в главата ми са удовлетворени. Имат своя трибуна, изказват се на воля.
И аз съм доволна, че имам още един рожден ден през годината, да си го отбелязвам по живо – по здраво.
Благодаря ви, че се срещаме и тук.
Следват няколко случайни кадъра от къщи,  ей така, от радост.

На 7 април от 11 сутринта ще гледаме и ще се радваме! ❤

Това е моят личен блог, тук пиша каквото искам да споделя със света. Днес искам да ви разкажа какъв щастлив час преживях.
Ами аз работя в Център за подкрепа на личностното развитие – Стара Загора.
Водя Литературен клуб „Без заглавие“. Как и накъде го водя… Аз съм най-възрастна сред участниците, но като цяло, интересуват ни думите и това, което може да се направи от тях. Просто аз съм си блъскала главата над тези загадки по-дълго, отколкото другите младежи в клуба.
Друг мой ангажимент в ЦНКИ е Националният литературен конкурс „Писма до себе си“. Това означава и че избирам наградите. Днес отидохме заедно с друг член на журито, госпожа Станислава Раянова, в книжарницата. Наградите са книги.
Ама не какви да е книги, а книги-мечта.
Имаме бюджет (наградният фонд се осигурява от Община Стара Загора и НЧ „Николай Лилиев“). В рамките на бюджета, и като знаем броя на наградите според обявения статут, и с помощта на експерти от книжарница Хеликон – Стара Загора, мамооооооо, избрахме най-красивите издания за деца и младежи!
Не е лесно, хора, сто пъти мислихме и премисляхме, книгите, от които се лишихме – от сърцата ни са се късали… и пак… какво блаженство! Кума Лиса в кокошарник, Мария Донева в детската секция на книжарницата…
И дори не ме беше срам, защото тези книги не са за нас, за децата са… за талантливите поети и писатели на възраст между 10 и 20 години… по-късно ще ви кажа от колко градове и села, от колко школи, ателиета, клубове и кръжоци…
Даже малко ми се реве, като мисля за това.
Другия път, като чуете някой да твърди, че днес децата не четат и не пишат, погледнете го с погнуса и елате да си говорим за щастие, за надежда, за спокойната и радостна увереност, че утре светът ще отиде в ръце, по-добри от нашите. А ние има какво да направим за това и има какво да им дадем на тези деца.
Хвалейки се, показвам:

Красивото момиченце на снимките е младши експерт по детска литература госпожица Рая Раянова, моя приятелка, благодаря.

Да, аз съм пристрастна и се гордея с това.
Обективно е вдъхновяващо и замайващо от радост да видиш деца, които са отделили от личното си време, за да работят нещо незадължително, а по сърце и по желание; да познаваш учители, които създават нов свят, хора, отдадени на някакво изкуство, които го преживяват и споделят. Аз познавам такива хора, видях ги в Нова Загора, ръкоплясках им, смях се, а ми се ревеше, толкова е трогателно и хубаво.
А субективно ми хареса особено много, защото моята част от работата е свършена отдавна и сега просто трябваше да отида и празнувам.
А сега ще кача тук малко снимки от Нова Загора и от представлението, с което Театрално ателие „Мигчета“  с ръководител Станиела Хаджиева откри официално Осмия фестивал на ученическите театри „Арлекин“.

Благодаря ❤