Когато поет реши да пренапише историята
*
Можеш да махнеш момичето от затвора, но не и затвора от момичето
„Бреговете на Бохемия“ и „Черно сърце“
Отговор
Author Archives: Мария
„Непокорните“ и „Между два океана“
Как точно минава времето
Квартален магазин в чужд квартал (здравей-здрасти, влизала съм тук повече от пет пъти, но по-малко от 20), представителка на фирма за млечни продукти пренарежда хладилната витрина, магазинерката протестира вяло, аз избухвам.
Аз: Знам ги аз такива подреждачи! Майка ми е такава! Постоянно подрежда, но така, че човек нищо не може да си намери и трябва да я пита! Слага ти гащите с пет сантиметра по-встрани в шкафа и те автоматично стават невидими! Нарочно го прави! Само и само да не можем без нея!
После се смея и се извинявам, а магазинерката и подреждачката на чужди витрини дават още примери, а аз бързам да изляза, за да си порева за майка ми, която вече не подрежда нищо, но ние продължаваме да не можем без нея.
Така минава времето.
Честит рожден ден, блогче. 15 години уседналост в безкрайната вселена на интернет.
„Холивудобългарин“, „Жеравите отлитат на юг“, „Ще Ви предпишем котка“
Април
Аз съм радетел на радостта.
Бройте ме в нейното опълчение.
Дърветата пускат зелени листа
и това е от огромно лично значение.
Аз съм свидетел от първия ден,
от втория, от третия, от сутрин до свечеряване.
И участвах в топлото и в студеното,
в което изчезва и в което остава.
Очевидец съм, и каквото знам – знам.
Беше тъмно и дяволско, но ето, просветна.
Като застъпник на пролетта аз бях там,
и запомних, и казвам, и не ще се отметна.
Капани за сънища
„Обучение в покорство“, „Последните глътки“, „Черна захар“
Пролетен литературен салон
Моля, заповядайте!
„Последен ход“ и „И леглото ни е зеленина“
Румен и Златим, „Сони бой“, „Маус“
За „Невероятните приключения на котараците Румен и Златин, някои от които действително са се случили“
Добре дошли във Вселената на приближаващите се лета!
За „Сони бой“
Ал Пачино разказва живота си драматично и кинематографично
За „Маус. Разказът на един оцелял 1: Баща ми кърви история“
„Маус. Разказът на един оцелял 2: Тук започнаха мъките ми“
Свидетелство за Холокоста в потресаващ комикс
В подкаста ТУК
На път
Я, рейсът е на два етажа!
Подтичвам, качвам си багажа.
Държа шишето със водата.
Снегът полепва по стъклата.
Говоря с чужд и странен глас.
Здравейте, май ще съм до вас.
Не е заразно, просто плача
за себе си и изпращача.
Потегляме. Стена снежинки.
Градът е в коледни картинки,
а вече свършва февруари.
На мен под клепките ми пари.
Закуски. Каса. Сръбска скара.
В района сме на Сточна гара,
и аз съвсем безшумно плача
за себе си и изпращача.
През София ще бродим вечно,
а вече всичко е далечно –
алармата на телефона,
сънят, саксията с лимона,
безгрижието, лекотата,
обувките, ключът, вратата.
Ще дойда скоро пак, но плача
за себе си и изпращача.
Кафяво, сиво и студено.
Стъклото млъква замъглено,
но се досещам за пейзажа.
Ако си спомня, ще ви кажа
защо пътувам, накъде ли.
Меле от вторници, недели,
престой, очакване, билети,
трохи от нерви и солети,
живот на точки и тирета,
настинки, снимки от морета,
на път, безпътно, безизходно,
опияняващо свободно,
но ми се иска да не плача,
а да посрещна изпращача,
да спрем, пред къщи да паркираме,
при себе си да се намираме
и вече да не си отивам.
Извън града сме и заспивам.
„Соленият път“ и „В орбита“
„Западният гребен на Еверест“, „Да бди над нея“, „Сложете гащи на тези картини“
Kiss от Ямбол, шер мадам!
С Христо Карастоянов се запознахме в Стара Загора, в музея на Гео Милев. А може би сме се запознали в Ямбол и след това, когато съм го видяла в голямата и шумна писателска компания в Стара Загора, съм казала – Здравейте, срещали сме се на този и този конкурс, а той е отговорил – Мадам, целувам Ви ръка, и после сме се държали така, все едно се познаваме открай време. Поне така се усещаше; затова и първата среща ми се губи от паметта, усещам я като нещо незначително.
Имаше един период, когато доста често си пишехме по мейла или в чата на gmail. Това бяха весели и откровени разговори с много смешки и линкове към песни. Христо ми изпрати да чета ръкописите на „Името“ и на „Паякът“, после говорих за тези книги на представянията им в Стара Загора и в Ямбол и общото ми усещане за онова време е за множество хора, топлина и радост.
Срещите ни с Карастоянов не са били многобройни, но винаги са били интересни и емоционални. Той говореше с ярки фрази, имаше много знания по най-различни теми и обичаше да впечатлява аудиторията. Макар че обикновено обръщаше разговора на шега, казваше умни и значими неща, които след това да обмисляш и да разсъждаваш; мъдрости със закъснител.
Както се смееше шумно и от сърце, така се и ядосваше. Случвало се е да се скараме и ми беше криво и съжалявах защо съм го засегнала. После разбрах, че и други са го ядосвали и си е тръгвал ей така, посред нощ. Да стане от масата, да те изтрие от приятелите си във фейсбук. На другия ден пак да ти изпрати покана, ей така, само за да те изтрие още един път.
Дори и след два-три такива случаи, пак живеех с твърдата, радостна убеденост, че сме приятели, които просто се виждат рядко, защото живеят в различни градове. По едно време Карастоянов се беше зарекъл, че спира писането. Може би му беше докривяло, че няколко пъти се случи да номинират негови книги за различни награди – и нищо. Естествено, шило в торба не стои, той не просто продължи да пише, а написа важни и значими книги, в които острият ум, сладкодумието и талантът му са подкрепени солидно от ерудицията и задълбочените, прецизни проучвания (ако е цитирал заглавието на статия, излязла в даден вестник преди 94 години на определена дата, значи заглавието е било точно такова, а проблемите, коментирани в статията, са били такива и такива, защото…“
Прилагам негов автопортрет, който той ми изпрати за един рожден ден заедно със стихотворение:
Ха-ха-ха! Това е верният ти Карастоянов, изобразен как пие за твое здраве!!!
Може да не си приличам,
но пък как реалистично пия!
То е, щото те обичам,
Донева! Мария!
Изкушавам се да цитирам и още нещичко от кореспонденцията ни. Поканила съм го да изпрати текстове за списание „Участ“, това през 2006 година, и понеже той се е забавил, съм му пратила следното напомняне:
О, Карастоянов Христо,
хайде, препиши на чисто
малко гениална проза.
Изпоти се моя мозък
от тъга и притеснение –
чака той стихотворение,
плиска се като суспензия –
я драсни поне рецензия.
Мъката ми е дълбока –
свършва срока, свършва срока…………..
…
На което съм получила в ответ:
По-спокойно, по-спокойно,
гиди моме звездобройно!
До ще вторник – светъл ден
и ще имаш ти от мен
туй-онуй и тъй нататък
даже без да бъда кратък…
Дотогава потърпи,
просто лягай там и спи,
или квото правиш там.
Kiss от Ямбол, шер мадам!
Христо Карастоянов си знаеше цената. Той обичаше вниманието и му се радваше. Беше душата на всяка компания. Най-хубавото място на масата беше близо до него, защото там се водеха най-разгорещените разговори. Срещахме се рядко, веднъж на няколко години, и пред себе си занапред ще се придържам към версията, че той сега е в друг град, не много далеч, и е само въпрос на време да се видим пак и хубаво да се наприказваме.
Мария Донева
12.04.24 г.
Стара Загора
Мария Донева 