Джаснало се е в прозореца ми. Сигурно е добре, защото после си е продължило по пътя. Сигурно е било мокро – тези хулигани се къпят във водата за пиене. Така се е опряло в стъклото, че е оставило следа с всяко свое пухче. Виждат се окото и човчицата му. Крилата също.
Впрочем може би е било синигерче.
Много е трудно да направя снимка. Тази е най-добрата, която имам в момента. Ако се отдръпна назад, за да хвана и крилата, съвсем изпускам образа.
Ще продължа да правя опити.

на 10 октомври от 19,00
на 13 октомври от 19,00
на лятна сцена на ДТ „Гео Милев“

МАЛКА РОДИНА

музикално-поетичен спектакъл
по стихове на
Мая Ангелова, Ники Комедвенска, Яна Кременска,
Кръстьо Раленков, Николай Милчев

режисьор Светла Тодорова
музикален ръководител Евгени Господинов

На 10 октомври от 18,30 във фоайето на театъра
преди рецитала, ще имате възможност да се срещнете лично
с Ники Комедвенска и Кръстьо Раленков
и да вземете автограф.

Няма нещо по-мило, по-лично и по-неизбежно от родината.
Родното ни място определя нашата съдба.
Не патетичните крясъци, а плачът на бебето. Ненагледната хубост под небето, което опознаваме всеки ден, а то не спира да ни изненадва. Любовта ни, безсилна, всемогъща, триумфираща или безнадеждна. Поривите ни, възторзите и отчаянията. Родината ни, единствена – като майката, като живота и като смъртта.
В този нежен, любовен музикално-поетичен спектакъл актьорите от ДТ „Гео Милев“, заедно с някои от талантливите възпитаници на НУМСИ „Христина Морфова“, ще представят поезията на Мая Ангелова, Ники Комедвенска, Яна Кременска, Кръстьо Раленков и Николай Милчев.
Ще чуете на живо и някои от най-любимите български песни.
Ще си припомним колко е красиво, как е сладко до отчаяние да си българин.

Мая Ангелова

***
Какво са очите ми без гледки
гласът без топлата окръжност на устата
ходилата без гъвкавите стави
видения довеяни от птичите рояци
които сме
сухите треви
нарастват в сълзи и думи
няма вятър – глас
речта е сух варовик
калциран ларинкс в иглолисти хрипове
с пера в трахеята ви викам
с кълбо от корени в корема ви зова
русалки нимфи блатни езерни смоли подкория
фосили бивни прешлени
палеолити в паметта
нима без песен може
в сърцето ни да се изпише
гравюра някоя с резец от струна…

Ники Комедвенска

СВОБОДЕН

Пристигна във квартала като цар –
през храстите, през локвите прецапа.
А всъщност, чистокръвен помияр
с мазоли на подбитите си лапи.

Отде се пръкна просто ей така?
Навсякъде надникна, горд и важен,
и много педантично препика
вратите чак до третите етажи.

А после из градинките вилня
и козината крастава си чеса.
Без капка срам и никаква вина.
Свободен като цар. Егати песа!

На сутринта, невинен по душа,
през три квартала кучките подгони.
Каквото смогна, всичко овърша
без подпис и във разрез със закона.

А след това – истерия и смрад.
Съседките чумосаха го трижди.
Къде така изчезна, гад със гад!
… Да знаеш само колко ти завиждам…

Яна Кременска

***
Това няма как да се разбере.
Колкото и светът да го срича.
Любовта е сигурно диво козле.
Божия милост. И…е ничия.

Катери се, скача от скат на скат.
Откъде толкова равновесие?
Сбъркан е от началото този свят.
Любовта е простичка и е лесна.

Стига да можеш да полетиш
я към върха, я към бездната…
Ти… защо и тази нощ пак не спиш?
Козлето ти ли внезапно изчезна?

Кръстьо Раленков

СТИХОТВОРЕНИЕ БЕЗ ЖЕНА

В това стихотворение жената липсва.
Жената е заминала завинаги.
И този мъж напразно дири истини
в безвкусно вино, в пресушени книги.

Това стихотворение не утолява жажда,
макар че си припомня устните й.
И този мъж с тъгата се сражава
по всичко случило се. И пропуснато.

В това стихотворение той е небръснат.
Отчаян. И по-мълчалив от камък.
Но точно в този миг отвън се звънва –
почти нечуто, като полъх кратък.

Тя е отвън и видимо е нервна.
Разплаква се, когато я прегръща…
И тръгва си това стихотворение,
докато двамата си влизат вкъщи.

Николай Милчев

ДУША

Вече можеш да ми вземеш душата с памук
и със същия този памук да я загърнеш.
Аз само за тебе си мисля и затова съм тук –
за да ми вземеш душата и да не ми я върнеш.

Вече можеш да ми кажеш, че съм твоя душа,
нищо, че не съм виждал как изглежда душата –
аз съм виждал как ти късаш в градината цветя
и колко са щастливи цветята.

И какво, че не съм цвете – няма начин да е така,
един мъж няма как да е цвете в градина.
Но ти ми вземи душата и ми стани душа
за колкото искаш години.

Новата книга на Джулия Доналдсън и Аксел Шефлър от миналата седмица е по нашите книжарници.
„Тримата стари злобари“!
Тя е много симпатична заради заглавието, и специална заради него – Аксел Шефлър лично го е изписал на български език.
Когато пристигнаха файловете, последните илюстрации още не бяха оцветени, толкова е нова.
И понеже днес е 15 септември, искам да пожелая на всички родители, ученици и учители да се сблъскват със злобари само в книгите, и никога в училище. Амин.

ЧЕТИРИДЕСЕТ КИЛОГРАМА ЧЕРВЕНИ ЧУШКИ.
Друго няма.
Под залез зрял и септемврийски,
аз маратонски, олимпийски,
отшелнически, самурайски
над черен чушкопек китайски
глава навеждам одимена.
От мене цялата Вселена
на пръсти се отдалечава –
така ентропията става! –
и аз съм сам-сама със тия
червени планини капия,
с парфюма роден, православен,
от Митко Таралежков славен.
И кожицата тънка пука,
и сокът къкри и свирука,
и чушката готова става,
и в тенджера се задушава.
След нея друга, трета, пета…
Човек на задника си шета,
пече се сам на огън земен,
във Меден рудник, в Пловдив, в Земен…
Светът дими от четри края…
Със чушка кръст ще начертая
от Дунав до Егея бял…
Да, цял живот горял, димял,
накрая всеки се навежда
над чушкопека със надежда –
щом чушки замразени има,
ще преживее тази зима,
и нова пролет ще дочака.
И пада нощ. И тлее в мрака
вътрешността от бяла глина,
и вдъхва моята родина…
Гърми тава като камбана.
Край! Огън, чушка не остана!

Когато видя, че преводач на някоя книга е Нева Мичева, първо купувам, после чета заглавието и книгата до самия край. През годините безброй пъти съм се уверявала, че щом е замесена Нева Мичева, няма слаби автори и случайни произведения. Може четивото да се окаже объркващо новаторско или тежко в емоционален план, но винаги си струва отделеното време.
Това напълно важи за сборника с разкази на Наталия Мешчанинова. Самото заглавие всъщност е отказ от озаглавяване, до крайност непринуден жест и нежелание да се обяснява и украсява написаното, нежелание да бъде прикоткан купувачът в книжарницата. Все едно авторката казва: „Искаш да четеш? Взимай на своя отговорност. Аз не ти обещавам нищо.“
Така си я представям. Всичко в шестте сравнително кратки разказа от този сборник е картинно и лесно за визуализиране – и читателят се чувства като безпомощен очевидец на престъпление, неспособен да се притече на помощ, почти съучастник.
Авторката споделя, че разказите са автобиографични и след написването им е спряла да сънува кошмари. Освобождаващо, пречистващо споделяне на жестоки тайни, пазени от най-ранно детство. Смазващото чувство за вина, което е вменено на жертвата – затова, че е жертва, затова, че не е била спасена.
Героинята е дете и разказът проследява живота й от около петгодишна възраст, после на 9, на 13, на 15 – до времето, когато вече е свободна млада жена с професия и собствено семейство.
Самата идея за роден дом и роднински отношения е проблематизирана. Семейството е формално, в него липсва сигурност, обич и благост. В дневника си момичето се опитва да редактира живота си, да го разкраси, да му втъкне поне мъничко смисъл. Грозотата в отношенията е неразрушима. Случайните благородни пориви много скоро се превръщат в собственото си отрицание, дори осиновеното бебе е заподозряно за въплъщение на дявола.
Героинята се опитва да компенсира с обич, загриженост и старание. Не получава закрила от майка си, затова с цялата си пламенна душа се опитва тя да бъде закрилящата. Насилвана от пастрока си, се хвърля да търси любов сред случайни мъже, които също я насилват.
Веднъж осмелила се да каже на глас истината за майка си, за да стигне до край, тя не спестява и истината за себе си. За всички непоносимо срамни неща, които е правила. Без обяснения и без оправдания, като наложено самонаказание. Заради ума и съвестта си става омразна за „близките“ си – защото животът минава в студ и жестокост, все едно винаги е било така и така трябва да бъде, а грозотата става видима заради ужасения поглед на детето, което я осъзнава.
Героинята вярва в силата на думите. Има един наистина поетичен разказ, в който като нежен рефрен се изреждат природни образи, красиви феномени, изящни мигове: „Като видя ягода, си намислям желание. Като видя следа от самолет – също. Или звезда. Или вълна… Като видя дъга, си намислям желание. Разрази ли се буря, си намислям желание. Ако кажа нещо едновременно с друг, си намислям желание. Щом дойде пролетно равноденствие, си намислям желание. Дано да падне от скала и да го изядат мухите.“ Беззащитно и безпомощно, насилвано от години, молитвата и мечтата на детето е насилникът да умре. В друг от разказите майката обмисля да направи „мокра поръчка“, за да се отърве от голямата си дъщеря, така че… такова им е семейството. Но момичето призовава смъртта само с красиви думи (забележете ритъма – чудесен превод!), и е убедена, че след години с написването им е предизвикала тази смърт.
И с тази книга, с оголени, жестоки, смели думи, хвърля тежестта на грозното си детство от гърба си. Тази книга е подвиг.

Статията е публикувана на 25.02.22 г. във вестник „Сега“.

Ех, че хубаво!
Ще бъда в Габрово на 17 септември да си говорим за букви, за животни, за приказки и за каквото обичаме.
Ако пристигна навреме предния ден, ще успея за срещата с бай Илия Деведжиев.
Цялата програма ми харесва. Ето я по дни и часове ТУК.

Никой не може да те направи поет!
Съгласна съм, и то много съгласна. Даже ще добавя: никой не може да те направи оперен певец, цигулар или художник!
Никой не може да те направи шофьор на камион, нито златар, нито шивач.
Никой не може да те направи. Само ти можеш да се направиш, като учиш и си блъскаш главата, и опитваш сто неща, крадеш занаят, попиваш знания, сравняваш, гледаш добри и лоши примери… целия процес.
И пак няма гаранция.
Сигурно е само, че всичко си иска труд, време, внимание и учене.

Казвам го, защото Творческа академия „Заешката дупка“ кани желаещите да се запишат на курсове през октомври.
И аз ще участвам по покана на Рене Карабаш. С Азис Таш ще водим занимания, свързани с поезията.
Онлайн, два пъти седмично, в понеделник и четвъртък вечер.

От 40 години мисля за стихотворенията и ги чета и преживявам и съчинявам и ако и вие сте на тази тема, ще обменим съгласия и несъгласия.
На мен ми е скучна теорията извън контекст, затова ще работим по текстове и с конкретните примери ще откриваме общи важни неща. Имам предвид текстове от класически и съвременни автори, както и текстове, които сте написали вие преди или по време на общата ни работа.
Също така ще се радвам да ви разкажа, каквото съм научила през годините за това,
1. как се издава книга,
и ВТОРО, какво се случва след излизането й и какво бихме могли да направим, за да не се кумим като току-що паднали от небето и да викаме „ами аз не знам, нямам опит, никой не ми е обяснил“. И то вярно, че никой на никого нищо не обяснява. А пък е неловко да питаш.
Ще се радвам, ако питате.

Подробности и много интересни неща има на сайта на академията. ТУК

Не е рожден ден, а така се усеща.
Сама съм, но мисъл със мисъл се среща,
разлиства се спомен, протяга се чувство.
Приятелството е наивно изкуство,
на пръв поглед просто, случайно се ражда,
със точната чаша за твоята жажда,
държи те, помага ти да презимуваш,
подсеща те кротко защо съществуваш.
Например, да кажа за себе си лично,
родена съм, за да се чувствам отлично,
да правя, каквото със радост се прави…
А то не е толкова лесно без здрави,
макар и ефирни подкрепящи нишки,
и без споделени шеги и въздишки,
солени и сладки желани съвети,
прозорче, готово за тебе да свети.
Подаръци скъпи, със нежност подбрани,
един шарен ангел от ангела Ани,
две картички смели по Български пощи.
Не сме се забравили, има ни още,
и още ни бива, и супер сме даже…
Рожден ден ще имам, когато ти кажеш!