Шумът избледнява още с първите стъпки. Мъх. В гората тук-там между преплетените клони се сгромолясва стръмна светлина. Тук мракът е зелен, не дъжд, а лято и спокойствие вали. На светло и открито една затоплена скала посреща едрите дъждовни капки и в същата секунда те изсъхват.
Докато превали, за никъде не бързам. Отблизо наблюдавам как се стича водата. Даже първо не намокря пръстта, а вадите се плъзгат върху нея и понасят на раменете си крилца от мравки, борови игли и семена.
Пукнатините в камъка не се запълват, дъждът долива свежест и вода. Протягам си ръката и я мокря. Измивам си лицето.
Започва да вали и под дърветата. Една студена капка под яката ми. Студено и горещо едновременно. Ако се върна, откъдето съм дошла, след две минути ще съм на алеята, след пет – в града.
Но този дъжд така прилича на приключение – представям си, че трябва да спасявам кожата си, да струпам дом, прикритие, и после да намеря какво да ям. Да открия огъня.
Съвсем сама, в началото на пътя, на гората, на друг живот, на нулата, начисто, без дата, и вече уморена от вековете, които трябва да догоня.
Но днес е днес.  И камъкът пред мен ми заприличва на надгробен камък, под който някой спи – и може да съм аз. По мокрите пукнатини и жили почти разчитам образ на човек, елен, шишарка и светкавица.
Светкавица! Почти веднага – гръм.
Усещам се така проливно мокра, че просто няма смисъл да се крия – освен под камъка.
Но вече ми е рано.

– Къде е заекът?
Ниският дрезгав глас се понесе из подземието, зави по най-близкия тунел и ехото продължи да обикаля и да се завръща. Отделни думи и срички кръжаха из това подземие от години, срещаха се сами със себе си, преплитаха се противоестествено и образуваха нечестиви сквернословия и благословии, които се сбъдват.
– Къде е заекът?
От тавана се изрониха около два и половина квадратни метра мазилка. Някакъв плужек се отлепи от фаянсова плочка със звук като от целувка и пльокна в една локва.
Двамата бандити знаеха от опит, че когато босът им заговори с този глас, смъртта е близо. При предишното му избухване бяха осемнадесет, не двама.
– Вас питам.
– Заекът… има едно нещо…
– Какво нещо? – от хрипкавия стържещ глас арматурата в бетонните плочи се покри с ръжда.
– Има едно…
– Едно има…
– Едно какво? – този тембър отвинтваше болтове, човек. – Пратих ви да откриете и да доведете любимия ми заек, и след 8 дни с неограничени ресурси, включително хеликоптерен отряд, 6 танка, 14 бели нинджи и 12 черни, се налага да задавам въпроса за трети път. Да го задам ли?
– Не знаем къде е заекът! – двамата бандити се пречупиха психически и едновременно рухнаха на колене и се обляха в сълзи. – Намерихме само едно око! Ето го!
Единият бандит бръкна в джобчето на жилетката си и извади хартийка. Разгъна я с треперещи пръсти. Вътре наистина имаше малко кръгло бяло око със сив ирис. Окото гледаше втренчено, но и игриво.
Босът гледаше окото и окото гледаше боса. Босът първи не издържа и мигна.
– Значи все пак го направи. Вие двамата, станете. Не сте виновни.
Бръкна в сака, който стоеше на пода до стола му, извади две дебели пачки и ги хвърли на горилите си.
– Вземете това като компенсация за неудобството.
– Но… ние не го намерихме.
– Заекът не е бил нито отвлечен, нито откраднат, нито убит. Той сам е пожелал да замине. Когато баба ми го подари на смъртния си одър, тя ми каза: „Този заек не е обикновен. Той ще изпълни всичките ти желания, ще те направи всемогъщ и безсмъртен, ако наистина искаш това, но…” – и изпадна в кома. После излезе от комата и завърши: „Но ако реши да се махне, не го търси повече. Той би дал едното си око за свободата.” След тези думи баба ми си умря окончателно.
Мутрите плачеха, дали от жал за бабата, дали от радост, че са живи и богати. Шефът им плачеше за заека, а окото на заека не плачеше.