Ура!

Ще пием кафе, ще си купуваме книги, ще се веселим както никога, а всъщност както винаги сред свои, сред съкровища от думи, сред златни приятели, коледна украса и…
Аз ще бъда там със сигурност в петък следобед, много ще ми се пие кафе и много ще ми се подписват книги, и много ще ми се прегръщат любими хора. Особено към 17 следобед на щанда на Жанет 45, на третия етаж.
Вижте, аз съм зрял, леконадебелял и определено уравновесен човек. Но като си помисля за Панаира на книгата, започвам да се смея и да очаквам само хубави неща. И ще си играя на „Жената зад щанда“, а пък всъщност предимно ще създавам суматоха. Това ми е любимото! 🙂
Ето и плакат за незабрава и нагледност – снимката е направена от Христо Христов, а плакатът – от Зоре.

На тринайстия ден от дванайстия месец на 2018
в Чайната на „Бенковски” 11 в София
джазът отново ще пее на български

с гласа на Марина Господинова
тромпета на Венци Благоев
думите на Мария Донева
и пианото на Антони Дончев (или Антони Дончев на пианото?)

Синоптичната прогноза обещава дъжд, примесен със сняг,
а ние ви обещаваме два часа музика и поезия, 
време само за вас,
докато слушате музиката, да чуете сърцата си,
да си припомните някой красив миг, да помечтаете за следващия,
да мислим само за хубавото и така да направим място за празниците в живота си – 
през зимата и винаги.

Резервации на телефон: +359 887 051080
Вход – 10 лева

ДжаП.Бг – https://www.facebook.com/groups/318368831534421/

Събитието във фейсбук (с клипче вместо картинка най-отгоре, не знам как Марина ги прави тези чудеса!) ТУК

„Забранете тази книга” е кратък детски роман за бързо прочитане. Действието се развива само за няколко дни, но в тези дни на героинята се случват толкова важни неща, че тя със сигурност няма да ги забрави, дори когато стане голяма и има собствени деца и внуци.
Ето така си седя на леглото и си мисля за бъдещето на Ейми Ан, а после се сещам, че тя не е истинско момиченце, а само геройче от книга, и разбирам колко хубава е историята и как хитро ме е приобщила, а уж съм изпечен стар читател.
Сюжетът е прост и може да се разкаже с две изречения: в библиотеката на едно училище забраняват цял списък с книги под предлог, че могат да бъдат опасни за децата. Третокласничката Ейми Ан преодолява срамежливостта си и заедно с приятелите си намира начин да спаси от забрана любимите си книги. Докато се бори за книгите, тя започва да общува по-успешно с другите деца и с възрастните, научава, че има много пътища към една цел и е важно да избереш най-подходящия за момента, разбира какво е да се поставиш на мястото на другия и да вникнеш в гледната му точка, научава се да споделя – мисли, книги, каузи, спечелва уважението на околните. Много й се събира за няколко дни и не й е лесно, но човек не израства от лесното, нали?

Добре, знам, че издадох горе-долу какво става, но имам оправдание:
– децата не четат препоръки за книги от разни лелички, а книгата е главно за детска аудитория.
– възрастните, които биха прочели моя текст, ще се забавляват толкова много като подхванат „Забранете тази книга”, че изобщо няма да се сетят за мен, а ще си следят историята и ще се радват.
Защото:
Преводът на Елена Павлова е хубав, гладък и лек, нищо не ме подразни, толкова е приятно, благодаря!
Книгата е оформена много интересно и уютно и отвън, и отвътре – с купчинката обикнати, спасени и споделени книги, която расте в полето отдясно (ще видите).
Главната героиня е бонбон! Момиченце на девет години с две сестрички, които са истински чудовища (верно са нетърпими, но като не са ми на главата, направо ми иде да ги намачкам и нацелувам). Впрочем, таткото на Ейми Ан също е подходящ за нацелуване.
Ейми Ан, освен останалите чудни качества, които притежава и заради които всяко момиче и момче биха искали да й бъдат приятели, е и много наблюдателна. И понеже историята е разказана през нейния поглед, всички герои са уловени с нещо ярко и характерно, така че аз се чувствам, все едно ги познавам отдавна.
Най-любима ми е библиотекарката с роклята на точки, естествено.
Ейми Ан има навик да премълчава нещата, които мисли. Аз по-често имам същия проблем, само че наопаки – първо казвам думите, а после мисля дали е трябвало да говоря. Но като виждам какви добри неща се случиха с нея, когато се научи да се обажда на място, чудя се дали да не опитам аз пък да си премълчавам понякога.
Развитието на събитията е предвидимо, но не по глупав или дразнещ начин. Освен това предполагам, че за децата нещата няма да са толкова прозрачни.
Много ми харесва чистият и точен изказ, с който са предадени миговете. Чувствата – решителност, колебание, огорчение, досада, моментът, преди да е поемеш риск, моментът на облекчение. С очарователна лекота, без да се натиска прекалено. Емоциите са нарисувани с чисти и ярки бои, които изглеждат красиво и поотделно, в реда, в който се леят, а също и когато се смесени. Няма мръсни и грозни оттенъци. Хубаво е.
Като бивша учителка, беше ми любопитно да хвана някои от похватите, които учителите на Ейми Ан прилагат, начинът на общуване, дори самата организация на училището. Директорката с бананите – каква симпатична директорка! Часът по свободно четене – един час от седмицата, определен за това, всяко детенце да си чете наум книжка, която си е избрало – всяка книга, само да не е учебник. И децата обичат този час.
Ейми Ан обича четенето.
Ако й беше безразлично, тя нямаше да обърне внимание на глупавата забрана. Още повече, че тази забрана е представена по загрижен, политически коректен, съвсем безобиден уж начин. Децата извеждат тази хиперкоректност до абсурд, иначе тя би могла – какво би могла, тя се приема безропотно от обществото и от всеки отделен човек в него. Какво да се занимаваме с тия глупости, нали…
Книгата показва колко е важно да ни пука. Да си разваляме спокойствието в името на нещата, които смятаме за важни. Да правим жертви и да търсим съмишленици. Да не се отказваме. Да не пестим сили.
И, разбира се, това е книга за книгите и библиотеките. Любимото ми!
Ето основната идея, както е на стр. 75.
”Хубавите книги не бива да остават скрити. Трябва да се четат от колкото може повече хора и колкото се може повече пъти. Само че това не беше съвсем вярно. Не само хубавите книги не бива да остават скрити. Отнася се за всички книги. За която и да е книга. Няма значение за какво се разказва в тях и дали аз ги харесвам, нито дали ги харесва госпожа Спенсър или пък училищното настоятелство.
Аз имах късмет. Родителите ми бяха готови да ми купят всяка книга, стига да ги помоля. Но не всички родители биха го направили. И не всички можеха да си го позволят. Именно затова съществуват библиотеките: за да осигурят на всеки равен достъп до книгите. Това бе и причината да отворя библиотека „Шкафчето на забранените книги” и заради това възнамерявах да събера всички книги, забранени от госпожа Спенсър. Дори тези за Капитан Гащи.”
Нали е умно дете Ейми Ан!
Разбира се, често забраната прави нещата по-сладки (например ябълките). И обратно, но всъщност същото: задължаването и натрапването отблъскват дори от неща, които сами по себе си не са неприятни. Но това са твърде елементарни методи за събуждане на интерес и обич към четенето и създаване на трайни навици. Разбира се.
И още нещо, с което „Забранете тази книга” спечели и без това отдаденото ми сърце. Много се забавлявах дори само със заглавията на книгите, които са споменати. Откакто четох „Градът на сънуващите книги“, не бях попадала на толкова много чаровни заглавия, а тук става дума за имената на реално съществуващи книги – още по-страхотно. Заглавието е като адрес, като врата, която можеш да отвориш и да влезеш в градина, да тръгнеш по път, да гледаш към различен хоризонт. Имах това чувство – като пред път – през цялото време на четенето.
С удоволствие ще потърся онези книги, които са споменати и са преведени на български. С нетърпение ще чакам да бъдат издадени онези, които още не са. В очакване съм. Списъкът с книгите, споменати в историята, е много по-полезен и интригуващ, отколкото въпросите от Наръчника за ученици и учители. Само той ми покътна настроението, но аз пък с кеф го зарязах след първите няколко реда и така си възвърнах непокътнатия вид.
Обобщение: прочетете тази книга. Умна, забавна, може да помогне на много хора. Точно такива приятели си търсим, нали?

• Текстът е публикуван първо в К – Вестник за критика, дебати и културни удоволствия.