В някой друг живот ще живеем в къща.
Ако е студено, ти ще ме прегръщаш.
Ще се запознаем в детската градина.
Няма да допуснем пак да се разминем.
Ще сме закопчани. Ще сме заварени.
Нито аз без тебе. Нито ти без мене.

Ще си бъдем свои, любовта ни – цяла.
А сега какво е? Аз съм те живяла
отдалеч, накратко, в нощ като минута,
невъзможно рядко, на страха във скута,
в ноктите на риска, в стаи от тревога.
Колко много искам. Колко малко мога.

Тази тайна мисъл ме сдобрява с края.
Ако ни е писано пак да се познаем,
пак да ме намериш, пак да те обикна,
ще си тръгна смело, с тъмното ще свикна.
Само… Ти не бързай да нагазваш в мрака.
Колкото е нужно, толкова ще чакам.

Накипрена със пъстро шалче,
изплетено на нервна почва,
нарязва ябълка на залчета,
притихва – сериалът почва,

забърква клюките с кафето
с приятелките си любими,
кълне ги кротко зад пердето,
защото са непоносими,

а старостта е прилепчива,
прилежна, вярна, всеотдайна,
единствена не си отива,
задълго не остава в тайна,

превзема нови територии
и корените й са бели,
предъвква все едни истории
и покорява ниски цели,

и улицата й е къса,
а пък изглежда непозната,
и мислите й са накъсани,
и недовиждат очилата,

затваря лятото в буркани
и във килера го подрежда –
след нея сладко да остане
и консервирана надежда.
 

Интересно е да бъдеш слон в Истанбул. Харесва ми.
Аз съм слон на свободна практика, а в големия град има много възможности. Канят ме на тържества, на подписвания на международни договори, на празници и панаири. Викат ме за снимки (красив съм на фона на залеза над Златния рог). Помагам за брането на мандарините и маслините в дворчетата. Понякога работя като бавач, приспивам деца. С мен никой не може да се страхува от тъмното. Аз буквално съм голям приятел.
На младини се бях замесил в някои афери. Напуших се с хашиш и потроших един стъкларски магазин, снимаха ме и ме изнудваха. Но това е минало.
Изкупих греховете си с общественополезен труд. Свалил съм 139 котета от високи клони (138 + 1, което всяка сутрин се покатерва на чинара до нас и започва да се дере да го сваля, така започва денят ми), пренесъл съм стотици багажи на старци, а в събота, неделя и в пиковите часове регулирам движението на някои кръстовища.
Водя пъстър, но спокоен живот. Живея на пристанището в яхтата си. Тя не плава, много е стара. Обичам я.
Истанбул е родният ми град. Не бих се преместил другаде. Храната е добра. Има движение. Прииждат туристи от цял свят – понякога дори и аз се сливам с тълпата.
Нощем от леглото си виждам светлините на корабите, колите, които прекосяват мостовете над залива от Европа към Азия и от Азия към Европа. Наблюдавам луната и отражението й в черните води.
Заспивам с въздишка като човек.
Будя се като слон, протягам се, закусвам, свалям котето от чинара и тръгвам по улиците. Оглеждам се за работа. Всеки ден ми е различен от предишния. Аз съм щастлив истанбулски слон.

Любовта не намалява.
Трайна е до изтощение.
Чезне нашата представа,
че сме свои, и кое ни е

карало да бъдем близки,
и какво ни е събрало,
как отчаяно сме искали
да сме неделимо цяло,

без мъчителни въпроси
в умовете ни да зреят.
И сърцата си сме носили
нежно, да не се разлеят…

Преболява. Не е драма,
нежността че си отиде.
че един за друг ни няма,
че сме станали невидими,

че пропадаме безследно,
незначителни, неважни.
Тихо, без да ни погледне,
без да се обади даже,

тръгнала си е от къщи
сам-сама да се спасява…
Другаде, но цяла. Същата.
Любовта не намалява.
 

Моят пазител допуска да пия сама.
Той е искра на ръба на звънливата чаша.
Гледа вратата, когато не съм у дома.
Като за ангел е доста смутен и наплашен.

Като за ангел е слаб. Но отдавна  е мой
и е научил от опит – не искам съвети.
В някои дни се усеща могъщ, и герой,
и ме прегръща от радост, и пее, и свети.

Като за ангел гласът му е доста фалшив.
Важно е да съм добре – имам да го закрилям.
За да ме пази, той трябва да бъде щастлив.
Дръж се за мен, мили ангеле, ангеле мили…

Светът спря да се върти един юнски ден в 9,15 сутринта.

Въртенето не спря внезапно.

Белезите се виждаха от седмица, но кой да обърне внимание, че денят става все по-дълъг… когато е топло, слънцето се протяга като котарак, а котката се протяга като слънце… и хамакът се люлее бавно и не спира, напук на гравитацията… и залезите са портокалови, ягодови и малинови…
а в тъмното звездите падат и чертаят траекторията си дълго, светлината им се разтваря постепенно, сякаш пуска жилки и се вкоренява в черното небе.

Усещането беше като от глътка шампанско на гладно.

Петлите кукуригаха меко и колебливо, в необичайни часове. Кучетата не се отделяха от стопаните си. Конете влизаха в циганските колиби и спяха прави над постелите на циганчетата. Старите хора умираха с усмивка в съня си, а бебетата проговаряха с цели изречения насред кърменето.

После, в 9,15 сутринта, светът спря.
Някъде беше зима. Някъде беше нощ.
Тук черешите поруменята и увиснаха след последното леко поклащане.

Ветровете спряха на място. Бръкнаха с показалци в устите си, ориентираха се и си избраха нови посоки – от местата с вечно лято към местата с вечна зима.
На Луната й отне цяла секунда, докато осъзнае, че занапред ще бъде почтена луна с трайни чувства и постоянно отношение – винаги усмихната към едни, винаги хладна към други, търпелива съпруга на света, а не капризна, но романтична любовница.
Моретата се слегнаха, теченията им се завъртяха като неспокойни деца, легнали напреки на леглата на родителите си.
Прелетните птици замръзнаха във въздуха и тупнаха на земята, цопнаха във водата, потънаха в зелените треви, а стрелките на вътрешните им компаси се завъртяха бясно и литнаха без тях – без посока из въздуха.
Токът спря, юпиесите се прекръстиха и се споминаха, интернет се разпадна на единици и нули и един милиард чата пресекнаха на средата на думата.

Липите избухнаха в аромат като мармалад, гъст и сладък. Южните прозорци пратиха слънчеви зайчета на северните прозорци, после зайчетата се разбягаха. Тревата кихна с хиляда мака в секунда.

Светът остана така неизвестно време – смаян, възторжен, разсънен, с ясно усещане за всеки милиметър от облото си, разцъфнало, вятърничаво небесно тяло.

Ето такава беше онази целувка.

Лъвовете са в духовни Африки,
тигрите – в печални Азии на чувствата,
в планините дебне рис на риска.
Те ядат човешко, хапят по сърцето.

Затова
преследваме баналното –
както се преследва ценен дивеч.
То се стига лесно,
бързо се опитомява.
Като котка
във ръцете ни само се гали.
Пишка по ъглите
и ни прави свои.
Разбираемо и мило,
с атмосфера.

Става само малко неспокойно,
щом позакърнелият му усет
долови зад потните прозорци,
че навън поезията броди.

*

Мария Иванова-Фьон ми направи вълшебен подарък – запазила е и ми изпрати няколко стихотворения, които съм писала 2004-2005 година, когато след десетина години прекъсване си спомних, че ми е харесвало някога да пиша.
В литернет имаше едно място, наречено „Поетична тетрадка“, не се изискваше регистрация, влизах там и пишех, без да мисля, без да имам никаква идея, просто се надявах нещо да се случи. Това за котките е от там.

Благодаря!