Има любов!

Тази книга е дори по-смешна, отколкото жълта, а тя е много жълта.
Нароиха се напоследък, по-жълти и от дюля, и от лимон, и от гинкото в градската градина. Ето ги например „Тъжните животни” (хареса ми), „Дребната старица, която наруши всички правила” (не съм я чела, искам я), а също и „Чудото в Поскокова Драга” на Анте Томич, за която ще ви кажа сега.

Първо на първо, да знаете, че не става дума нито за подскачане, нито за някоя си Драга. Преводачката Русанка Ляпова любезно обяснява още в самото начало: „poskok” на хърватски означава „пепелянка” и това е фамилията на Йозо, а от там и името на селото, в което той живее („draga” – „долина, усое”, Поскокова Драга – Пепелянково усое)
Йозо Поскок е толкова проклет, че фамилията му е обида за пепелянките. Лош, тъп и проклет човек, еййй. Още на втората страница вече толкова абсурдно зле се държи, че на тебе ти писва и с детска радост проследяваш как го е напердашил синът му. Случаят започва така: „Крешимир, тогава едва ли е бил на повече от седемнайсет, счупи дръжката на секирата и без да се замисли, Йозо го шамароса, а малкият, Бог да го убие, го сграбчи за ревера на дрехата и прас, прас, прас, прас, бекхенд, форхенд, бекхенд, форхенд, бекхенд, форхенд… Крешо вероятно нямаше да е спрял и до ден днешен, ако баща му не го бе изритал неспортсменски в слабините…“

И после става все по-смешно!
Страница след страница отлитат, докато Йозо и четиримата му синове взимат инкасатори в плен, търсят любовта, отвличат невеста от църквата, взривяват амуниции, готвят качамак, бягат от затвора, правят ремонти, надвиват злото в лицето на шефа на родната полиция, бият се със скинари, бранят честта на хърватските ветерани от войната… и всичко това на фона на хубавия Сплит, по пътищата, ресторантите и сред живописната хърватска природа.
Има още →

Да ви кажа за „Баба праща поздрави и се извинява” – изд. Сиела, превод от шведски Любомир Гиздов, Дамян Дамянов – художник на корицата.
Това е новата книга от Фредрик Бакман, авторът на „Човек на име Уве”. Купих я и няколко дни просто си я имах. Поглеждах я, изправена ей там, върху планина от книги за четене (за повечето пари съм давала, други отдавна вече трябваше да съм върнала, но от шиене доста време не четох хич. Все пак и правенето на хора не е работа без значение!)

И я прочетох.

Първите две глави ги прочетох в маршрутката, с която за последен път отидох до Раднево и обратно. Доста се смях и малко поплаках (на стр. 31 за първи път). Мисля, че това беше подходящ завършек на един важен и много хубав период от живота ми.

Няма защо да отлагам, веднага ще ви кажа – „Баба праща поздрави и се извинява” не ме разочарова.
Като знаете колко много, ама многомного обичам книгата за Уве, това си е отличен резултат.
Книгата за баба ми хареса. Най-много заради смешните неща в нея. Заради приказно хубавата бойна баба и заради Елса. Заради майката и нейния овладян начин да прави нещата. Овладяно.

Има още →