Това заглавие съдържа в себе си цял роман.
Хванах се, че мисля за него и се опитвам да отгатна за какво става дума в книгата. Първото ми предположение беше очевидното – че става дума за отминала любов и за някой, който се е възстановил почти напълно от раздялата.
Аз си мисля: „Ако можех да те видя сега, да те зърна, някой да ми каже какво се случва, как се справяш, с какво си запълнил мястото ми…”
Но това е съвсем друг роман.
А „Ако можеше да ме видиш сега” е книга на Сесилия Ахърн. Препоръча ми я Таня от Хеликон и привлече вниманието ми. Аз първо не си я купих, защото тия 17 лева ама хич не ми се даваха.
Наистина, като си помисля за стотиците хиляди книги в библиотеката, които не съм прочела, напоследък ми става все по-съвестно, че постоянно купувам книги.
Така че се въздържах.
Но един ден Иво ме заведе в мола, погледнахме в един магазин, който го интересуваше, и после ме заряза и отиде на среща с приятели, и аз останах сама в големия мол. И какво? Отидох в книжарницата, купих си книгата, намерих си тихо място в едно кафене и започнах да чета.
Дожаля ми за сервитьорката – попитах я за няколкото специални предложения (капучино с вкус на ябълков пай и други разни парфюмерии), а тя не беше ги опитвала. Така че си взех мляко с нес кафе и…

Нека започна с това, което не ми хареса. В книгата всичко е казано направо. Ама по най-късия възможен път, че и леко тромаво. Просто е съобщено – тя е такава, прави това и това, защото така и така. Все едно авторката не вярва, че ако ми покаже нещата, аз ще се сетя защо са такива, затова ми ги обяснява доста прилежно. Аз не обичам претенциозните, загадъчни, завъртени изказвания, но не обичам и чак толкова да ми сдъвкват храната.

Обаче… докато се възмутя както трябва, усетих, че още преди да се е разразил, ядът ми затихва, и аз се оставям да ме водят. Стана ми чудно като какво ще е това същество… да е куче, не е куче, защото има часовник на ръката и маратонки, изцапани с трева… но и дете не е… пък загубило най-добрия си приятел преди три минути и тръгва да търси следващия си най-добър приятел… И после изведнъж сцена с бяс и крясъци, а в същото време смях и търкаляне по тревата…
И се предадох и започнах да чета книгата такава, каквато е – добре, обяснителна, но пък интересна.
Мисля, че историята се разказва така бавно и внимателно, защото една съществена част от нея е през гледната точка на Айвън, а той от векове е свикнал да общува с деца и затова така хубаво и кротко обяснява. Може би е затова.

Развих вкус към четене на женски романи, докато лежах бременна в болницата месеци наред, и ценя увлекателното четиво, което те занимава с поредица от случки и преживявания и така ти дава да си отдъхнеш от своите грижи поне за момента на четенето. А и в обтекаемата, гладка опаковка на роман за минаване на времето спретнато са подредени куп сериозни теми – за отговорността и грижата за семейството, за жертвите, които човек прави, за прошката, за реда, за израстването и за отглеждането на децата и на себе си.
Говорихме си после с Таня и тя ми обърна внимание върху друго хубаво нещо – героят на книгата е, ох, да речем за удобство – въображаем приятел. Чудното е, че и той е объркан и озадачен, и той изпада в необичайна ситуация и не зная как да постъпи.
Героите, Айвън и Елизабет, хем са много различни, хем си приличат по безброй важни неща. Красиво е как се доближават и стават видими един за друг. То точно така си става в живота.

Да ви кажа честно, краят не ми хареса. Беше правилен, не съвсем това, което очаквах, справедлив, красив, вълнуващ, дори поплаках малко, с радост, тъга и удовлетворение. Но ме подразни това рязко припомняне на епизод от миналото, който нито беше някакво велико откровение, нито някаква велика изненада.

Сега е ред на трите неща, които ми харесаха много, ама много, и заради които книгата си струва четенето според мен.

1. Действието се развива в Ирландия, красиво е, чисто е, бих отишла там. Харесва ми.

2. Има много хубави мисли, които ме забавляваха, накараха ме да се замисля, доставиха ми удоволствие. Никакви прозрения или разтърсващи открития, но хубави, разумни мисли, успокояващи и проясняващи моя на моменти пообъркан ум.
„Важно е не как изглеждаме, а ролята, която играем в живота на най-добрия си приятел. Хората  избират определени приятели, защото това е компанията, която търсят в конкретен момент, а не защото имат подходящия ръст, възраст или цвят на косата.”
Веднъж прочетох, че малкото дете обича майка си, без значение как изглежда тя. Новороденото бебе дори не може да я види както трябва, но знае, че това е точно тя, нали!

Или пък това например:
„Когато изпуснеш чаша или чиния на земята, те издават силен трясък. Когато се пръсне прозорец, пречупи се кракът на маса или някоя картина падне от стената, следват гръмки звуци. Но колкото до сърцето, когато то бъде разбито, това става съвсем безшумно. Човек би помислил, че като е толкова важен орган, би издало възможно най-силния шум на света или дори може да се чуят някакви церемониални звуци като  от гонг или чинели, или пък звънтенето на камбанка. Но всичко се случва безшумно и чак ти се иска да имаше някаква врява, та да те разсее от болката.”

3. Най-важното хубаво на книгата.
Тя е 350 страници и още от първия ред, докато я четох, бях потопена в чудесна, радостна атмосфера. Текстът ме придърпа към себе си и ме прегърна, и не искаше да ме пусне, а на мен ми беше хубаво в прегръдките му. Общото усещане е за нещо предстоящо-радостно, че ще стане нещо хубаво, вълнуващо, нещо, което ще ме подкрепи, ще ми даде усмивка и сили.
„Оприличаваше го на детинско привличане, много силно привличане, почти обсебеност, но и нещо повече от това. Чувствата й имаха задълбоченост. Допадаше й абсолютно всичко у Айвън, начинът, по който говореше, облеклото му, използваните думи, привидната му простота, зад която се криеха дълбоки познания и мъдри прозрения. Винаги казваше правилното нещо, дори когато на нея не й се искаше да го чува. Мракът в края на тунела се разреждаше и изведнъж тя можеше да види отвъд. Когато се появеше в помещението, той носеше със себе си яснота и светлина. Представляваше въплъщение на надеждата и тя виждаше, че нещата за нея занапред щяха да бъдат не фантастични, прекрасни или приказни, но биха могли да са наред. А това беше достатъчно за Елизабет.”