Ако можеше да ме видиш сега

Това заглавие съдържа в себе си цял роман.
Хванах се, че мисля за него и се опитвам да отгатна за какво става дума в книгата. Първото ми предположение беше очевидното – че става дума за отминала любов и за някой, който се е възстановил почти напълно от раздялата.
Аз си мисля: „Ако можех да те видя сега, да те зърна, някой да ми каже какво се случва, как се справяш, с какво си запълнил мястото ми…”
Но това е съвсем друг роман.
akomdamvidsega3А „Ако можеше да ме видиш сега” е книга на Сесилия Ахърн. Препоръча ми я Таня от Хеликон и привлече вниманието ми. Аз първо не си я купих, защото тия 17 лева ама хич не ми се даваха.
Наистина, като си помисля за стотиците хиляди книги в библиотеката, които не съм прочела, напоследък ми става все по-съвестно, че постоянно купувам книги.
Така че се въздържах.
Но един ден Иво ме заведе в мола, погледнахме в един магазин, който го интересуваше, и после ме заряза и отиде на среща с приятели, и аз останах сама в големия мол. И какво? Отидох в книжарницата, купих си книгата, намерих си тихо място в едно кафене и започнах да чета.
Дожаля ми за сервитьорката – попитах я за няколкото специални предложения (капучино с вкус на ябълков пай и други разни парфюмерии), а тя не беше ги опитвала. Така че си взех мляко с нес кафе и…

Нека започна с това, което не ми хареса. В книгата всичко е казано направо. Ама по най-късия възможен път, че и леко тромаво. Просто е съобщено – тя е такава, прави това и това, защото така и така. Все едно авторката не вярва, че ако ми покаже нещата, аз ще се сетя защо са такива, затова ми ги обяснява доста прилежно. Аз не обичам претенциозните, загадъчни, завъртени изказвания, но не обичам и чак толкова да ми сдъвкват храната.

Обаче… докато се възмутя както трябва, усетих, че още преди да се е разразил, ядът ми затихва, и аз се оставям да ме водят. Стана ми чудно като какво ще е това същество… да е куче, не е куче, защото има часовник на ръката и маратонки, изцапани с трева… но и дете не е… пък загубило най-добрия си приятел преди три минути и тръгва да търси следващия си най-добър приятел… И после изведнъж сцена с бяс и крясъци, а в същото време смях и търкаляне по тревата…
И се предадох и започнах да чета книгата такава, каквато е – добре, обяснителна, но пък интересна.
Мисля, че историята се разказва така бавно и внимателно, защото една съществена част от нея е през гледната точка на Айвън, а той от векове е свикнал да общува с деца и затова така хубаво и кротко обяснява. Може би е затова.

Развих вкус към четене на женски романи, докато лежах бременна в болницата месеци наред, и ценя увлекателното четиво, което те занимава с поредица от случки и преживявания и така ти дава да си отдъхнеш от своите грижи поне за момента на четенето. А и в обтекаемата, гладка опаковка на роман за минаване на времето спретнато са подредени куп сериозни теми – за отговорността и грижата за семейството, за жертвите, които човек прави, за прошката, за реда, за израстването и за отглеждането на децата и на себе си.
Говорихме си после с Таня и тя ми обърна внимание върху друго хубаво нещо – героят на книгата е, ох, да речем за удобство – въображаем приятел. Чудното е, че и той е объркан и озадачен, и той изпада в необичайна ситуация и не зная как да постъпи.
Героите, Айвън и Елизабет, хем са много различни, хем си приличат по безброй важни неща. Красиво е как се доближават и стават видими един за друг. То точно така си става в живота.

Да ви кажа честно, краят не ми хареса. Беше правилен, не съвсем това, което очаквах, справедлив, красив, вълнуващ, дори поплаках малко, с радост, тъга и удовлетворение. Но ме подразни това рязко припомняне на епизод от миналото, който нито беше някакво велико откровение, нито някаква велика изненада.

Сега е ред на трите неща, които ми харесаха много, ама много, и заради които книгата си струва четенето според мен.

1. Действието се развива в Ирландия, красиво е, чисто е, бих отишла там. Харесва ми.

2. Има много хубави мисли, които ме забавляваха, накараха ме да се замисля, доставиха ми удоволствие. Никакви прозрения или разтърсващи открития, но хубави, разумни мисли, успокояващи и проясняващи моя на моменти пообъркан ум.
„Важно е не как изглеждаме, а ролята, която играем в живота на най-добрия си приятел. Хората  избират определени приятели, защото това е компанията, която търсят в конкретен момент, а не защото имат подходящия ръст, възраст или цвят на косата.”
Веднъж прочетох, че малкото дете обича майка си, без значение как изглежда тя. Новороденото бебе дори не може да я види както трябва, но знае, че това е точно тя, нали!

Или пък това например:
„Когато изпуснеш чаша или чиния на земята, те издават силен трясък. Когато се пръсне прозорец, пречупи се кракът на маса или някоя картина падне от стената, следват гръмки звуци. Но колкото до сърцето, когато то бъде разбито, това става съвсем безшумно. Човек би помислил, че като е толкова важен орган, би издало възможно най-силния шум на света или дори може да се чуят някакви церемониални звуци като  от гонг или чинели, или пък звънтенето на камбанка. Но всичко се случва безшумно и чак ти се иска да имаше някаква врява, та да те разсее от болката.”

3. Най-важното хубаво на книгата.
Тя е 350 страници и още от първия ред, докато я четох, бях потопена в чудесна, радостна атмосфера. Текстът ме придърпа към себе си и ме прегърна, и не искаше да ме пусне, а на мен ми беше хубаво в прегръдките му. Общото усещане е за нещо предстоящо-радостно, че ще стане нещо хубаво, вълнуващо, нещо, което ще ме подкрепи, ще ми даде усмивка и сили.
„Оприличаваше го на детинско привличане, много силно привличане, почти обсебеност, но и нещо повече от това. Чувствата й имаха задълбоченост. Допадаше й абсолютно всичко у Айвън, начинът, по който говореше, облеклото му, използваните думи, привидната му простота, зад която се криеха дълбоки познания и мъдри прозрения. Винаги казваше правилното нещо, дори когато на нея не й се искаше да го чува. Мракът в края на тунела се разреждаше и изведнъж тя можеше да види отвъд. Когато се появеше в помещението, той носеше със себе си яснота и светлина. Представляваше въплъщение на надеждата и тя виждаше, че нещата за нея занапред щяха да бъдат не фантастични, прекрасни или приказни, но биха могли да са наред. А това беше достатъчно за Елизабет.”

Усетих всичко 2

Мария

Усетих всичко. Аз бях там,
когато то се случи.
Един човек стоеше сам,
самичък като куче.

И куче след това дойде,
самотно по човешки.
Човекът беше пременен
с прилични чисти дрешки.

А кучето – дръгливо псе,
с разръфани ушета.
Но той във скута си го взе.
Почти замърка псето.

Изядоха един геврек
на равни половини.
И кучето като човек
полегна да почине.

И умореният човек
отиде да работи.
Но вече беше странно лек,
по-мек дори от коте.

Каква минута – като плод
в дланта му кротко капна.
Най-сладкото в един живот –
с приятел да похапнеш.

 

Доктор Толев

И аз бях там. И ето на –
в отсрещната градинка
човек един, на хладина,
със свойта половинка.

А половинката е псе –
бездомно старо куче.,
което откъде се взе
човекът не научи.

Човекът – ми, и той без дом,
и той е стар и болен.
Не мяза да е гастроном,
но гледам, че доволен.

Доволен от какво е той?
Че скита като псето?
Че има глад, че носи бой
и плаче след което.

Досетих се! Държи геврек
и виж какво ще става!
На кученцето залък мек
доволен е, че дава!

*

Котката се връща в дома си

Вика ми Страхил:
– Вали – не вали, аз вчера отидох и налових осемнайсет каракудки. Ей такива! – показва над китката си. – Три тигана като си изпържих – доволна работа. И като ги полях със…
– Не ми казвай! Не ми казвай! – пищя аз с престорен ужас и се смея. – Нека да не знам с какво си ги поливал!
– Ами то е така, Миме, човек трябва да се разнообразява и да се подслажда. То не е… все така с лъжицата да ядеш от коритото, едно и също…
Така си е. В болницата, а и в защитеното жилище, имаш покрив, но нямаш кой знае какъв избор.
– Никакъв избор нямаш! Ти знаеш ли, че горе в отделението има момичета, които не знаят нито кои са, нито къде са. Много болни.
– Има, има – подкрепя го Мария. – Има такива, които от години не са излизали от стаята. Не са ма, Марийче! Не знаят нито кои са, нито къде са!
– Ние като отидем да свирим по отделенията, то на тях им става радостно, не знаят защо, но усещат, че нещо става. – продължава Страхил. – Аз затова съм си добре. Тука в културтерапията – свирим, концерти. Някоя роличка ако ми дадеш – по-друго е. Разнообразие. И като отида да наловя някоя рибка, и в петък на пазара като напълним потребителските кошници – по-друго е.
– Чакай! – сещам се за нещо. – Чакай! – седим с Мария и Страхил на пейката и си говорим пред залата за културтерапия, те пушат. Изтичвам вътре, оглеждам се да видя къде съм си захвърлила раницата, вадя фотоапарата и отивам да им покажа. – Точно преди да вляза, снимах това. Гледай!
– Това къщата на духовете ли е? – Това е една необитаема къща, в която понякога отиват алкохолиците, които са вдигнали ръка на някого от персонала или са се напили, или са направили друга непростима постъпка и са били дисциплинарно изписани от психиатрията. И те спят там на някакви дюшеци и чакат да им бъде простено и пак да ги приберат, особено през зимата… Или ги прибират, или се запиляват някъде. Някои изчезват завинаги, други се връщат пак и пак.
– Не бе, не е къщата на духовете, виж, къщата на доктор Кисьов е.
– Точно като идвах, видях на прозореца тази котка. И друг път съм я виждала.
– Да, Страхиле, виж, котка!
– Помислих си, че тази къща с котката прилича на тези болни момичета, за които сега ми разправяше. Забравени, изоставени, хората ги гледат – или ги съжаляват, или се плашат от тях. От тях нищо не става… И тая котка се връща… – искам да продължа: „като болна душа”, но ми прозвучава толкова литературно, че ме досрамява да го изрека.

Рим

 

Тази зима е Рим.
Тази пролет е варварин.
С теб стоим и мълчим,
и не смеем да вярваме.

Вън провикват се славеи
и дъждът се излива.
Аз не знам и наяве ли
ти се виждам красива.

Пролетта се е втурнала
и така ни се иска
да сме млади и влюбени,
да сме тихи и близки.

Безпосочен и пламенен,
разпознавам копнежа.
Капка дъжд върху рамото
може да ме разнежи.

Полъх лек по лицето ти
може да те събуди.
И желание – ето те!
А стоим и се чудим.

Като във математика
за деца побелели
се събираме някак си
в идващите недели.

Умножаваме някак си
идващите години.
Ако още изчакаме,
този миг ще отмине.

И докато стоим,
и защото не вярваме,
с теб сами сме си Рим
и сами сме си варвари.

 

има нещо лятно

 

Думите ръмят и ромолят
и звукът им те успокоява.
Остани по-дълго този път.
Вечерта изглежда е такава,

че й трябва време. Топлина.
Правена е да се вкусва бавно.
Бялата варосана стена
се изправя свежа и неравна.

В стаята ухае на трева,
на дъски, на хубаво и чисто.
Думите отронват се едва
и не помним кой ги е измислил.

Има нещо лятно във дъжда,
който вън бърбори и се чува.
Гледай как унесено кръжат
няколко прашинки. И потъват.

Тази вечер свети със очи.
Пълна е с очакване беззвучно.
Отдъхни. Постой и помълчи,
и каквото трябва – ще се случи.

 

Колекцията ми расте

А аз потривам длани и трупам, трупам 🙂
Към предишните четири корици с дами, облечени в червено, които се отдалечават от читателя, добавям още две, този път има нов нюанс – летен пейзаж с пясъци.
Много, много ми е чудно, какво има в червенодрехите каки, че така се харчат?
И тъй, добавям
„Да отвориш сърцето си“ от Пати Калахан Хенри, издателство „Слънце“
„После“ от Розамънд Липтън, издателство „Ентусиаст“
и „Хиляда сияйни слънца“ на Халед Хосейни, издателство „Обсидиан“ (дамата е леко в профил, но дрехата й е наистина много червена)
От тези книги съм чела само „Бонбонени обувки“, може би тайната е скрита в текстовете… казвам го само за изчерпателност, но не го вярвам наистина 🙂

Където започваме

 

Тъга радостта ни прекършва
и няма къде да се скрием,
защото надеждата свършва,
където започваме ние.

Какво като има причини
да спрем да се срещаме скришом.
Какво като всичко горчи ни
и често забравям да дишам.

За малко ни стават любими
случайни кафета и стаи.
Магии – звънни ми… звънни ми… –
открих, че владея и зная.

А срещите ни се разреждат,
и всичко е тежко и тясно.
Какво като няма надежда?
Какво като всичко ясно?