Една книга, която купих още във въздуха, преди да е паднала върху рафта в книжарницата, и в същия миг започнах да я препоръчвам активно, до ръба на насилието. Прочетете тази книга!
Аз започнах да я чета, а тя започна да ме изненадва. Например: бях минала средата й, когато наистина видях корицата. Книгата е облечена в красиво релефно кимоно, и някак тя ми каза кога може да надникна под него. Прекрасна!
Това е „Жената жерав”, от любимия ми писател Патрик Нес, преведена от Златка Паскалева. 

Аз ще ви кажа, че тази книга е необикновена. Вие ще попитате защо.
Написах няколко отговора, но бяха твърде груби, тромави и неточни, затова ги изтрих. Ще опитам пак.
Това е книга, нарисувана с перца. История от копнежи и отсъствия.
Любовна история, която не може да се разбере докрай, защото в нея възможните развръзки съществуват едновременно и буквалният реалистичен разказ се разтапя и се слива с легендата, а Изтокът и Западът проникват един в друг и се милват, без да могат да се проумеят взаимно. Чете се бързо, защото е увлекателна и защото мъчителният, дразнещ копнеж те изпълва и искаш да стигнеш до някъде, да разбереш нещо, имаш чувството, че там някъде има нещо точно за теб, а така и не разбираш какво е то. Поне аз не разбрах.
Не очаквах, че ще ми е толкова трудно да говоря за „Жената жерав”, а много искам да ви я препоръчам горещо, горещо.
Ще си избера да ви кажа едно – това, което ме впечатли особено много.
Патрик Нес прави показно как се говори за картини така, че те да ти въздействат, без да си ги виждал (нещо подобно на моите жалки опити да предам колко съм запленена от книгата). Той описва апликациите и колажите на Кумико и Джордж, като разказва какво е изобразено на тях, как са направени, как изглеждат, как въздействат, какви чувства будят, намеква, споделя, премълчава, и ето как звучи това:

„Кумико бе взела стиснатия юмрук на Джордж, юмрукът, изцеден от всякаква сила и желание за мъст, юмрук, примирил се и приел съдбата си, и го беше комбинирала със своя изработен от перца профил на буза и шия на жена, загледана в противоположната посока, сякаш обърнала гръб на художника. Ансамбълът беше още по-шокиращ от лъва и воденицата. Излъчваше загатнато насилие – юмрук срещу лице – без значение колко спокоен беше юмрукът, но тази атмосфера се разнасяше бързо при по-продължително наблюдение. Юмрукът преставаше да бъде юмрук и се превръщаше просто в затворена шепа, отдръпваща се, празна, след като е погалила нежно лицето на жената за последен път. Може би ласката дори не беше реална, а само спомен за ласка, затворената шепа просто посягаше назад в миналото, за да почувства любимия допир още веднъж, но напусто, защото миналото винаги разочарова онези, които искат нещо от него.”

Разбира се, че малко картини в реалността са толкова въздействащи, говорещи и разтърсващи, а още по-малко са хората, които гледат така картините и вникват в смисъла им. Разбира се! Точно затова „Жената жерав” е нужна книга, учи те да се вглеждаш в света и да се вслушваш в себе си, да си даваш време за съзерцание.
Легендата, която апликациите на Кумико разказват, постепенно всмуква и поглъща в себе си героите на романа. Прави ги проницаеми за нещо повече и нещо отвъд. От уморени, гневни, нещастни хора ги прави божества и им дава сили да унищожават и да създават, да убиват и да спасяват. Което е едно и също.
В тази книга Патрик Нес говори за всеки жест така, както говори за изкуството.

„Аманда се поколеба за момент, усещайки колко странно е да яде от ръката на Кумико, но в края на краищата може и да не беше чак толкова странно, не по-странно от всичко друго, свързано с Кумико. Освен това установи, че наистина, ама наистина й се иска да си хапне. Устните й обвиха пръстите на Кумико с най-леката целувка и Аманда изяде хапчицата пудинг…
… и беше пометена, внезапно беше във въздуха, внезапно беше въздух, вятър свистеше край нея, земята беше далече долу, древна, но и млада, скрита под кълба студена пара, сладостта на езика й, лека като желание, лека като мигла от окото, лека като мъглицата от пръски от разбила се вълна…
… и Кумико летеше до нея, поднасяше й нещо…
… Или искаше нещо да й бъде поднесено…)
– Аманда? – гласът на Клеър отекна в спалнята, пръстите на Кумико се отдръпнаха от устата на Аманда (отдръпна се и копнежът, странният, млечен копнеж, копнеж не от сласт, копнеж не за плът, копнеж дори не и за любов, а копнеж за какво? За какво?) и въпросът на Кумико:
– Хареса ли ти?”

В сънищата си тя лети.