Жегата пие от мен
и ми взима от влагата,
пари звънтящият ден,
светлината се сляга,
облаци ниски, мъгла
и жужене на пясъци,
страх като остра игла
и тревога на тласъци,
жълта и суха трева,
прах дори под клепачите,
охлюв съм, дишам едва
и не мога да плача.
Въздухът мазен и сух.
Нито лъх от движение.
Гръмва следобедът глух
просто от напрежение.
This gallery contains 5 photos.
This gallery contains 5 photos.
Прочетох „Книжният гамбит на кралицата“ от Алан Бенет – лека, поучителна книжка… и бързам да споделя колко ми напомни на теб въпросната кралица – по прямото отношение, по нещо… неназоваемо в момента… та така… Добро утро и светък ден!
Ха, ‘светък’ може да означава светски-изпълнен с приятни срещи… или свещи? Ами да, май светулков ще река… Свет-свет! 🙂 – усмивки безчет!
Добре, ако вие получите такава препоръка от човек, който ви е симпатичен, макар и почти напълно непознат, какво ще направите?
Аз веднага потърсих книгата, поръчах я и още на другия ден тя беше моя.
„Книжният гамбит на кралицата“, автор Алан Бенет, превод на български – Аглика Маркова, издателство „Фама+“
Тя е мояяяя!!! (това да се прочете със зловещ глас, като великан)
Аз не мога да играя на шах. Иво има медали от състезания, а пък аз не мога да запомня дори как се редят фигурите. Потърсих в нета какво е това гамбит, и ако правилно съм разбрала, то е доброволно да жертваш нещо, за да спечелиш преимущество и да направиш играта по-интересна. Заинтригуваха ме тези редове: „Стремежът на ответната страна да запази материалното преимущество по-често води до задълбочаване на проблемите, отклоняване от бързото развитие на фигурите, тяхното нефункционално разполагане, а оттам и неспособност за адекватна защита или атака.”
Добре.
И започнах да чета.
Книгата наистина се чете леко, аз я взех със себе си на плажа и тя ми беше съвсем точно.
Не бих я определила като хумористична книга. Свежа е, но не си спомням да съм се заливала от смях. Просто е хубава.
Едно врабче притихва
до златния му глезен,
и юли се усмихва,
чаровен и разглезен.
Щастливо се съблича
и тялото му свети,
когато се затичва
да скочи във морето.
This gallery contains 4 photos.
Започнеш ли да мислиш, ставаш глупав,
а глупав ли си, глупав си оставаш.
Сърцето ти, което тихо тупа,
не вижда и не мисли, но познава.
То предусеща важните минути
и знае да ги гали и отглежда.
Прегръща ги в трептящите си скути,
докато засияят от надежда.
То може сто обиди да изгълта
и сто тревоги може да прихване.
Във него всеки може да нахълта,
но то избира някой да остане.
Тука нямам обхват.
Тука съм необхватна!
И смълчаният свят
по пътеката лятна
се катери със мен
и разкрива простори.
И не е уморен.
И се водим нагоре.
Дребни птици хвърчат
сред трептящи брезички
и докато мълча
си говоря със всичко.
Там се появи на бял свят бялата маймунка, между Стара Загора и Дряново.
Сега се намира в Къщата в небето в Шумен.
Ако искате да си купите красиви и весели неща (рисувано стъкло, играчки, бележници и всякакви други ръчно изработени красотички), можете да отидете в тази Къща в небето. Хем ще се запознаете с чудесни хора.
Сърцето ми довиждане ми каза
и хукна чужди хора да обича.
А аз останах къщата да пазя,
да готвя и да се държа прилично.
И ето ме – не давам прах да падне
по снимките, по-сладки от икони.
Ако сърцето ми се върне гладно,
ще го нахраня. И ще го изгоня.
This gallery contains 9 photos.
Мария
Единственият дом е тялото.
И всичко друго е измама.
Във кожата си от началото
до края. Нищо друго няма.
Черупката от кал и камъни
от костите е по-нетрайна.
Прииждат имане и нямане –
и си отиват. И случайно
животни, хора, птици, дяволи
съдбата срещу теб запраща.
Единственият дом е тялото.
И ти с душата си го плащаш.
И само то я приютява,
тя само там приляга плътно.
Дори когато я предава,
е неин неотменен спътник.
И само то е само твое.
И твърдо ти принадлежи,
дoкато, свършен и спокоен,
го пуснеш пусто да лежи.
Ихх, Мария!
Единственият дом е тялото.
Глава, коремче. Пух и слама.
Частици, търсещи се в цялото
с душица като тънка пяна.
А най-отгоре е украсата –
бои, маниста и привички.
Броим си произхода, расата
и дарове, но не за всички.
Добри и лоши – идват дните ни
и всеки нещичко си взима.
Надежди ни оставят китени –
за тялото, легло да има.
Насипва се – да отминава
живот в наличните количества.
И само пепелта остава
от думи, сенки и величества.
Най-трайно се оказва бялото
в палитрата ни – уж голяма,
за този дом единствен, тялото.
А сетне… ами, сетне няма…
. 
Мария Донева 