Тревата иска

 

Тревата иска да расте
по свои вътрешни причини.
По песъчинките чете,
че скоро зимата ще мине,

и ето я, подава нос
и въздуха студен опитва,
и с тънък крак, зелен и бос,
изгнилите листа разритва.

и си расте, и си мълчи,
и под зелен мустак се смее,
и отдалече си личи,
че е заета да живее.

 

„Черният заек“, Филипа Ледърс

Да знаете каква чудесна книга ми подариха вчера!

cherniqt-zaek

Една от най-хубавите заешки истории, които съм чела.

Приказката е написана и илюстрирана от Филипа Ледърс и това е нейната първа книга. Преведена е от Стоян Атанасов.

Очарована съм от деликатността и фините цветове на рисунките. Толкова са леки, вдъхновяващи и нежни, че будят в мен желание и аз да рисувам. Цветовете са сочни, но не крещят, както на повечето книжки на пазара в момента, които явно имат за първа цел да прогорят нечия ретина с яркост и тюрлюгювеч от всячески цветове едновременно.

Картинките преливат от движение и от живот. Състоянията на зайчето са изразени ясно и хубаво и всяка картинка може да се превърне в повод за разговор с твоето дете за преживяванията и чувствата му.

Историята е простичка и е разказана със съчувствие и внимание, без да бъде милозлива или лигава.

Цялата книга приласкава и окуражава.

Ех, че хубава книга е „Черният заек“ на Филипа Ледърс!

Татко!

Все разказваме и запомняме какво са говорили децата ни като малки.
Моят татко обаче каквито неща казва, просто трябва да започна да си записвам, защото той говорим много забавно и много трогателно.
Например:

Рисувам си дървото на стената, но още съм до никъде. Изведнъж усещам, че татко стои до вратата, гледа, и после казва с драматичен глас
-Благодаря на Господ, че ме е надарил с дъщеря, която може да нарисува дърво!

Татко разказва:
– Един път в село даваха „Фанфан Лалето“. И като излизам от киното – чувствам, все едно не вървя, ами летя. Не стъпвам на земята, все едно аз съм Фанфан Лалето! И момичетата като ме гледат – по друг начин, все едно че наистина съм Фанфан Лалето!

Тази вечер:
– Ако има една манифестация, аз ще отида. И ще викам: „Аз обичам Мимето!“

Нелепият край на Старата Мама Джонсън

Старата Мама Джонсън беше всепризнатата черна кралица на френския квартал в Ню Орлийнс.
Беше се женила много пъти (никой не знаеше колко, а и на никого не би хрумнало да я попита). Тя и сама не помнеше на колко синове и дъщери беше дала живот. Понякога й се струваше, че е майка, баба или прапрабаба на всяко срещнато мъниче, и като се взираше в черничките им личица, се опитваше да разгадае коя от страстните й любови е дала началото и на това същество.
Старата Мама Джонсън винаги носеше лъскава черна рокля с бяла дантелена якичка. В нея тя приличаше на дребна мумифицирана ученичка с хитри черни очи и нежни мустачки.
От старостта я боляха всички стави. Тя се заседяваше до печката и внимателно протягаше ту единия си крак, ту другия, и кокалите й пукаха като горящи цепеници.
Старата Мама Джонсън имаше влияние над всички във френския квартал. Изпечените бандити се кротваха като най-невинни буболечета пред нейния поглед. Тя обаче предпочиташе да отминава с мълчание лошите им постъпки. Знаеше, че не с гняв, а с една разочарована въздишка може да върне хлапетата в правия път.
Затова, когато откри, че златната монета, завещана от баба й, е изчезнала, Старата Мама Джонсън първо си помисли, че я е преместила и е забравила къде я е сложила. После се зачуди дали някое от децата не я е взело да си поиграе. Или някоя младичка снаха е решила да я излъска? Пъхната в баница и изядена по невнимание? Изтупана заедно с чаршафите? Сметена с боклука? Заклещена в някоя цепнатина на паркета?
Старата Мама Джонсън се натъжи. Пийна двойна доза пирамем заедно с малка чашка коняк, но нищо не можа да се сети. Започна да рови из гардеробите и скриновете, да шумоли с хартийки. Разсипа свлачище от мъниста, приготвени за карнавала. Стъпи на тях, подхлъзна се, падна по гръб и не можа да се изправи.
Ограбена! Ограбена! Устата й мърдаше беззвучно, краката й ритаха и колосаните черни фусти шумоляха. Пред очите й притъмня, стана й горещо, а после студено, и остра болка разцепи главата й. Очите й загледаха изцъклено в една точка, и лявата й вежда продължи да потрепва на неравни интервали. Ограбена! Огра…
Така я завари праправнукът й Джейми. Старата Мама Джонсън видя шестте му млади, мускулести крака, които с тропане се приближиха по дъсчения под. Тя не можеше да погледне нагоре. Той я забеляза и клекна разтревожен до нея.
– Бабче! Какво правиш на пода? Бабче? Нося ти златната монета – показах я на Стефани. Не вярвала, че ще ми я дадеш. Сърдиш ли се, че я взех? Бабо! Извикайте бърза помощ!
Но вече беше късно. Светлината в очите на баба му бавно помръкна. Тя зърна златната монета само за миг, точно преди да заспи завинаги.
Така отиде във вечността Старата Мама Джонсън, добрата кралица на френския квартал в Ню Орлийнс, най-старата хлебарка, живяла някога в американския юг.

Дръвче

Отдавна си го мисля, и преди няколко нощи в пристъп на безсънен бяс се развихрих с молива. После се снабдих с четки и боички и ето го!
Имам си дръвче в спалнята, вече ще спя на сянка.
Убедих се, че рисувателните ми способности не са закърнели от първи клас насам. Не са се и развили особено, обаче, първокласници, погледнете насам, моля. Като стъпите на леглото, вие стигате ли до тавана?
А аз – да.

Снимките са такива мръчкави, защото повечето са снимани през нощта, а да снимаш бели неща нощем се оказва особено трудно 🙂

Пра-пилето

То беше измислено, родено, откърмено и ушито от полар този следобед.
Погледът му е способен да изрази неизразимото.
То чувства, че ще е първото от много такива пилета.
То е скромно, но не съвсем.

Когато трябваше да се полее пролетта

 

Когато трябваше да се полее пролетта,
не бяха останали снегове за топене.
Никой не се трогваше от кокичетата –
нямаше лед,
за да го разбият с глупавите си зелени главици.
Дърветата цъфтяха старателно,
кокалести барбита в сиво и розово.
Вятърът влачеше найлонови торбички,
залепнали за подметките му.
Топлото време се промъкна гузно,
като някой, който се измъква от магазина за климати,
без да си плати.
Но пролетта все пак трябваше да се полее.
Затова се събрахме
и зачакахме нещо да ни зарадва.