Нека да се спре на пет без десет
слънцето, омекнало и зряло.
Не че точността не ми харесва,
но сега го искам закъсняло.

Спрете кестените – да не падат!
Славеите – без прощални песни!
Аз не искам лятото да страда,
ако в някой хубав сън го стреснат.

Нека кротичко си досънува,
да си полежи, да се протегне.
Стане ли готово да пътува –
есента багажа му ще стегне.

Това са хубавите и великодушни думи, които Николай Милчев каза за книгата на премиерата в Народна библиотека „Свети свети Кирил и Методий“.
Кога минаха три години и половина…

Уважаеми гости, скъпи приятели на поезията,

Когато за пръв път прочетох „Прикоткване на смисъла”, си помислих за китовете. Тези божествени, силни и мъдри същества имат една невероятна способност. Когато издават звуци, тоест – когато говорят или пеят, те се чуват от единия до другия край на океана. Нещо космично е вложила природата в тях, щом е направила така, че те да се разпознават на такива далечини. Казват, че китовете първоначално са живеели на сушата и бавно са се откъснали от нея, като са навлезли в морето. Ако е така, си мисля, че те са донесли поезията на първичния сухоземен свят и като са я подарили на глъбините, са я направили свой опознавателен код. Та си задавам въпроса – когато китовете пеят, има ли кой да ги чуе?

Отговорът е – има и всички ние, които сме се събрали тук тази вечер, вероятно сме доказателство за това.
Едно от най-големите предимства, които имам, говорейки за стиховете на Мария Донева, е, че ние не се познаваме лично. Без пристрастия, без натрупвания, без спомени. Само текст.

Сещам се и за друго нещо освен за китовете. За огледалото на Атанас Далчев. Той има едно стихотворение, цитирам по памет, в което се казва, че когато се огледал една сутрин, със страх установил, че от огледалото го гледал баща му. Става дума за времето, за преходността на човешкия живот, за неговата повторяемост и кръговрат.

Но има и още нещо – огледалото – това е поезията. И всеки, който подарява на хората поетична книга,  всъщност им подарява по едно огледало.
Има още →

1. Подреждаме гардероба си. Отделяме всички дрехи, които не сме обличали повече от пет години, и ги приготвяме за изхвърляне. Отделяме шарените, пухкавите и любимите си измежду тях, и понеже ни е ясно, че няма да ги изхвърлим, решаваме да ги използваме за ушиване на играчки.

2. Шием зайци. Всичко заешко ни става мило. Пишем поема за зайци. На нас ни е заешко.

3. От дума на дума, намираме рецепта за торта с моркови.
3а. Хващаме първата попаднала ни рецепта. Всички изброени съставки са достъпни. Нещата изглеждат добре.
3б. На второ четене виждаме, че в списъка с продуктите се появяват неща, които в начина на приготвяне изчезват. Ми… добре.

4. Отлагаме тортата до момента, в който ни се насъберат една съдбовна, три много важни и поне пет незначителни работи за вършене.

5. И започваме.

Аз предварително накиснах стафидите в уиски. (NB Да се добави в рецептата!) Вместо орехи взех лешници. Зачудих се защо има и сода, и бакпулвер (сода+лимонена киселина). Реших да бъда послушна. Пишеше 5-6 моркова, затова взех 3 големи и 3 малки.
Не ми се получи много лесно, защото съм отвикнала да готвя напоследък. Като мома в напреднала младост, но далеч от житейското отчаяние, не би трябвало да го казвам, но да – готвенето не ми е страст.
През цялото време се чувствах като младоженките от вицовете, само дето нямаше кой да ме утеши подобаващо. В един момент, като добавих стафидите, погледът ми се гмурна в уискито, в което бяха… но преодолях порива и го изсипах в сместа.
След което си налях в друга чаша.
Изпих го съсредоточено, докато тортата ми се изпече и поизстина.
После установих опитно, че от сока на един лимон, 5 лъжици пудра захар и една ванилия по никой начин не може да ми се получи глазура.
Но пък с повечко вода става освежаваща напитка с чуден химически аромат на ванилия.

6. Украсяваме с пудра захар. Разжалваме тортата и я понижаваме в кекс.
Добре, сладкиш.

7. Опитваме. Не е гадна!

8. На второто парче даже вече охооо. И с лимонадка… Добре.

9. Разказваме с мрънкащ тон и показваме снимки.

Благодаря за вниманието. Следващата лекция ще бъде на тема „Акустични аспекти на чистенето с прахосмукачка”.

„Лятна книга“ от Туве Янсон, превод – Анелия Петрунова.

На 17 страница разбрах,

че ако си изиграя правилно картите,
след време аз ще съм бабата на София.

Превъзходно четиво.

Честно казано, „Пътуване с лек багаж“   ме измъчи. Не бих я пропуснала за нищо на света, аз много много много обичам писането на Туве Янсон. Първия разказ от сборника прочетох, докато пътувах в тролей, и плаках горчиво, защото е толкова красиво, и чисто, и изпълнено с копнеж, от който очите ти потъмняват и започват да блестят, толкова недостъпно е желаното, а е избрано точно заради тази отдалеченост и недостижимост, и не може да бъде назовано с думи… но след този разказ, наречен „Кореспонденция“, в следващите не усетих така силно неизразимата, почти непоносима красота.
Има го пърхащият кадифен живот от приказките на Туве Янсон, но има и много мрак, и ми беше трудно.

А в „Лятна книга“ красотата е кристална и езикът е пищен и разцъфващ в студа.

Получих подарък – още една книга за възрастни от Туве Янсон, издадена още през 1985 година, казва се „Честна измама“ и е преведена от Антоанета Праматарова – Милчева. Чака си реда за четене.

Ще видим…

Марина: Ще напишеш ли поканата за концерта на 16 септември в Студио5?

Мария: Да ти кажа, като си представя пак как обяснявам… Не може ли без обяснения? Любимите ни песни, изпълнени на български… Една красива спокойна вечер с джаз стандарти на български език. Толкоз. А?

Марина: Права си.

Мария: Просто песните, които… ще обикнете още повече след този концерт.

Марина: Ха хаа… Хайде, пусни още няколко изречения от този род, така непринудено и между другото, и текстът е готов.

Мария: Хитрушо!

Марина: ☺)))))))

Мария: Толкова обичаме тези концерти, че почти се радваме на края на любимото ни лято, защото пак ще се съберем, ще се видим, ще се утешаваме и ще се радваме заедно. Любимите песни, любимата публика… любимите ние? :)))

Марина: Хайде сега го оформи като хората, така и така започна.

Мария: Добре 🙂

На 16 септември от 19 часа в Студио 5 – Джазът пее на български. 
Марина Господинова – глас
Мария Донева – думи
Антони Дончев – клавиши
Венцислав Благоев – дъх
Великолепна музика, красиви думи
и удоволствието да преживеем това заедно.

В нашата малка и мръсна страна (мръсна поне по местата, където е населена), няма такова нещо, което да остане чисто.
Понякога си мисля, че твърде много хора постоянно носят на очите си невидими мътни очилца, и през тях всичко им изглежда лекедосано и опетнено.
Защо е станало така, кой ги е опръскал с кал, кой ги е замазал с мазна гюдерия – не зная, сигурно всеки си има лична история на гадостта.

*

От няколко дни слушам постоянно Alfonsina y el mar. Искам да я преведа на български, да може да се изпее. Да я препея, както се казва в Македония.
В нея се разказва за Алфонсина Сторни. Най-напред срещнах името й в дневника на Нева.
Алфонсина Сторни е аржентинска поетеса и за отпътуването й в смъртта има красива песен.

*
Знаете ли…
Много повече от веднъж в прилично, дори отбрано общество, са ме представяли като „поетеса, с извинение”.
Един знатен пловдивски нотабил и писател в мое присъствие дръпна реч колко гнусно нещо е това „поетеса” и каза, че уважава „жената-поет”, но не и „поетесата”.
Хора, с които съм работила и които съм ценила, в пристъп на лиричност, на маса или просто така, са ми рецитирали Радой Ралин (копирам от нета спомени от първо лице на негов познат: „След това се заговорихме за една млада поетеса. Изведнъж Радой отсече – А, поебе са, поебе са – поетеса…  Как да ги забравиш тези мигове…???”)

*
Сигурно има поводи за това отношение. Не съм ги дала аз.
Не ми разказвайте още гнусни случки, срам ме е да ги слушам, не ги намирам за смешни и не желая да ги знам.
Вероятно приемам нещата твърде лично понякога. Поетите, те приемат природата толкова лично. Поетесите също.

*
Искам да кажа нещо.
Граждани, изхвърляйте мръсотията си на определените за целта места.
Недейте по хората.
Все си мисля, че мръсотията не е вътрешно присъща на човека. Че не е в ума и в сърцето му, а само в невидимите гадни очилца.
Просто
не е хубаво. Затова няма как да го приема.

Той е спокоен и приятен,
но не е необикновен.
Единствената му позлата
е, че обича да е с мен.

И някак си разхубавена
от погледа му приветлив,
аз забелязвам, че със мене
той става много по-красив.

И бързам всичко интересно
да му разкажа вечерта,
и ми е весело и лесно
дори във трудните неща,

а той, изглежда, се вълнува
и сладък е, така смутен,
и явно, че се е преструвал
на скучен и обикновен,

защото точно мен е чакал –
да дойдат вечери сияйни,
да ми даде ръка, и яке,
а с тях – и всичките си тайни.

В тревата, през листа и клечки,
тя стъпва весела и жива.
Здравей, мъничка буболечко!
Ти знаеш ли, че си красива?

Заобикаля корен. Сенки
помръдват леко и я стресват.
Ей, буболечице червенка,
ти знаеш ли, че те харесвам?

Ще си открадна две минути
да те разгледам по-отблизко.
Трошица пясъчна се срути.
Прелитна лястовица ниско.

Пчела задъхано пристигна.
Въздъхна цялата градина.
А буболечката ми смигна
и деликатно ме отмина.

Автор ТТ

сряда, 03 септември 2008

разнежена от багри
на ружи и на кестени,
усещаш че си важна,
и колко е тържествено,

усещаш топлината,
наоколо е празнично,
красиви са нещата,
и поздравите казани,

и вятърът утихва
над веселите покриви,
безгрижно се усмихваш,
усмихват ти се в отговор,

и слънчице наднича
със дружелюбни зеници,
и всички те обичат,
и днеска си рожденница!

Когато стана малка стара баба,
и вече нищо-нищичко не помня,
за паметта ми, рехава и слаба,
най-дребните неща ще са огромни.

Ще се обаждат всякакви болежки
в разходките – от ден на ден по-къси.
Дори и името ще ми е тежко.
Ще се загубвам даже във дома си.

Ще ме събори първата настинка.
Снежинка щом ме блъсне, ще залитна –
безвредна, безобидна животинка,
старица, като бебе беззащитна.

Тогава ти ела, детенце мило,
поскарай ми се, аз ще те послушам.
Ти ще се стреснеш – как съм се смалила.
Във погледа ти малко ще се сгуша.

А после пак ще хукнеш по задачи.
Яката ти до входа ще оправя.
И после сигурно ще си поплача.
И после името ти ще забравя.