Усетих всичко. Аз бях там,
когато то се случи.
Един човек стоеше сам,
самичък като куче.

И куче след това дойде,
самотно по човешки.
Човекът беше пременен
с прилични чисти дрешки.

А кучето – дръгливо псе,
с разръфани ушета.
Но той във скута си го взе.
Почти замърка псето.

Изядоха един геврек
на равни половини.
И кучето като човек
полегна да почине.

И умореният човек
отиде да работи.
Но вече беше странно лек,
по-мек дори от коте.

Каква минута – като плод
в дланта му кротко капна.
Най-сладкото в един живот –
с приятел да похапнеш.

Дъждът, по-сладък от шира,
със дълги капки ме облива.
Наистина ли ще умра?
И вече няма да съм жива?

Във някой сочен следобяд
ще спре изобщо да ме има,
и чуруликащият свят
ще ме покрие със килима

на ароматната трева.
И с трепет, с облаци, с жужене,
заети много след това
ще бъдат всички тук. Без мене.

Вода. Земя. И благодат.
И няма да е по-различно.
Освен за моя собствен свят,
за който аз се грижа лично.

Ще се разпадне на перца,
трохи, иглички от елхите,
и думи – галени деца.
Дали ще ги осиновите?

Дъждът се търкаля и прави кълбета.
Сватбарски гърми със пищова.
Прелива земята. Прелива небето.
Мирише на чисто. На ново.

Мирише на печени тежки смокини,
на кална трева, на подправки.
Водата се блъска в стени и комини
и мокри човеци и мравки.

И всички се крият, и всички се радват,
не вкусвали  влага отдавна.
Земята се мие. Небето се мие.
И всички сме чисти и равни.

Наглеждай си комарите,
че вършат безобразия.
Отглеждаш тия твари
като говеда в Азия.

Нахални, тъпи, тлъсти!
По босичките лапи,
по пръстите, под пръстена
се пъхат да ме хапят.

Не искам да изреждам…
следите всичко казват.
Виж вече как изглеждам!
И ти не ги наказваш!

Нощта – безсънна, жегава.
Навсякъде сърби ме.
Комар. Преследвам него,
но той от твое име

безчинствата си върши
и кръвното ми вдига.
С един замах ще свърши.
С която искаш книга.

От нещо много дребно
любови се разтурят.
Ти, лято, си вълшебно,
но имаш и кусури.

Това е изпитание
за дружбата ни стара.
Виж, обърни внимание,
защото ще се скараме!

И да се смеем, и да плачем –
живеенето е за малко.
За малко само нещо значим.
Една черта от  химикалка.

Приятели – дано са здрави.
Деца – дано да са щастливи.
Това най-много да оставим.
Довиждане – и си отиваме.

И нищо няма да си вземем.
И нищичко не притежаваме.
Освен, назаем, малко време.
И радостта, която даваме.

Недоказуемо щастлив,
вървиш.
И само ти си знаеш,
че точно в този миг си жив,
че мокрият цимент ухае,
че русото момиче спря,
изтръска клечка от сандала,
и за секунда ти замря
щом зърна линията бяла
на кръста й, златист, кафяв,
със лекичка следа от бански.
И колко си добре, и здрав,
и дишаш просто великански,
и бързаш ей така, без цел,
от радостта да стъпваш бързо,
и се усмихваш, чист и смел,
със всички смели хора свързан,
щастлив, усмихнат и велик,
свободен, със сърце открито.
Един прекрасен, светъл миг
те озарява. И отлита.

Лежерно и небрежно удоволствие
е никого в града да не познаваш.
Със погледа си само да докосваш.
Да възприемаш и да съзерцаваш

косата на момичето красиво,
което тихо хлътва във хотела.
След малко – мъж. При нея ли отива?
Защо се крият във хотел в неделя?

Движението спира и се кротва.
Жужи пчела в дръгливите саксии.
Във къщата отсреща някой готви.
Потракват порцеланови чинии.

Градът е празен, прашен и напечен.
Часовникът му даже изостава.
А ти си от сърцето си далече
и никого не искаш да познаваш.

Любимо лято! Ласкави лозници
листа люлеят. Лястовици. Лапки
лениво ближе котка. Леки птици.
Луната – с лятна рокличка на капки

просветва като весело момиче,
което привечер ще има среща.
Луничките й много й приличат.
Латинки. Лайка. Ласкаво. Горещо.

Лилава нощ любовно ляга. Лъхва
тих полъх – пеперуда кадифена.
Небето се разхлажда и въздъхва.
Любимо лято, поживей си с мене…

Първо правило на ремонта – направете всичко възможно, за да го избегнете.
Аз направих всичко възможно, но все пак ремонтът ме сполетя, и ме връхлетя, и макар че аз само помагам, а пък съм най-облагодетелствана от промените вкъщи, пак съм доведена до пълно изтощение.

Днес обаче прекарах няколко приятни часа в подреждане на книги. Отвори ми се още място, и сега част от книгите ми не са в колона по три; има отделно място за повечето детски книжки, а също и за фантастиката; за учебниците; за готварските книги; за безумните книги…

Всъщност неусетно подреждането се превърна в класиране.
Имам рафт със значима съвременна българска литература (не е задължително да ми харесва), имам си и гето-рафтове.
Имам едно място за най-любимите, друго – за тези, които ценя особено (една сериозна част от тях не съм прочела още)
Отделих специално книгите, които трябва да връщам.
Поезията тук, приказките – до нея.
Книгите, писани или превеждани от любими приятели – в съседство, мисля, че ще им бъде хубаво заедно.
А колко интересни нещица изникнаха покрай това – покани, снимки, писма, билети, дребни пари, картички…

Да вметна. Вкъщи се отнасят с особено уважение към мен. Като пререждаме гардеробите, всичко се изважда и се сортира на три купчини – за обличане, за изхвърляне и за зайци.

Призната съм!