Мъчително безсилие.
Пълзят ми буквите.
И знам, че
страниците пожълтяват
по-бързо и от нокти на пушач.
А костите в ръцете ме болят като изгнили.
Тежат ми
книгите, които не държа
тежат ми
липсващите продължения на дланите.
Легнахме си снощи
прегърнати и топли,
не помня аз какво сънувах,
но ти ми каза сутринта –
сънят ми означавал,
че ме обичаш.
Снимки: Атанас Жеков
В непоносимата жега и скверен шум във влака за Пловдив (в купето – агитката на „Берое“ на път за Смолян) започнах да чета „Токио: отменен“ – книга на Рана Дасгупта, преведена от Невена Дишлиева-Кръстева и издадена от Жанет 45.
Приказна!
Пътувах, прибрах се, и ето, днес прочетох на глас първата история, „Шивачът“. Ако искате да послушате, можете да изтеглите файла (MP3) от тук:
Линковете за достъп до файла ще бъдат активни до : Вторник 14.08.12.
Опитвам се
да се откъсна.
Налагам си
да се владея.
Днес не погалих гръбчето
на книгата ти,
когато минах покрай нея.
Любовта си прегриза
прикованата лапа.
Предпазливо излиза.
С капки кървави цапа.
И е страшна. И куца.
И не стига далече.
Заплашителни звуци.
Тежки сенки препречени.
Самотата посяга
болно да я прегърне.
Няма как да избяга.
Няма как да се върне.
Няма път, няма място,
и трепери самичка.
Диша плитко. На тясно.
Ужасена лисичка.
Купче есенни листи,
мокри на тротоара.
Златно облаче чиста
рязко вдишана пара.
В Стара Загора ще откриват Валдорфска детска градина, ето тук е написано.
А това лято вечерите ще има занималня за майки и изобщо за възрастни… в смисъл, които не са деца… добре де, разбрахте ме! – рисуване, музика, хубави неща.
Там си направих това пиленце от сух филц.
Нали е миличко?
Дъждът на мене чака!
На мене чака сушата!
Светулки пушат в мрака.
Калинки бъбрят сгушени.
Рояк врабчета – целите
подхвърчат от вълнение:
– Нали ще ни заселите
в добро стихотворение?
– Там, вижте, да е весело…
Да има и заглавие… –
котаците унесени
бълнуват от тщеславие.
За нас – да бъде ярко! –
изискват пеперудите. –
Очакваме, другарко,
добре да се потрудите!
Природни феномени,
бозайници, инсекти
се трупат покрай мене
с надежди и проекти.
Не книга, а гъмжилище
сега се очертава.
На бръмбари е жилище
поезия такава!
Когато бях малка, имах една много любима книга – „Хей, крийте се!” на Казис Сая. В нея се разказваше за едни дребосъчета, които живееха… в някакви гъби в гората? Не знам, не помня, но беше много интересна и имаше жълта корица. Помня и шрифта на заглавието… а къде е книгата – не знам.
В къщи всичко е затрупано с книги, натъпкани, притиснати една в друга, в чекмеджета, по рафтове, в буркани и в консерви. Едва ли не.
Като не знаеш къде ти е някоя книга, все едно, че си я нямаш. Къде е „Гретхен Закмайер”? Къде е „Малкият вълшебник и голямата двойка” на Уве Кант? Къде ми е „Хей, крийте се”?
Днес никой не знай, днес никой не знай.
Но!
Имам нова книга на Казис Сая – „Близнаците Угри”.
Получих я като дар от Павел, който чете блога ми (здрасти :)) Той ми я прати в замяна на куклата Нини, известна още като Марияни Нимирияну.
И така, „Близнаците Угри”.
Преведена е от литовски от Антония Пенчева. Корицата е на Капка Кънева. В същия стил като корицата на „Негър” от Татяна Громача (ако някой я е чел, извинете, вие открихте ли някъде негъра?)
Първо си мислех, че книжката се казва „Близнаците УгриН”, защото бинокълът прилича на Н, но после си усетих грешката.
Пиша това, за да ви кажа, че книгата е много хубава и да ви я препоръчам.
И надарена със своеобразна красота.
Блещукат грозни златни жаби
по ръбовете на водата.
Тук можем лесно да ограбим
прозрачното легло на вятъра.
Щастливо, романтично, весело.
Поискам ли – ще те прегърна.
Пръстта е с цвят на ален кестен
и в нея можем да надзърнем.
Тук жабите пулсират кротко
и всяка дума се разбира.
И дрехите ни се измокриха
от блясъка на язовира.
Малка къщичка. На терасата и по всички первази – саксии с червено мушкато. Белите стени са грапави и свежи. Рамките на прозорците и вратата са боядисани в ярко синьо. Пердетата са като направени от захар. Пред къщата има двор с каменни плочи и лозница. Под лозницата – маса с два стола. Под масата – котка.
Къщичката е потопена във вода и е затворена в стъклена топка. Когато някой я разтърси, политат блещукащи снежинки и бавно се слягат върху покрива, цветята, масата и плочите.
Понякога ситен снежец полепва по мустаците на котката, но тя търпеливо чака, и си позволява да кихне само ако е сигурна, че никой не я гледа.
Топката е донесена от Гърция отдавна, за спомен от едно пътуване, за което никой вече не си спомня. Стъклото е размътено от допира на много пръсти. Затрупват я прах и досада и малката гръцка къщичка отдавна не е усещала върху себе си слънчев лъч отвън.
Цари вечно, разцъфтяло, прогизнало лято. Котката е остаряла, лапите й се схващат и дори нощем почти не става да се поразходи.
Един ден някой премества топката от обичайното й място и разсеяно я оставя, легнала на една страна. Водата се разплисква, снежната лавина се сипва и се утаява.
Миниатюрните чашки за кафе плавно се плъзват по масата. Котката се сепва в съня си. С меко движение улавя чашките и чинийките с лапа, преди да паднат на земята. Изпуска само една лъжичка, нарисувана с най-тънкия косъм на най-тънката четка. Тази лъжичка е толкова мъничка, че е невъзможно да се види с просто око отвън. Звънът й върху плочите е мелодичен и чист. В къщичката изскърцва пружина на железен креват.
Един мъж се събужда. Изправя се до прозореца на първия етаж. Гледа навън и се почесва по корема. Той дори не е бил нарисуван. Майсторът, направил топката, само за миг си го е представил, докато е довършвал саксията и мушкатото, което сега почти закрива съненото лице на мъжа.
Котката се обръща със скования си врат – по-скоро от любезност, отколкото с надежда. Сънят отново е удавил всяко движение.
Летният пейзаж, полу-затрупан със сняг, изглежда още по-нелепо, килнат настрани.
Котката се чувства раздразнена и унизена, докато предпазливо се спуска по наклонения двор, свива се на топло в снежинките и без да е уморена, заспива пак.
Мария Донева 