Те си пасват прекрасно –
две черупки от мида.
Между тях – любовта. Но
любовта си отиде.

И във шепите празни
тишината убива.
Нежността вече дразни,
прекомерно учтива.

И кънти безполезно
всяко нежно шептене.
Любовта им изчезна,
затова е студено.

Те замръзват допрени
в тишина като в дреха.
Те не искат промени.
Те си търсят утеха.

Как светът продължава,
любовта щом приключи?
Те не го заслужават.
Как можа да се случи?

Малко е самотно и малко тъжно да пътуваш сам, но на мен ми харесва.
Освен това пролетта прави всичко поносимо и хубаво, и още по-хубаво даже.
Срещнах чудни хора – чешити, приятели и непознати. Видях морето даже два пъти, за цял час преди да се кача на влака към къщи. Сигурно съм била най-нелепата картинка, с яке, закопчано до врата, крачоли, навити до коленете, нагазила във водичката, с раница и сандали в едната ръка и саксия в другата, как пртискам телефона с рамото си към ухото, за да чуе Иво вълните… Моренце…
Обаче Бургас ми е по-мил на сърцето от Варна. Сигурно защото във Варна нямам ятаци.
И не си купих едно много хубаво червено герданче и сега ми е малко мъчно.
А в Добрич… Прекрасен град. Вълшебен и голям през пролетта. Не можах да видя малката лама в зоопарка, защото не стигнах до там. Всички бяха много топли и добри с мен. Запознах се със Стефка и Мария, които работят в баничарница, едната работи, другата й чете на глас; после се сменят. Стефка има дарба да намира четирилистни детелини. Сашо Серафимов и Сашо Белчев бяха там, и Генка Петрова, и Деян Димитров, няма да изброявам, спирам…
Беше хубаво.
Благодаря.

Няма си ми я книгата на Туве Янсон!
Стоят си на рафта една до друга девет нейни книги („Невидимото дете” ми се повтаря, но в две различни издания). А „В края на ноември“ липсва! Къде ли съм я сложила? Дали не е в другата стая, или затрупана по рафтовете, или в някоя чанта, защото толкова обичам да разнасям книги със себе си…
Спирам се и се поглеждам в лакираната вратичка на шкафа. Приличам на Старче, което не помни къде си е скрило киселите краставички.
Тази вечер гледах „В края на ноември” в Кукления театър в Стара Загора. Румен Гаванозов гостува тук и аз отидох заради него, но най-вече заради Туве Янсон.

Гледах спектакъла и, разбира се, прекрасната кукла, истинска-жива, и актьора, сам пред рехавата публика с ръмжащи телефони…
Свърши пиесата, видях, че в салона са Станислав Матев и Елица Стоянова, Еличка, хубава като меденка, с летни дрехи и с голи крака, които не се въздържах и пипнах с показалец (ужас, добивам маниери на порочно старче!) Разменихме по две думи, за куклата, и аз казах, с ей тази уста, „Много беше хубаво, макар че не видях много от Туве Янсон.”
После вървях по улицата към къщи, зелени дървета, кестени, акации, ириси, рози. Млад оплешивяващ татко се опитваше да свали от клоните на едно дърво перце за федербал. Луната беше бяла като сирене, после стана жълта като кашкавал, а аз си мислех за спектакъла още и още, и постепенно започнах да започвам да разбирам какво съм видяла и какво съм гледала.
Има още →

Тя показва езика си ален,
и върви в калта, без да се цапа.
Тя е толкова мека и галена,
че усещам замайване в лапите.

Тя е пух. Топла, лека и бяла.
Тя заспива, където си иска.
Бих я скрил под езика си цялата,
стига да ме допусне по-близко.

Тя е зла, но така ми харесва.
Ех, да имаше как да се случи –
тази котешка дива принцеса
да ме вземе за собствено куче.

После нека съм срам за породата.
Който иска, от яд да беснее.
Много здраве от мен на природата –
тя е котка, но аз искам нея.

Спи. Очите й са затворени, ръцете отпуснати, дясната ръка върху бедрото, лявата – на седалката, с дланта нагоре, беззащитна. По лицето й минават настроения като сенки на облаци.
Надига лице, все едно очаква целувка, и остава така за една бавна, дълга секунда.
Във влака всичко е бавно. Въздухът е тежък и неподвижен, прозорците не се отварят. Между двойните стъкла се е разтопила от слънцето и се е смъкнала желатинова лепенка, силует на мъж с бастун. До него – разтопен мъж, който изхвърля нещо в кошче за боклук.
Тракането е ритмично, не остро, а замъглено, покрито с мъх, прашно тракане, шум от упорито движение към цел, която не се приближава.
Вагонът не е разделен на купета и има повече простор. Не е и съвсем мръсно, няма едри боклуци, но всичко е напоено, изсъхвало и напоявано безброй пъти със знанието за една нечистота, от която са направени седалките, закачалките, боята, розовото, зеленикавото. Стъклата са прашни отвън и мътни отвсякъде и всеки пейзаж посърва.

По-хубави са гледките зад клепачите й.
Тя не сънува.
Има още →

Превод – Зоран Jакимоски
От Двуезична библиотека