Януари е подъл. Той изхвърли елхата.
Той изяде дори на врабчето трохата.

И макар че празнува – просто празник до празник –
януари целува със целувки заразни.

Вае снежни пейзажи, а ме блъсва в леглото –
не любов да покаже, а съм болна защото.

И снежинките гледам как бинтоват квартала,
и съм жална и бледа, и съм лоша и бяла.

Други ходят на гости, аз сънувам кошмари.
Сечивата си остри върху мен януари.

Вее в празния джоб, проветрен до стотинка.
Стене белият дроб, изтерзан от настинка.

Охка черният – зъл махмурлук пак го стяга.
Всяка птица с акъл се спаси и избяга.

А пък аз – на студено. И съм права, когато
десет зими разменям за един месец лято!

Осъденият на самота
тайно се надява
да бъде помилван.

С малко помощ от Google Преводач  🙂

Умората и седация

🙂

Може и така обаче: „Спокойствието и умората“

Мария

Каква съм станала нервозна!
През стаи три – в четвърта чак
стои часовникът, а нощем
ту чувам тик, ту чувам так

като изписано със думи,
с червено на оранжев фон,
И вместо сън – добър и румен,
вибрирам като телефон,

тревожа се, не ми е кротко,
сънят – далечен и мъглив,
не спя, дори да пия водка,
и не часовникът е крив.

Иван Груев

А кой е крив? Кажи бе, драга?
Че то така – в безличен стил
да се упрекват не приляга
ни фон, ни телефон, ни грил.

Така наистина е жалко –
неспала да осъмваш пак.
Навярно водката е малко,
затуй цапни един коняк.

Във ситуацията грозна
не мога друг съвет да дам,
но щом си толкова нервозна…
стани кюфте – да те изям.

🙂

Взето от тук и тук

Пърхащ речен камък.
Топла перушина.
Мека като лято.
Сива като зима.

Щура се смутено.
Като бебе гука.
Диша учестено
на града в юмрука.

Старостта ще ме осакати
с тежък ум и изхабено тяло.
Без посока тихо ще трепти
мисъл със избягало начало.

Старостта ми ще ме загрози,
ще ме омотае в прах и прежди.
И кръвта ми бавно ще пълзи,
за да топли минали надежди.

Като сух и овехтял вързоп
меко одеяло ще ме гушне.
Тъжно бебе на годинки сто –
кротко, мълчаливо и послушно.

Ще ме унизява старостта,
ще огъва крехките ми кости.
Спомени за хора и места
ще ми идват като живи гости.

Залезът със светлина от мед
в кехлибара си ще ме облее,
ако имам страшния късмет
просто да не спирам да живея.

По Нова телевизия заснеха, направиха и излъчиха филмче за театъра в психиатрията в Раднево.
Слагам линк тук, за да отбележа факта на съпричастност на  телевизията към нас.
Благодаря!
Филмът е наречен „Отвъд гнездото“
?autostart=true

Днес не ми е спокойно.
Днес не ми е добре.
Във сърцето – усойно
като зимно море.

И очите ми гледат
как ръцете ми шият.
И кафето е бледо,
но устата го пие.

Днес не ми е щастливо.
Днес съм нервна и зла.
И тревога забива
във сърцето игла.

Глухи, глупави мисли
във ума се търкалят.
И страхът се разлиства
и със клонка ме гали.

Аз страха ще обикна
като свое дете.
Да го гледам ще свикна
как цъфти, как расте.

Между другите чувства,
в тъмни, тежки бои –
как сърцето пропуска
удар, щом се бои.

Днес в ума ми е зима,
ден изплашен и сам.
Нека. Всичко да имам.
Нека. Всичко да знам.

Ела по-близо – да допрем обувките
със влажни носове да се подушат.
Ела да си опитаме целувките.
Дали ще е удобно да се сгуша

до рамото ти? Слушай. Капят капки
от покривите. Всичко се разтапя.
И аз така. Устата ти е сладка,
а пък студът по пръстите ме хапе.

Ела да се допрем. Така приличаме
на две врабчета във пейзажа зимен.
Любов ли ще е? Да не го наричаме
с такова тежко и голямо име.

Снегът от някой покрив ще се срути,
докато обитаваме момента,
и ще отлитне чувството нечуто –
перце от дим над чаша чай от мента.

Моят млад син спа до 11, а сега гледа анимация.

– Иво! Хайде бе, мамо, след един час трябва да тръгваш, вземи да прочетеш нещо, погледни си уроците… Нали трябва да се подготвиш за училище!

– Аз се подготвям. Психически.

…