Не помнеха кога ли беше
последната им среща,
но днес от сутринта валеше
очакване за нещо.
Спокойствието и умората
веднага се познаха.
Между тревогите и хората
докоснаха се плахо.
И грижите им се измиха.
Дойде им настроение.
Едно във друго се сглобиха
като стихотворение.
Усмихнатият, тих следобед
с опашка им помаха.
Спокойствието и умората
прегърнати заспаха.
Това е древен шаолински стил на представяне на поезия.
Ето две минути от чудесната вечер в „Куфара“. Благодаря от все сърце на Ваня Могилска и на Биляна Атанасова, че измислиха тоз хубав повод да се видим!
Обилна юнска красота!
Завеян вятър по терлици.
Край пътя – цъфнали цветя
във всички цветове на пицата.
Колко лесно се обича непознат!
Кой не е мечтал за бреговете ни?
Подаряваме му папагали,
злато и цветя.
Изучаваме езика
(първо – частите на тялото)
После си говорим.
И възторжено прегръщаме
новата религия.
А после?
Стари божества
безпокоят съня ни.
По променливите облаци,
по опитомените животни,
по дъждовните следобеди
времето започва да се вижда.
Лодката, която го донесе,
вече е поправена и чака.
Моя обетована земя,
нека някой друг те обитава.
Това предстои на 10 юни от 18,30 часа в София, в „Куфара“, на улица „20 април“ №18.
Ми… ще се видим там 🙂
Ангелчето Пантелей подсмръкна два пъти и обърса носа си с крило.
Крилото беше сивкаво, тук-таме подсилено с кокоша перушина и анкерпласт. Крайчетата му бяха оръфани, все едно някой ги е дъвкал. От вътрешната им страна с химикалка беше написано Heavy Metal, Metallica и „Обичам Ваня”.
На всичкото отгоре крилата бяха поне с три номера по-големи от необходимото.
Като деца пред рецитал
са чакали дъждът да почне,
и изведнъж градът е цял
във капки весели и сочни.
Градът от банята излиза
и капки от носа му капят.
Надниква слънце, ниско, близо –
децата за да си отхапят.
Градът спокойно се суши
и като котка се протяга.
Денят, ухилен до уши,
не иска още да си ляга.
Дъжд – слънце, слънце, слънце – дъжд,
дъги с пижамени райета.
Последно, още по веднъж,
и ще се свечери небето.
Мина представянето на „Приказки за приятели“ в Стара Загора. Надявам се да има снимки, трябва да има снимки. Но до тогава – ето тук едно прясно интервю в ТВ Стара Загора, от 40 до 52 минута.
Следете полета на веждите ми!
Каквото виждам, е красиво.
Каквото чувствам, е приятно.
През погледа ми в мен попива
великолепието лятно,
и във очите ми остават
полета, шипки, чисти мисли,
и чак до зима продължават
да топлят и да се разлистват.
Подминах зайче на поляна,
а то към рейса не погледна.
И мен внезапно страх ме хвана,
че аз го виждам за последно,
че няма пак от тук да мина
и няма смисъл да пътувам.
Че с нещо важно се разминах.
Че все едно не съществувам.
Мария Донева 