Нещата наистина са две – едно раирано и едно карирано.

🙂

Направих нова купчина кубчета, старите се раззеха отдавна, а това са толкова приятни играчки – шарени, меки, отскачат в непредвидими посоки, стават за ритане и подхвърляне из къщи без риск, че ще счупят нещо, и ако те ударят – не боли.

🙂

„Красотата е симетрия.“
Прилагам следните медицински доказателства.
Преди:
Котето е видимо фрустрирано, има суицидни мисли и подчертано мрачен вид, както личи от илюстрация 1:

Някои ще кажат, че тъгата на котето произхожда от представянето на ФК „Берое“. Но те ще сгрешат.

Да видим втората илюстрация – след:
Котето има повдигнати клепачи и корекция на носа. То гледа света бодро и с интерес, носът му блести, опашката му стърчи, и е толкова красиво, че не му се налага да работи.
Е?!

Само Берое, оле!

🙂

Добре, знам, че яденето загоря, и не се гордея с това.

И дъската за гладене стърчи хладно и величествено, недокосната от човешки ръце.
И съм съгласна, че не е хубаво, дето не отидох на работа.
Ама виж какво хубаво… такова направих!
От чорап, по най-общо вдъхновение от едни прелести, които гледах в блога на чудесната Зорница. То не е блог, а остров на съкровищата.
И така, ето го съществото.

Тук стои като наказано.

Гордее се със своя произход.

Има честни очи.

🙂

И да кажа „синя лисица“, никой няма да ми повярва…

Не обичам да отказвам. Мога, но не ми е приятно.
Дето се вика, ако бях жена, все бременна щях да си ходя.
Не, сериозно, ако ненавиждам нещо, това е да отказвам на добрите и разумни желания на детето си и мисля, че всеки родител ще ме разбере.
А моят син обикновено иска смислени неща, и винаги е бил грижовен към околните.
Затова едно от най-тъжните неща за мен е било, когато се е налагало да му отказвам, и то по тъпи причини, например защото не съм имала пари за нещо.
Когато той беше на три години, живеехме в София, на „Цар Асен“, близо до НДК, и всеки ден се разхождахме в района. Все така се случваше, че когато дребния е поискал да му купя въртележка от ей този дядо, все нямах пари.
А правото на игри е свещено право на всеки бозайник!
В неделя се сетих за това и с мислене и опити стигнах до истината, как се прави такава въртележчица. Много е лесно!
Трябват едно квадратче хартия, една карфица и една сламка, може и парченце гума за триене, за да се забие в карфицата и да я задържа да не пада.

И после вече можеш да си играеш с формата, материалите и цветовете и да си го усложняваш, но принципът е този.  И можеш да закрепиш въртележката на колелото си или до вратата, за да я върти вятърът при отваряне и затваряне, или в саксиите на терасата, или където си искаш – то си е твоя работа какво ще правиш 🙂
А при въртене издават весел звук! 🙂

Отдавна мислех да опитам, и ето – май се получава.
Дори забравих, че ми е тъжно, като се заиграх с това.
Ех, че хубаво! 🙂

🙂

Отивам някъде, ама не казвам къде. То си е моя работа.
За всеки случай съм с изкуствен нос.
То кое ли ми е естествено…
Ох, папараци навсякъде… Аз съвсем непринудено и случайно си минавах…
Ти как мислиш, какво може да се скрие в магданоз?

И в джоджен.

Има и едни овчици за Дрийми.

И мисля да спра за сега с лепенето, че вече всичко ми лепне за всичко.

🙂

Снимка преди да заминат към пощата.

🙂

И (тигърът), като каза, рече: Хм.

Необходими материали: саксии, зайци и добро настроение.

Първата я направих вчера в блестящо състояние на духа, и стана лесно, бързо и хубаво.

Днес съм тъжна и лепилото не лепи, ушите на зайчетата клюмат и нослетата им не потрепват правилно.

Да видим като изсъхне лакът дали тъгата ще личи под него.

Тутакси си намериха осиновители и се разбягаха.
🙂