*

Той поприглажда със пръсти тревата.
Слага й фиба от мак.
Ръсва й залез със мека позлата.
Прави я хубава пак.

Прави я сочна. Желана за галене,
със аромати безкрай.
Жълт е. Зелен е. Оранжев е. Ален е.
Сладък е топлият май.

Той е отделна епоха в годината.
Тревен, любовен и свеж.
Той е на всички череши родината
и ги заобля с копнеж.

Той е целувка и смях безпричинен.
Прошка за всичко – и рай.
Май е безгрижен, красив и невинен…
Липсва ми топлият май.

.

Пролет – по косвени белези.
Топло и гузно. Безлистно.
Раждат сезоните мелези,
смесват се, без да му мислят.

Втора ръка стари щъркели
ходят из локвите скромно –
сигурно са се объркали.
Сигурно нищо не помнят.

Облаци кални довличат се,
бършат праха от небето.
И малолетни кокичета
с кърпички във деколтето.

По разкопчаните улици –
радост една нескопосана.
Пролет – по косвени улики,
мърлява и недоносена.

Честита, пъргава пролет
със кости леки и здрави,
с открит и радостен поглед,
кажи, защо ме остави?

Живях. Воювах. Отглеждах
деца, мечти и идеи.
Една градина надежди
видях уханно да зреят.

Една градина надежди
видях да капят и гният.
И безразлично и нежно
снегът дойде да ме скрие.

И си припомних дословно
зората чиста и бедна.
Щастлива пролет гальовна.
Честита пролет последна.

Quanto ti amo, ancora
giorno di giugno, luminoso e bello!
Manciata di ciliegie brillanti
mi hai portato in regalo.

Fragole, tigli e rose.
Pioggia per un bagno pronto.
Mondo, felice e forte
come un matrimonio d’amore.

*

Това е стихотворението за юнския ден, преведено на италиански език от Лили Радоева – Дестради.
Ихаааа!!!
Когато отида на опера, после поне два-три дни си мечтая да проговоря на италиански. Че това стихотворение е половин сбъдната мечта!

Ям череши и плюя костилките
с неотменното право на жител
и поклонник на късния май.
Във зелено покарал навсякъде,
тротоарът се пука и диша.
Разсъблечени, само по пролет,
по ръце, по крака и по радост,
се разхождат момичета, щъркели,
шадравани, небета и къщи.
Аз си махам предишните думи
и езикът ми, гол при черешите,
с цяло тяло вкуса им прегръща.

Благоуханен селски ден.
Дори врабчетата усещат,
че за покой е отреден.
Кокошките подреждат нещо.

И циганите на коне
препускат във далечината.
И знам, че този ден поне
ще дишам светлина и вятър.

Пръстта се рони като хляб.
И съм добре. И огладнявам.
И чувствам страх, но тих и слаб,
че бързам и че закъснявам.

И гледам малката река
и чудно, че не се тревожа.
Тревата галя със ръка,
и хрумва ми, че е възможно

да дойда пак, и този път
за много дълго да остана,
и дните ми да потекат.
Да се посея, да се хвана,

да пораста. Да бъда тук
и никъде да не отивам.
Да имам хармоничен звук.
Да ми е просто и красиво.

Минават циганите пак.
Една пчела край мен кръжи
и люлякът й дава знак,
че днес ще й принадлежи.

Аз на кого принадлежа?
Напечена от слънце, ставам.
И съм добре. И се държа.
И се гневя. И си прощавам.

Звънкат капки и тупкат в пресен мъх и на камък.
Светлината си слага шал от тънка коприна.
Бели стъпки от сняг са останали само
в долчините от север, но и те ще отминат.

И дърветата плахо си наострят листата,
за да чуят как зимата най-подир си отива.
Едно мъничко птиче акордира гората,
затова нито звук не отеква фалшиво.

Какво зелено, хубаво дръвче
е сливата, прилежно прецъфтяла!
Побързала е да се облече
във други дрехи. Вчера беше бяла,

но вече не е булка, а снаха,
и с новата подредба леко свиква.
С надеждите, с пчелите и смеха,
с дъжда нехаен, който топло бликва.

Обикната, приета, от дете
в очакване да ражда и да шета,
със всяко клонче бърза да расте,
за да надмине другите дръвчета.

Кончетата нежно стъпват по тревата.
Малките копита тупкат меко-меко.
Всичко е притихнало. Не подухва вятър,
нито слънце грее. Някъде далеко
старите врабчета нещо коментират.
После замълчават. Кончетата спират.
Ето ги – застават прави. Силуети
тънички и живи. Гледат.
Всичко свети.
Всичко е красиво.

Стопи се последният сняг,
съвсем неусетно изчезна –
спестявания на бедняк,
трогателни и безполезни.

Задават се дни – на тълпи,
със тропане, с ропот и с трепет.
И как ще ги изтърпи
душата ти с празни шепи…